Рик Янси
Петата вълна (37)

36.

Повечето нощи го няма. През деня непрекъснато се върти край мен, така че не знам кога спи. След две седмици почна да не ме свърта в малката спалня на горния етаж. И един ден, когато времето поомекна, той ми помогна да облека дрехите на Вал — без да ме гледа, естествено, свали ме на верандата и ме нагласи на един стол, като ме наметна с голямо вълнено одеяло. Остави ме и се върна с две димящи чаши горещ шоколад. Гледката от верандата беше безинтересна — кафява, безжизнена, хълмиста земя, голи дървета и сиво безизразно небе. Но студеният въздух ме ободри, а горещият шоколад беше… мм, да си оближеш пръстите.

Не говорим за Другите. Говорим за живота си преди тях. Той смятал да следва инженерство. По настояване на баща си, иначе предпочитал да си остане тук. Познавал се с Лорън от четвърти клас, станали гаджета в гимназията. Дори мислели за брак. Темата за Лорън ме изправя на нокти, което си пролича. Той не пропуска нищо, както споменах и преди това.

— Ами ти? Имаше ли си гадже?

— Не. Не точно. Имаше един, дето ме харесваше… Бен Периш. Разкарвахме се насам-натам. Нищо особено.

Това пък сега защо! Сякаш го интересува Бен Периш! Което важи и за Бен Периш спрямо мен. Разклатих утайката от шоколада и се опитах да избегна погледа му.

На следващата сутрин той цъфна до леглото ми с патерица, издялана от цяло парче дърво. Лъсната до блясък, лека, с идеална височина. След като я разгледах, го помолих да изброи три неща, в които не го бива.

— Ролкови кънки, пеене и разговори с момичета.

— Пропусна дебненето — казах аз, докато ми помагаше да се изправя. — Винаги те усещам, като се спотайваш наоколо.

— Поиска да изброя само три.

Истината е, че се възстановявах ужасно бавно. При всеки опит да се изправя краката ми омекваха и ако не бяха силните ръце на Ивън, падането ми беше сигурно.

Но не се отказах — нито в първия дълъг ден, нито в многото дълги дни след това. Бях твърдо решена да се изправя на крака. Да се изправя, по-силна от това, което бях преди Заглушителят да ме повали и изостави. По-силна, отколкото бях в малкото си скривалище в гората, свита на клъбце в спалния си чувал, загрижена за себе си, докато Сами е страдал, Бог знае от какво. По-силна, отколкото бях, докато обикалях из Лагера на смъртта, сърдита на света, че е такъв, какъвто винаги е бил — жесток. И само нашето човешко жужене го прави що-годе годен за живеене.

Три часа упражнения всяка сутрин. Трийсет минути почивка на обяд. И нови три часа упражнения. Тренирах, докато не почувствах мускулите си смазани от работа, потни и меки като желе.

Но още не бях готова за Деня. Попитах Ивън къде е Люгера ми. Трябваше да преодолея страха си от оръжия и да се науча да стрелям точно. Той ми показа как да държа оръжието и как да се целя. Стрелях по празни кутии от боя, които той нареждаше върху коловете на оградата. Като посвикнах, ги смени с по-малки. Молих го да ме вземе на лов, за да свикна с движещи се и дишащи мишени, но той отказа. Била съм слаба и не съм можела да тичам. А ако налетим на Заглушители?

По залез се разхождаме. Отначало кракът ми поддаваше след по-малко от километър и Ивън ме връщаше на ръце до фермата. Но с всеки изминат ден увеличавах разстоянието. Половин километър, после цял, после още повече. След две седмици можех да измина три километра без спиране. Все още не бях в състояние да тичам, но темпото и издръжливостта ми се подобриха значително.

Ивън вечеря и поседява с мен, после грабва пушката и изчезва. Казва, че ще се прибере преди изгрев-слънце. Връща се, докато спя, но обикновено е доста след разсъмване.

— Къде ходиш по цяла вечер? — попитах го аз веднъж.

— На лов.

Кратко и ясно.

— Но май не те бива — подметнах. — Нищо не си донесъл досега.

— Напротив, бива ме — сухо каза той.

По съдържание бе хвалба, но надали можеше да се изрече по-безизразно.

— Но ти е жал да убиваш?

— Не ми е жал. — Той прокара пръсти през косата си и въздъхна. — Първо се научих да браня себе си. После да защитавам своите братя и сестри. Знаеш какво беше след избухването на епидемията. После да пазя вещите и територията си.

— А сега? — тихо попитах аз. За пръв път го виждах — макар и леко — изваден от равновесие.

— Сега скитам с пушка, за да успокоя нервите си — каза той, като сви смутено рамене. — Да се намирам на работа.

Гледаше встрани. Всъщност — наникъде.

— Не мога да спя нощем. Лежа, въртя се… Пробвах да спя денем, но и денем не става. Спя само няколко часа от денонощието.

— Сигурно си много уморен.

Той най-сетне ме погледна. Някак тъжно и отчаяно.

— Това е най-лошото — каза ми тихо. — Не съм. Не се чувствам уморен.

Нещо продължи да ме гложди и една нощ реших да го проследя. Пълен провал! Изпуснах го, уплаших се да не се загубя, тръгнах да се прибирам и налетях на него.

Той не се разсърди. Не ме обвини, че не му вярвам. Просто каза: „Не трябва да си тук, Каси“ и ме придружи до къщата.

По-скоро заради спокойствието ми, отколкото за нашата обща сигурност (това за Заглушителите, като че ли не го впечатли особено), той закачи плътни одеяла на прозорците в стаята на долния етаж, след което без страх можехме да палим камината. Чаках го да се върне от среднощните му набези, дремейки на големия кожен диван или като четях оръфаните любовни романчета, останали от майка му — с напомпани, полуразголени мъже на кориците и жени в дълги бални рокли със сладострастни изражения. Към три сутринта той се връща, хвърляме още дърва в камината и разговаряме. Той не обича да говори много за семейството си (когато го попитах откъде тази слабост у майка му към споменатите четива, той просто сви рамене и каза, че обичала литературата). Стане ли разговорът твърде личен, гледа да го отклони към мен. Най-често пита за Сами, по-точно го интересува как смятам да изпълня обещанието си. Тъй като и аз нямам представа как ще стане, разговорът никога не завършва удовлетворително. Аз усуквам, той иска ясни отговори. Аз гледам да се измъкна, той е настоятелен. Най-сетне се ядосвам и той млъква.

— Та, кажи ми отново как, според теб, ще стане — казва той една нощ, след като цял час сме го предъвквали. — Не знаеш кои са и какви са, но знаеш, че разполагат с тежка артилерия. Не знаеш къде са отвели брат ти, но тръгваш да го спасяваш. Пристигаш там и не знаеш какво да правиш, но…

— Това за какво го казваш? — питам аз. — За да ми помогнеш, или за да се почувствам глупаво?

Седнали сме на голям пухкав килим пред камината. Пушката му от едната страна, моя Люгер — от другата, а ние с него — между оръжията.

Той вдига ръце, все едно се предава.

— Просто исках да разбера идеята ти.

— Тръгвам от Лагера на смъртта и разплитам нишката — казвам аз за хиляден път. Вече знам защо дъвчем едно и също, но е толкова дебелоглав, че всяка съпротива е безсмислена. Разбира се и той може да каже за мен същото. Колкото до плана ми, той е по-скоро мъглява цел с елементи на планиране.

— А ако не откриеш следа? — пита той.

— Ще търся, докато открия.

Той кимва, което означава: ти да не мислиш, че като кимнах, съм съгласен? Кимнах, защото си тъпа. И да не ми се правиш на важна, ясно ли е?

Така че казвам:

— Изобщо не съм тъпа. И ти щеше да направиш същото за Вал.

Хващам го неподготвен. Той обгръща краката си с ръце, опира брадичка в коленете си и се заглежда в огъня.

— Мислиш, че Сами е мъртъв — казвам аз на безупречния му профил. — И че си губя времето.

— Как бих могъл да знам това, Каси?

— Не казвам, че знаеш. Казвам, че така мислиш.

— Има ли значение какво мисля аз?

— Не, затова млъкни.

— Но аз нищо не съм казал, Ти каза, че…

— Абе, ти ще млъкнеш ли?

— Че аз мълча.

— Просто спри.

— Добре, спирам.

— Но не спираш!

Той понечва да каже нещо, но се сеща и стиска уста така силно, че чувам щракването на зъбите му.

— Гладна съм — казвам аз.

— Ще ти донеса нещо.

— Нещо да съм искала?

Ще ми се да го фрасна в красивата уста. Странно. Май съм изперкала.

— Мога и сама да се грижа за себе си, Ивън. Не съм тук, за да осмислям живота ти. Ако имаш такъв проблем, решавай си го.

— Искам да ти помогна — казва той и за пръв път виждам истински гняв в иначе добродушните му очи на сладко малко кученце. — Защо заедно да не спасим Сам?

Въпросът му ме преследва в кухнята. Виси над главата ми като облак, докато ядно шляпвам парче еленско върху къшей домашен хляб. Ивън трябва го е пекъл в пещта на двора. Като истински скаут, какъвто всъщност е.

Следва ме и на връщане в стаята, където се тръшвам в едно кресло точна зад главата му. Иска ми се да го сритам право в широките плещи. На масата до мен има книга, озаглавена „Отчаяна любов“. Съдейки по корицата, би трябвало да се казва „Много съм як, а?“

Това е големият ми проблем. Това е! Преди Пришествието момчета като Ивън Уокър дори нямаше да ме погледнат, камо ли да ми мият косата или да ходят на лов за дивеч заради мен. Или нежно да ме държат в обятията си, като този зализан тип с плочки на корема и колосални бицепси от корицата на романчето. Никой не се е взирал в очите ми, нито пък е повдигал брадичката ми, за да поднесе устните ми към неговите. Бях част от пейзажа, „просто приятелка“, или — което е още по-зле — приятелка на някоя „просто приятелка“; „една, с която съм седял по геометрия, но не й помня името“. По-добре да ме беше открил някой позастарял колекционер на герои от „Междузвездни войни“.

— Е? — питам аз зад гърба му. — Ще си мълчим ли?

Вдига и спуска рамене. С иронична усмивки и театрален жест: „Женска работа.“

— Трябвало е да питам. Ясно — казва той. — А аз мислех, че се разбира от само себе си.

— Кое?

Той се завърта на място, за да ме вижда. Аз на дивана, той на пода, с лице, вдигнато към мен.

— Дали мога да дойда с теб.

— Моля? Дори не е ставало дума за това! И от къде на къде ще идваш, след като мислиш, че не е жив!

— Просто искам ти да си жива, Каси.

Това вече е върха!

Замерям го с еленското месо. Чинията прелита край бузата му и преди още да мигна, той е върху мен. Блъска ме с ръце. В очите му блестят сълзи.

— Не си център на света — казва той през зъби. — Дванайсетгодишната ми сестра умря в ръцете ми. Удави се в собствената си кръв. И не можах да направя нищо. Държиш се, сякаш най-голямата катастрофа в историята на човечеството започва и свършва с теб. Гади ми се от това! Не си единствената на този свят, загубила всичко. Нито пък пътя, който си избрала, е непременно правилен. Ти имаш своето обещание пред Сами, а аз имам теб.

Той спира. Усеща, че е стигнал твърде далеч.

— Ти не ме „имаш“, Ивън — казвам аз.

— Знаеш какво искам да кажа. — Гледа ме втренчено и едва издържам на погледа му. — Не мога да те спра. Но и не искам да те пусна сама.

— Сама е най-добре. Ти го знаеш. Жива съм точно, защото бях сама — казвам аз и забивам пръст в пулсиращия му гръден кош.

Той се дърпа, а аз се боря с инстинкта да се приближа. Кой знае защо, искам да сме близо.

— Точно обратното — казва той. — Ако не бях аз, две минути по-късно щеше да си буца лед.

Аз избухвам. Не издържам. Най-лошото нещо в най-лошия момент.

— Майната ти! — крещя. — Не ми трябваш! Никой не ми трябва! Ако ми потрябва някой за превръзки, миене на коса и печене на хлебчета, ще ти кажа!

След два неуспешни опита се изправям на крака. Време е за фучащата част от спора да напусне демонстративно стаята. Насред стълбите спирам, уж, за да си поема дъх. Но той не идва и се качвам догоре, след което отивам в спалнята си.

Впрочем, не в спалнята си. В спалнята на Вал. Аз нямам спалня. И надали ще имам повече.

А, не! Стига самосъжаления. Не съм център на света. И стига с тази вина. Аз ли накарах Сами да се качи в онзи автобус? И като съм започнала — стига с този рев. Ивън, като плаче за Вал, ще я върне ли?

„Имам теб.“ Но ние сме само двама, Ивън. А и двеста да бяхме, все едно. Нима можем да се преборим с Другите? Ами аз? За какво тренирам? За да умра добре тренирана? Не е ли все едно?

Первам мечока и с гневно ръмжене го помитам от трона му върху възглавницата. Какво ме зяпаш? Майната ти!

Той се килва настрана с вдигната лапа, сякаш иска да зададе въпрос.

Зад мен вратата изскърцва.

— Махай се! — казвам аз, без да се обръщам.

Още едно „скръъъъц“. Щракане. И тишина.

— Ивън, пред вратата ли си?

Пауза.

— Да.

И да каже нещо, не чувам. Свила съм се от студ и зъзна. Стаичката е като хладилник. Коляното адски ме боли, но хапя устни и упорито стоя права, с гръб към вратата.

— Още ли си там? — питам аз, след като не издържам повече.

— Тръгнеш ли, ще дойда и аз. Няма как да ме спреш. Как ще ме спреш, а?

Свивам рамене безпомощно. Едва се сдържам да не заплача.

— Като те гръмна, да речем.

— Като онзи войник с разпятието?

Изстивам. Обръщам се светкавично и отварям вратата със замах. Той трепва, но не мръдва.

— Откъде знаеш за него? — Има само един начин, по който би могъл да разбере. — Чел си дневника ми.

— Не знаех, че ще оживееш.

— Съжалявам, че съм те разочаровала.

— Просто исках да разбера какво…

— Имаш късмет, че пистолетът ми остана долу. Иначе да съм те съм застреляла. Толкова ми е гадно, като знам, че си чел какво съм писала. Докъде стигна?

Той свежда поглед. По бузите му плъзва руменина.

— Изчел си всичко, нали? — Ужас. Чувствам се омерзена и засрамена. Десет пъти по-зле, отколкото като се събудих в леглото на Вал и разбрах, че ме е видял съблечена. Онова е било само тялото ми. А това — душата ми.

Блъскам го в корема. Нищо, дори не трепва. Все едно удрям бетонна плоча.

— Боже, какъв срам. Аз да седя, да лъжа за Бен Периш и ти да слушаш, все едно че не знаеш нищо!

Той мушва ръце в джобовете си и забива очи в пода. Като дете, счупило някоя ценна ваза.

— Аз откъде да знам, че му придаваш такова значение.

— Не си знаел? — Клатя глава. Що за човек е той? Изтръпвам. Тук нещо дълбоко не е наред. Сигурно защото е загубил цялото си семейство, приятелката си — или годеницата, знам ли, и месеци наред е живял сам, въобразявайки си, че като не прави нищо, върши нещо. Или просто се бе затворил в себе си като пашкул в тази забравена от Бога ферма в Охайо, и повечето от ужасите му се бяха разминали? Или се беше родил такъв? Кой знае, но за да си толкова спокоен, уравновесен и хладнокръвен, трябва да си или луд, или страшно готин.

— Защо го застреля? — пита той тихо. — Войника в магазина.

— Знаеш защо — казвам аз. Всеки момент ще избухна в сълзи.

Той кима.

— Заради Сами.

Сега вече съм истински объркана.

— Няма нищо общо със Сами.

Той вдига очи към мен.

— Сами е подал ръка на войника. Качил се е в автобуса. Повярвал е. А ти, въпреки че те спасих, не ми вярваш.

Той грабва ръката ми. Стиска я.

— Чуй ме, Каси. Аз не съм Войника с разпятието. Не съм Вош. Аз съм като теб. Уплашен, ядосан, объркан… и нямам представа какво да правя. Но знам правилото: или — или. Или си човек, или хлебарка. Не си хлебарка, нали? Ако беше, нямаше да се изправиш срещу снайпериста на магистралата.

— О, Боже — тихо казвам аз. — Казах го само преносно.

— Не сме хлебарки. Еднодневки сме. Един ден — и край. Което няма нищо общо с Другите. Винаги е било така. Идваме и си отиваме, и не е важно колко стоим, а как използваме времето си.

— Дрънкаш глупости, знаеш ли? — Чувствам как се накланям към него и цялата ми войнственост е изчезнала. Не мога да разбера той отблъсква ли ме, придържа ли ме…

— Еднодневка такава! — прошушва той.

И ме целува.

Притиска ръката ми до гърдите си. Другата му ръка се плъзга по шията ми, нежна като перце. Чувствам как някаква тръпка пробягва по гърба ми и продължава към краката, които едва ме държат изправена. Чувствам как сърцето му блъска в дланта ми, усещам дъха му и драскането на наболата му брада. Като шкурка е след кадифената мекота на устните му. Двамата се гледаме. Дърпам се, за да кажа:

— Не ме целувай.

Той ме вдига в прегръдките си. Струва ми се, че полетът ми нагоре няма край, както когато бях малка и татко ме хвърляше във въздуха. Сякаш летя до края на галактиката.

Той ме слага в леглото. Миг преди да ме целуне, му казвам:

— Пробвай да ме целунеш пак и ще те сритам в топките.

Ръцете му са невероятно меки, сякаш ме гали облаче.

— Няма да те пусна… — търси точната дума — да отлетиш от мен, Каси Съливан.

Духа свещта.

Сега чувствам целувката му по-силно — в мрака на стаята, в която сестра му бе угаснала. В тишината на къщата, където се бе простил с близките си. В тишината на света, където си бяхме взели сбогом с живота, такъв, какъвто го познавахме. Той вкусва сълзите ми още преди да съм ги усетила. Изпива ги с целувките си.

— Не аз те спасих — шепне той, като гъделичка с устни миглите ми. — Ти ме спаси.

Повтаря го отново и отново, докато не заспим, притиснати един в друг. Гласът му в ухото ми, сълзите ми върху устните му.

— Ти ме спаси.