Рик Янси
Петата вълна (72)

71.

Ивън ме оставя да ритам и да се гърча, докато се изтощя, пльосва ме до едно дърво и отстъпва назад.

— Нали знаеш какво ще стане, ако хукнеш — предупреждава ме той. Лицето му е зачервено. Задъхан е. Отива да прибере оръжията ми. Движенията му са твърди и решителни. Първо гранатата, а после и преследването са оставили своите следи. Якето му зее и се вижда дънковата му риза. Панталонът, който е взел от мъртвото дете, му е поне два номера по-малък и на най-неподходящите места е най-впит. Стои му като бермуди.

— Ще ме застреляш в тила — казвам аз.

Той затъква Люгера колана си мята автомата ми през рамо.

— Можех да го направя още преди много време.

Сигурно има предвид първата ни среща.

— Ти си Заглушител — казвам му. С неистови усилия се удържам да не скоча и отново да хукна през дърветата. Да бягам от него е, разбира се, безсмислено. И да се бия, е безсмислено. Трябва да го надхитря. Сякаш отново съм под колата в деня, в който за пръв път се срещнахме. Не става с криене. Не става с бягане.

Той сяда на няколко крачки и слага пушката на бедрата си. Трепери.

— Щом работата ти е да ме убиеш, защо досега не ме уби? — питам аз.

Той отговаря веднага, сякаш отдавна е бил готов с отговора.

— Защото съм влюбен в теб.

Главата ми безпомощно се отпуска върху грубата кора на дървото. Голите клони над мен са като изрязани върху яркото синьо небе. Поемам въздух, и това, което казвам, излиза като смях.

— Трагична любов в най-чистия й чист вид. Извънземен нашественик се влюбва в земно момиче. Ловец в плячката си.

— Аз съм човек.

— „Аз съм човек, но…“ Довърши го, Ивън. — „Защото аз вече съм довършена. Беше последният ми и единствен приятел и вече те няма. Всъщност си тук, каквото и да си, но Ивън, моят Ивън, го няма.“

— Няма „но“, Каси. Има „и“. Аз съм човек и не съм. Нито едно от двете и двете едновременно. Аз съм Друг и съм като теб.

Поглеждам в очите му, хлътнали и много тъмни в сенчестия въздух и казвам:

— Гади ми се от теб.

— Как бих могъл да ти кажа истината, когато истината бе равностойна на това да си тръгнеш, а тръгнеш ли си, щях да умра?

— Не ми чети лекции за смъртта, Ивън. — Размахвам пред лицето му пръстите на ръката си. — Видях как си отиде майка ми. Видях как един от вас уби баща ми. За шест месеца видях повече смърт, отколкото който и да било друг в историята на човечеството.

Той избутва ръката ми и казва със стиснати зъби:

— Ако с нещо би могла да защитиш баща си или да спасиш майка си, нямаше ли да го направиш? Ако знаеше, че една лъжа ще спаси Сами, нямаше ли да излъжеш?

И още как. Дори се преструвам, че вярвам на врага, за да спася Сами. Продължавам да мисля над това „Защото съм влюбен в теб.“ Опитвам се да открия друга причина, поради която е изменил на своите.

Няма значение, няма значение. Само едно е важно. Една врата, която се затръшна зад Сами в деня, в който се качи на оня автобус, врата с хиляди ключалки и аз изведнъж разбирам, че този, който седи пред мен, е човекът с ключовете.

— Знаеш какво правят в „Райт-Патерсън“, нали? — казвам аз. — И знаеш какво е станало със Сам.

Той не отговаря. Не кима. Не поклаща глава отрицателно. Какво ли мисли? Че е едно да пощадиш нищо незначещо човешко същество, но е съвсем друго да издадеш стратегията? Това ли е сега неговия Бюик, моментът, в който трябва да де изправиш с лице, защото нито можеш да лежиш, нито да бягаш?

— Жив ли е? — питам аз. Навеждам се напред, грапавата кора на дървото се забива в гръбнака ми.

Той се колебае за миг и казва:

— Сигурно.

— Защо… го отведоха там?

— За да го подготвят.

— За какво?

Този път се забавя повече. И казва:

— За Петата вълна.

Затварям очи. За първи път гледката на това красиво лице е истинско мъчение. Господи, колко съм уморена. Така зверски уморена, че мога да заспя за хиляда години. И кой знае — като се събудя, Другите може да ги няма и из гората да лудуват деца. „Аз съм Друг и съм като теб“. Какво, по дяволите, означава това? Твърде уморена съм, за да догоня мислите си.

Отварям очи и се насилвам да го погледна.

— С твоя помощ можем да влезем вътре.

Той клати глава.

— Защо не? — питам. — Ти си един от тях. Ще кажеш, че си ме заловил.

— „Райт-Патерсън“ не е концентрационен лагер, Каси.

— Тогава какво е?

— За теб ли? — Навежда се към мен. Дъхът му стопля лицето ми. — Смъртоносен капан. Няма да издържиш и пет секунди. Защо, според теб, всячески се опитвам да те спра?

— Всячески? Тогава просто ми кажи истината. Например нещо като „Хей, Кас… това, дето си го замислила… Виж, аз съм извънземен, като онези, които прибраха Сам и знам, че си се заела с напълно безнадеждно начинание“.

— Каква полза, ако го кажа?

— Това в случая не е важно.

— Важното е, че брат ти се намира в най-укрепената база, която ние — искам да кажа, Другите — създадохме от началото на чистката.

— От кое? Как го нарече? „Чистка“?

— Или разчистване. — Не издържа на погледа ми. — Казват му и така.

— О, значи с това се занимаваш! С разчистване на човешки остатъци.

— Не са мои думи. „Чистка“… „разчистване“… не съм го измислил аз — възразява той. — Ако това ще те успокои, аз бях против.

— Не искам да се успокоя, Ивън. Искам да мразя. Това ми стига. — „Престани с откровенията. Той е човекът с ключовете. Остави го да говори.“ — Мислил ли си някога, че ще се занимаваш с това?

Той отпива голяма глътка от манерката, предлага и на мен. Аз клатя глава.

— „Райт-Патерсън“ не е обикновена база — тя е главната — казва той, като внимателно претегля всяка дума. — И Вош не е обикновен командир. Той е главнокомандващ на всички тактически операции и архитект на чистката, стратегът на атаките.

— Вош уби седем милиарда души.

Цифрата звучи неестествено кухо в ушите ми. След Пришествието една от любимите теми на татко беше колко напреднали трябва да са Другите и колко високо трябва да се изкачили в еволюционната стълбица, щом са достигнали етапа на междугалактическите пътувания. И това е тяхното високоинтелигентно решение?

— За някои от нас изтребването не бе решение — казва Ивън. — Включително и за мен, Каси. Но загубихме в спора.

— Не, Ивън, ние загубихме.

Не издържам повече. Ставам, очаквайки да се изправи и той, но Ивън не помръдва от мястото си.

— Той не гледа на вас така, както ви виждат някои от нас… както и аз самият — казва той. — За него вие сте паразит, който трябва да се унищожи, за да не убие гостоприемника си.

— Аха. Значи съм паразит. В твоите очи.

Поглеждам встрани. Гади ми се.

Зад мен гласът му е мек, равен, почти тъжен:

— Каси, заела си се с нещо, което далеч надхвърля възможностите ти. „Райт-Патерсън“ не е просто обикновен лагер. Комплексът под него е център за управление на полетите на всички безпилотни самолети в северното полукълбо. Той е очите на Вош, Каси. С тях той те вижда. Опитът да проникнем и спасим Сами не е просто рискован — той е самоубийствен. И за двама ни.

— И за двама ни? — поглеждам го с крайчеца на окото си. Не е помръднал.

— Не мога да кажа, че съм те пленил. Задачата ми не е да пленявам хора, а да ги убивам. Като пленница, вътре те чака смърт. Както и мен, защото не съм си свършил работата. А и как ще преодолеем загражденията? Базата се охранявана от безпилотни самолети, седемметрова електрическа ограда, наблюдателни кули, инфрачервени камери, детектори за движение… и стотици като мен. А знаеш възможностите ми.

— Ще опитам сама.

Той кимва.

— Този е единственият възможен начин. Но това, че нещо е възможно, не означава, че не е самоубийствено. Всички, когото допускат вътре — имам предвид онези, които не убиват веднага, се подлагат на скринингова програма, която преобразува цялата им психика, включително и спомените им. Ще разберат коя си и защо си там… след което ще те убият.

— Трябва да има сценарий, който не завършва с убийството ми — настоявам аз.

— Има — казва той. — Сценарий, в който ние се крием на безопасно място и чакаме Сами да се появи.

Челюстта ми увисва и си помислям: „Ъ?“. След което казвам:

— Ъ?

— Може да ни отнеме година-две. Той на колко е — пет? Трябва да е поне на седем.

— За какво?

Той поглежда встрани.

— Видя за какво.

Обезглавеното дете с униформа, помъкнало автомат, по-голям от него. Сега наистина ми трябва глътка вода. Отивам до него и той мълчи, докато се навеждам да взема манерката. След четири големи глътки устата ми все още е суха.

— Сам е Петата вълна — казвам аз. Думите имат горчив вкус. Отпивам друга голяма глътка.

Ивън кимва.

— Ако е минал успешно скрининга, са го оставили жив и са го… — търси думата — обработили.

— Искаш да кажеш — промили са му мозъка.

— По-скоро индоктринирали. Внушили са му, че извънземните използват човешки тела и ние — искам да кажа, хората — сме измислили начин да ги разпознаваме. А можеш ли да разпознаеш врага, можеш и да го…

— Та това е самата истина! — прекъсвам го аз. — Вие ползвате човешки тела.

Той поклаща глава.

— Не и по начина, по който мисли Сами.

— Какво значи това? Или го правите, или не го правите.

— Сами мисли, че изглеждаме като някакъв вид зараза, внесена в човешкия мозък, но…

— Че аз точно така си те представям: като зараза! — Не мога да се сдържа.

Той вдига ръка. Не я бутам и не хуквам. Той бавно обвива с пръсти китката ми и внимателно ме дръпва на земята до себе си. Сърцето ми се блъска в гръдния ми кош и съм леко потна, въпреки хапливия студ. Сега какво?

— Имаше едно момче, истинско човешко момче на име Ивън Уокър — казва той, взирайки се дълбоко в очите ми. — Като всяко друго дете — с майка и баща, с братя и сестри, хора. Преди да се роди, аз бях вмъкнат в него. Докато майка му спеше. Докато и двамата спяхме. Цели тринайсет години съм спал в Ивън Уокър. Докато той се учеше да седи, да се храни, да ходи, да говори, да тича, да кара колело — аз бях там и чаках да се събудя. Подобно на хиляди Други в хиляди други момчета като Ивън из целия свят. Някои от нас бяха вече будни, подготвяйки се за живот там, където щяхме да бъдем нужни, когато бъдем нужни.

Аз кимам, но защо кимам? Вселил се в човешко тяло? Какво значи това, по дяволите?

— Четвъртата вълна — казва той, опитвайки се да ми бъде полезен. — Заглушители. Сполучливо име. Бяхме мълчаливи, криехме се в човешки тела и в човешки животи. Нямаше защо да се преструваме, че сме хора. Ние бяхме. Хора и Други. Ивън не умря, като се събудих. Беше… абсорбиран.

Орловото Око забелязва, че всичко това ми е малко в повече. Посяга, за да ме докосне и се стряска, като се дърпам.

— Така че… какво си, Ивън? — шепна. — Къде си? Каза, че си бил… какво каза? — Умът ми препуска с един милиард километра в час. — „Вмъкнат“. Вмъкнат къде?

— Може би „вмъкнат“ не е най-подходящата дума. Сигурно ще е по-точно да кажа „закодиран“. Бях закодиран в Ивън, докато мозъкът му все още се развиваше в утробата на майка му.

Клатя глава. Уж е с векове по-напреднал от мен, а се затруднява да отговори на един прост въпрос.

— Но какво си? Как изглеждаш?

Той се мръщи.

— Знаеш как изглеждам.

— Не! О, Боже, понякога си толкова… — „Внимавай, Каси, мери си думите. Нали знаеш кое е важно!“ — Преди да се превърнеш в Ивън, преди да дойдеш тук, докато си пътувал към Земята, от където и да е там, как изглеждаше?

— Никак. Не сме имали тела от десетки хиляди години. Трябваше да се откажем от тях на тръгване.

— Пак лъжеш. Сигурно си бил я жаба, я брадавичеста свиня, я гол охлюв. Всяко живо същество има форма.

— Ние сме чисто съзнание. Чиста същност. Можехме да осъществим това пътуване само като изоставим телата си и се преселим в компютъра на кораба-майка. — Той взема ръката ми и свива пръстите ми в юмрук. — Ето, това съм аз. — Слага длани върху юмрука ми и го обгръща. — А това е Ивън. Сравнението не е съвсем точно, защото между мен и него няма определена граница. — Той се усмихва. — Май не се справям добре. Искаш ли да ти покажа кой съм?

„Майко мила!“

— Не. Да. Какво имаш предвид?

Представям си как обелва лицето си като същество от филм на ужасите.

Гласът му потрепва леко.

— Мога да ти покажа какво съм.

— Това не включва някакъв вид „вмъкване“, нали?

Той се смее.

— Напротив. В известен смисъл… Щом искаш, ще ти покажа, Каси.

Разбира се, че искам да видя. И не искам да видя, разбира се. Щом иска — да ми покаже. Може пък това да ме доближи до Сами. А и не е само Сами. Може да разбера защо ме е спасил, когато е трябвало да ме убие. Защо се е грижил за мен, нощ след нощ, за да ме запази жива… и засега е с всичкия си.

Той все още се усмихва, сигурно зарадван, че не съм му избола очите или че не го взимам на подбив. Ръката ми се губи в неговата, леко свита, като розова пъпка в очакване на дъжд.

— Какво да направя? — шепна аз.

Той пуска ръката ми и посяга към лицето. Трепвам.

— За нищо на света няма да ти сторя зло, Каси. — Дишам. Кимам. Дишам още малко. — Затвори очи. — Докосва нежно клепачите ми — съвсем нежно, като криле на пеперуда. — Отпусни се. Дишай дълбоко. Освободи ума си. Иначе няма как да вляза. А ти го искаш, нали, Каси?

Да. Не. Мили Боже, какво още трябва да изтърпя, за да спазя обещанието си?

Прошепвам:

— Искам го.

Не започва в главата ми, както очаквах.

Вместо това по тялото ми се разлива сладостна топлина, от сърцето навън. Костите, мускулите и кожата ми се разтварят в нея. Тя извира от мен и напуска Земята и границите на Вселената. Топлината е навсякъде и във всичко. Тялото ми и всичко извън тялото ми й принадлежи. Тогава усещам него. Той също е в тази топлина и между нас няма граница, няма място, където свършвам аз и започва той, и аз разцъфвам, като цвете в дъжда, болезнено бавно и замайващо бързо, разтваряйки се в топлината, разтваряйки се в него, но него не го виждам, защото „показвам“ е само условна дума. Защото няма дума, която да го опише, той просто е.

И аз разцъфвам за него, цвете в дъжда.