Рик Янси
Петата вълна (84)

83.

Искам завинаги да стоя така — удавена в сладкия дъх на Сами, но не мога. Мястото гъмжи от въоръжени войници, някои от тях Заглушители — или поне по-големи от децата, така че ги приемам за Заглушители. Дърпам Сами към стената, за да не сме пред очите на охраната. Клякам, колкото мога по-ниско и му шепна:

— Добре ли си?

Той кимва.

— Знаех, че ще дойдеш, Каси.

— Нали ти обещах.

На врата му има медальон с формата на сърце. Това пък какво е? Пипвам го и той леко се дърпа.

— Защо си облечена така? — пита той.

— Ще ти обясня по-късно.

— Войничка си, нали? От кой взвод си?

Взвод?

— Няма взвод — казвам. — Сама съм си взвод.

Той се мръщи.

— Не може да си си взвод, Каси.

Надали е най-подходящият момент да бистрим военна терминология. Хвърлям бърз поглед наоколо.

— Сам, махаме се оттук.

— Знам. Майор Боб каза, че ще ни качат на самолет. — Той кима към майор Боб и му помахва. Дърпам ръката му.

— Самолет ли? Кога?

Той свива рамене.

— Скоро. — Взел е мечока. Оглежда го, като го върти в ръце. — Няма ухо — сочи той с укор, сякаш не съм си свършила добре работата.

— Тази вечер ли? — питам аз. — Сам, важно е! Тази вечер ли ще летите?

— Така каза майор Боб. Каза, че ще вакуумират всички несъществени.

— „Вакуумират“ ли? А, ще евакуират децата. — Умът ми щрака като компютър, търси решения. Това ли е изходът? Просто да се кача на борда заедно с останалите и да действам, след като кацнем — където и да кацнем? Боже, как ми трябва белия анцуг! Но дори и да не го бях изхвърлила и да се вмъкна в самолета — не беше такъв планът!

„Някъде в базата трябва да има евакуационни капсули — най-вероятно в близост до командния център или щаба на Вош. По същество това са едноместни ракети с предварително зададен маршрут, програмирани да кацнат на някое безопасно място далеч от базата. Не ме питай къде. Най-елегантното решение. Стига да намериш една и двамата да се поберете в нея, и да сте достатъчно дълго живи, за да търсите подходяща капсула.“

Твърде много въпросителни. По-лесно е да набия някоя дете с моя ръст и да му събуя анцуга.

— Откога си тук, Каси? — пита Сам. Дали не мисли, че съм се крила — гузна, защото съм позволила ухото на Мечо да бъде скъсано?

— По-дълго, отколкото ми се искаше — казвам аз, с което решението е взето: не можем да останем тук и минута повече. Нито пък ще летим с еднопосочен билет до „Кемп Хейвън II“. Не съм тук, за да сменим един лагер на смъртта с друг.

Той човърка скъсаното ухо на Мечо. Което далеч не е единственото му поражение. Вече не помня колко пъти го кърпи мама. Шевовете по него са повече от тия на Франкенщайн. Навеждам се към Сами и той изведнъж ме пита:

— Къде е татко?

Устата ми се движи, но не се чува звук. Не съм подготвена да му го кажа и не знам как да му го кажа.

— Татко ли? О, той е… — „Не, Каси. Не усложнявай нещата. Не и сега, когато ни предстои бягство.“ Решавам да подаря на татко още малко живот.

— Чака ни в лагера.

Долната му устна се разтреперва.

— Татко не е тук?

— Татко е зает — казвам, надявайки се с това да приключим темата и ми е от гадно по-гадно. — Прати мен. Да те взема. И това правя в момента, вземам те.

Дръпвам го за крака. Но той упорства:

— Ами самолета?

— Не си одобрен за там. — Той ме гледа озадачено. — Хайде, тръгваме.

Грабвам го за ръка и го повличам към тунела с наперени рамене и вирната глава, като служебно лице. Ако се промъкваме клечешком, клатейки се като гъски, ще привлечем повече внимание. Дори подвиквам на децата да ни направят път. Ако някой ни спре, няма защо да стрелям. Ще обясня, че малкият е зле и го водя на лекар, преди хубаво да е оповръщал залата. Не ми ли повярват, стрелям.

И ето ни в тунела и — о, чудо! — един лекар върви право срещу нас. Половината му лице е скрито зад хирургическа маска. Очите му се разширяват, като ни вижда и аз се подготвям за сигурния вариант: което означава, че ако ни спре, стрелям. Той небрежно плъзга ръка в джоба на престилката си и в главата ми светва червена лампа — като в изоставения магазин до редиците от хладилници, точно преди да изпомпам целия си пълнител в онзи войник с разпятие.

Имам четвърт миг, за да реша.

Първо правило на последната война: не вярвай на никого.

Той изважда ръка от джоба, но заглушителят на автомата вече е насочен в гърдите му.

Ръката му държи пистолет.

Но в моята има автомат.

Колко време е четвърт миг?

Достатъчно, за да може едно момче, което не знае Първото правило, да се хвърли между пистолета и автоматичното оръжие.

— Сами! — извиквам аз и дърпам автомата. Братчето ми се надига на пръсти и смъква маската на лекаря.

Шокът ми е неописуем.

По-слаб. По-блед. Очите му са изцъклени и потънали в орбитите, сякаш е болен или ранен. Но аз го познавам. Защото до болка обичам това лице. Просто умът ми не го приема в такова състояние.

Тук, на това място. Хиляда години по-късно и на милион километри от гимназията. Тук, в търбуха на звяра, на дъното на ада, стои точно пред мен.

Бенджамин Томас Периш.

И Касиопея Мари Съливан, на която й се привижда, че го вижда. За последно го видя във физкултурния салон на гимназията, като угасна тока и то само отзад. Беше останал жив само в мислите й, макар че като мислеше трезво, знаеше, че не е жив. Като всички останали.

— Зомби! — извиква Сами. — Знаех, че си ти.

Зомби?

— Къде го водиш? — пита ме Бен. Не си спомням да е имал такъв плътен глас. Нещо греша или се опитва да изглежда по-възрастен?

— Зомби, това е Каси! — укорително казва Сам. — Знаеш я, бе, човек!

— Каси? — Сякаш чува името ми за първи път.

— Зомби? — казвам аз, защото за пръв път чувам името.

Свалям баретата с надежда да ме познае по-лесно и в същия миг съжалявам за това. Като си представя как изглежда косата ми…

— Бяхме в едно даскало — казвам аз, като панически се опитвам да внеса малко ред в офъканите си кичури. — Седях на предния чин в часовете по химия.

Бен поклаща глава, сякаш я разчиства от паяжини.

Сами се обажда:

— Аз казах ли, че ще дойде!

— Тихо, Сам — смъмрям го аз.

— Сам? — пита Бен.

— Тук ми викат Фъстъка, Каси — пояснява Сам.

— Аха, ясно. — Обръщам се към Бен: — Значи познаваш брат ми.

Бен кима предпазливо. Все още не ми е ясно защо се държи така. Не че очаквам да ме разцелува или да ме помни, но гласът му е хладен и пистолетът е все още в ръката му.

— Защо си облечен като лекар? — пита Сами.

Бен — като лекар. Аз — като войник. Като две деца, които си играят на костюмиране. Фалшив лекар и фалшив войник, обсъждащи помежду си дали взаимно да не си пръснат мозъците.

Първите няколко минути между мен и Бен Периш бяха безумно странни.

— Дойдох, за да те измъкна оттук — казва Бен на Сам, като продължава да ме гледа.

Сам поглежда към мен. Не беше ли това моята мисия? Здравата е объркан.

— Никъде няма да водиш брат ми — казвам аз.

— Всичко е лъжа — бързо ми казва Бен. — Вош е един от тях. Ползват ни, за да избият оцелелите, за да се избием един друг.

— Знам — прекъсвам го аз. — А ти откъде го знаеш и какво общо има това със Сам?

Бен ме гледа объркано. Мислил ме е за заблудена овца, една от многото. Толкова е нелепо, че се разсмивам. Докато се смея, си давам сметка за нещо важно: той също не е с промит мозък!

Което значи, че мога да му се доверя.

Освен ако няма за цел да ме заблуди и да ми отнеме Сами.

Което значи, че не мога да му се доверя.

Не го знам какво мисли, но ми се струва, че същата бъркотия е и в неговата глава. Тая с грозната коса… сега пък защо се хили? Не ми вярва или не й казвам нищо ново?

— Знам какво ще направим — казва Сами, за да се помирим. — Тръгваме всички заедно!

— Имаш ли някакъв план? — питам Бен. Идеята на Сами не е лоша. Това с евакуационните капсули също става, само дето не знам къде са. И дали ги има въобще.

Той кимва.

— А ти?

— Знам един път за бягство, но не знам пътя до пътя.

— Пътя до пътя? — Той се усмихва. В ужасен вид е, но усмивката му си е все същата. Грее в тунела като слънце. — А аз знам всичко: пътя и пътя до пътя.

Пуска пистолета в джоба си и ми подава празната си ръка.

— Хайде, тръгваме заедно.

Чудя се дали щях да поема ръката, ако беше на когото и да било друг в света, освен Бен Периш.