Метаданни
Данни
- Серия
- Петата вълна (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fifth Wave, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Пламен Кирилов, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XXI век
- Екранизирано
- Извънземен (разум)
- Линейно-паралелен сюжет
- Пришълец
- Четиво за тийнейджъри (юноши)
- Оценка
- 4,6 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- vesi_libra (2017)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- ventcis (2014)
Издание:
Автор: Рик Янси
Заглавие: Петата вълна
Преводач: Пламен Кирилов
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: „Егмонт България“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Лиза Балтова
Коректор: Лиза Балтова
ISBN: 978-954-270-964-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1934
История
- — Добавяне
13.
При хубаво време всички се въртяха навън, докато не наближеше да си лягаме. Тази паянтова сграда беше като заредена с лоша енергия. Поради предназначението си. Поради съществуването си. Кой дявол ни беше пратил — нея и нас — в тази гора? Имаше нощи, в които настроението ни беше ведро, почти като на летен лагер, в който по чудо всички са си допаднали. Току някой пусне слух, че чул звук на хеликоптер през деня и пламваше обнадежден спор дали ония от властта са се взели в ръце и подготвят контраудара.
Друг път настроението беше по-мрачно и здрачът беше пропит с тревога. Но бяхме щастливци. Бяхме оцелели след електромагнитния импулс, заливането на крайбрежието и чумата, лишила ни от хората, които познавахме и обичахме. Бяхме извадили късмет. Бяхме се гледали очи в очи със Смъртта и тя първа беше мигнала. Човек би помислил, че от това сме се почувствали смели и непобедими. Но не се чувствахме такива.
Бяхме като японците, оцелели след взрива на бомбата в Хирошима. Не знаехме защо още сме тук и дали наистина го искаме.
Разказвахме си един друг за това как сме живели преди Пришествието. Плачехме открито за хората, които бяхме загубили. И тайно за нашите смартфони, коли и микровълнови печки. Както и за Интернет, разбира се.
Взирахме се в нощното небе. Космическият кораб се взираше към нас — бледозелено, отмъстително око.
Спорехме за това къде следва да отидем. Беше пределно ясно, че не можем да останем в тази гора завинаги. Ако не дойдеха Другите, щеше да дойде зимата. Трябваше да намерим по-добър подслон. Имахме провизии за няколко месеца — или по-малко, в зависимост от това колко бежанци щяха да потърсят убежище в лагера. Трябваше ли да чакаме помощ, или да си плюем на петите и да се спасяваме? Татко предпочиташе второто. Искаше му се да види как е в „Райт-Патерсън“. Ако все още имаше власт, вероятността да е там беше много по-съществена.
След известно време ми писна. Всички само говореха и нищо не вършеха. Канех се да кажа на татко, че ако някой от тези плужеци иска да ни придружи към „Райт-Патерсън“, да идва. Другите да си гледат работата.
Взех да мисля, че съединението невинаги прави силата.
Прибрах Сами и го сложих да си легне. Двамата заедно си казахме молитвата.
„И съхрани ни в съня ни, Господи“. Ако питате мен, празно съчетание от звуци. Безсмислица. Не бях сигурна, но имах чувството, че в случая с Господ някой не си е удържал на обещанието.
Беше ясна нощ. Пълнолуние. Реших да се разходя между дърветата.
Някой в лагера беше засвирил на китара. Мелодията залъкатуши по пътеката и ме последва в гората. Първата музика, която чувах от началото на Пришествието.
„Лежим будни и мечтаем…
как щастието нявга ще узнаем…“
Изведнъж ми се прииска да се свия на клъбце и да се разрева. Да хукна през гората и да тичам, докато краката ми се подкосят. Да повърна. Да крещя, докато гърлото ми се разрани. Да видя отново мама, и Лизбет, и всичките си приятели, дори тези, които не харесвах, и Бен Периш, само за да му кажа, че го обичах и че исках дете от него повече, отколкото исках да живея.
Песента заглъхна, удавена в далеч по-немелодичната песен на щурците.
Изпука клонка.
И от гората зад мен се чу глас:
— Каси! Изчакай ме!
Аз продължих да вървя. Познах гласа. Така е, като мисля за Бен! Едно искаш, а друго става. Яде ти се шоколад, а в чантата си намираш само полупразно пакетче лукчета.
— Каси!
Вече тичаше. Мързеше ме да бягам и го оставих да ме догони.
Една вечна аксиома: не искаш ли да си сам, усамоти се.
— Какво правиш? — запита Мазния. Дишаше задъхано. Яркочервени бузи. Лъскави слепоочия, сигурно от многото гел, с който се поливаше.
— Не е ли очевидно? — отвърнах аз. — Строя ядрено устройство, с което да атакувам кораба им.
— Не става с ядрени оръжия — каза той, като сви рамене. — Трябва ни изпарител на Ферми.
— Ферми?
— Онзи, който е изобретил бомбата.
— Мислех, че е Опенхаймер.
Моята компетентност видимо го впечатли.
— Може, но той й е кръстник.
— Мазен, ти си откачен — казах аз. И понеже прозвуча грубо, добавих: — Макар че може и да не си бил такъв до идването на извънземните.
— Значи, правиш ей толкова голяма дупка. Слагаш бойна глава в нея. Пълниш дупката с вода и я покриваш с няколкостотин тона стомана. Експлозията превръща водата в пара и тя изстрелва металния капак в космоса със скорост шест пъти по-голяма от скоростта на звука.
— Аха — казах аз. — Логично. И затова ли вървиш след мен? Искаш да ти помогна при строежа на парното оръдие?
— Мога ли да те попитам нещо?
— Не.
— Говоря сериозно.
— И аз.
— Ако ти остават само двайсет минути живот, какво би направила?
— Не знам — отговорих аз. — Но каквото и да е, няма да има нищо общо с теб.
— Как така? — Той не изчака отговора. Сигурно предчувстваше, че няма да е приятен. — Ами ако съм последния човек на Земята?
— Ако си последният, мен няма да ме има, не схващаш ли!
— Добре. Да, кажем, че сме останали само двамата.
— Тогава пак ще си последен, защото ще се самоубия, за да не съм с теб.
— Ти май много не ме харесваш.
— А ти как мислиш?
— Да кажем, че се появят, точно тук и сега, за да ни довършат. Какво би направила?
— Не знам. Ще ги помоля да те убият първи. Хайде, Мазен, какво искаш?
— Ти девствена ли си? — без заобикалки изтърси той.
Погледнах го. Беше напълно сериозен. Повечето тринайсетгодишни момчета са така, като ги пернат хормоните.
— Майната ти — казах аз, врътнах се и поех към лагера.
Лошо подбрани думи. Той се затича след мен, без нито един кичур от бетонираната му коса да трепне по време на бягането. Беше като лъскава черна каска.
— Без майтап, Каси — пуфтеше той. — В тези времена всяка нощ може да ни е последна.
— Глупак! Че то и преди всяка нощ можеше да ни е последна!
Той сграбчи китката ми. Завъртя ме. Бутна широкото си, мазно лице в моето. Беше с два-три пръста по-нисък, но пък с десетина кила по-тежък от мене.
— Наистина ли искаш да умреш, без да разбереш как е?
— Че аз може и да знам — казах аз, като се отскубнах. — И да не си ме пипнал повече! — Смяна на темата.
— Никой няма да разбере — каза той. — Няма да кажа на никого.
Той отново посегна. С лявата си ръка бутнах неговата, а с разперената длан на дясната го цапардосах по носа. Потече чешма от яркочервена кръв. Влезе му в устата и го задави.
— Кучка — изхърка той. — Поне имаш насреща си жив човек. Защото всичките ти приятели от скапания ти някогашен живот са мъртви.
Той се разрева. Свлече се на пътеката, смазан от размера на онзи огромен Бюик над нас — ужасното чувство, че колкото и да е зле, ще се влоши още повече.
По дяволите.
Седнах на пътеката до него. Казах му да отметне глава назад. Оплака се, че му се стичала кръв в гърлото.
— Не казвай на никого — глухо помоли той. — Ще ми се подиграват.
Засмях се. Не можах да се сдържа.
— Кой те научи да се биеш? — попита той.
— Скаутите.
— Дават ли значки за това?
— Дават значки за всичко.
Истината е, че седем години тренирах карате. Миналата година спрях. Не помня вече защо. Но на времето ми харесваше.
— И аз съм като теб — каза той.
— Какво като мен?
Той изплю малко кръв и слуз.
— Девствен.
Какъв шок!
— Защо реши, че аз съм?
— Нямаше да ме фраснеш, ако не беше девствена.