Рик Янси
Петата вълна (71)

70.

Нямаше го, като се върнах. Да, върнах се. Къде можех да отида без моя автомат и най-вече без онзи проклет мечок — причината за да живея? Не се плашех да се върна. При десет милиарда възможности да ме убие какво значение има една повече?

Ето пушката му. Раницата му. Аптечката. И съдраните му дънки до дънера Хауърд. Знам, че няма друг панталон и сигурно вършее из леденостудената гора по кубинки, като модел от еротичен календар. А, не, момент. Ризата и якето липсват.

— Хайде, Мечо — ръмжа аз, мятайки на гръб раницата си. — Време е да те върна на собственика ти.

Грабвам автомата, зареждам го. Правя същото и с Люгера, слагам чифт черни плетени ръкавици, защото пръстите ми са безчувствени, свивам картата и фенерчето от раницата му и поемам към дола. Ще рискувам да вървя през деня, за да увелича разстоянието между мен и Акулата. Не го знам къде е, сигурно е помолил да пратят безпилотен самолет, но ми е все едно. Така реших, докато се връщах, след като бягах до пълно изтощение: все едно кой или какво е Ивън Уокър. Той ме запази жива. Храни ме, къпа ме, пази ме. Помогна ми да заякна. Дори ме научи да убивам. С такъв враг, на кого му трябват приятели?

През дола. Десет градуса по-студено в сенките. Горе, през космическия пейзаж на лагера, тичайки по пръст, твърда като асфалт и първия труп. И се питам: ако Ивън е от тях, какъв, в крайна сметка, е сценарият? Дали би убил себеподобни, за да ми хвърли прах в очите, или ги е убил, защото са го взели за човек и е нямал избор? Мисля и се отчайвам: това е като бездънна яма. Копаеш, а дъното се отдалечава. Все повече и повече.

Минавам край друг труп, почти без да го погледна, но мярвам нещо и изведнъж се връщам. Малкият войник е без панталон.

Не е важно. Продължавам. Вече съм на черния път, вървя на север. Все още подтичвам. Давай, Каси, давай, давай. Забравих храната. Забравих водата. Не е важно. Небето е безоблачно — огромно, гигантско синьо око, взряно надолу. Тичам покрай пътя, близо до гората. За укритие, в случай че видя безпилотен самолет. А видя ли Ивън — ясно: първо стрелям, а после питам. И не само Ивън. Всеки.

Нищо няма значение, освен Първото правило. Нищо няма значение, освен да открия Сами. За известно време го бях забравила.

Заглушителите: хора, полухора, човешки клонинги или проекции от извънземни човешки холограми? Няма значение. Крайната цел на Другите: изкореняване, погребване или поробване? Няма значение. Моите шансове за успех: едно, нула цяло и едно, или нула цяло нула, нула, нула процента? Няма значение.

„Следвай пътя, следвай пътя, следвай прашния черен път…“

След няколко километра има отклонение на запад, което излиза на магистрала 35. Още няколко километра по магистрала 35 и съм на изход 675. Мога да използвам надлеза за укритие и да чакам автобусите. Ако автобусите все още се движат по магистрала 35. Ако се движат въобще.

В края на черния път спирам и внимателно оглеждам местността зад мен. Нищо. Няма го. Отказал се е.

Навлизам две-три крачки в гората, за да си поема дъх. В мига, в който се отпускам на земята всичко, от което бягам, ме настига далеч преди моя дъх.

„Аз съм акула, която искаше да е човек…“

Някакво момиче крещи — чувам как писъците му отекват между дърветата. Воят не спира и не спира. Нека ми пратят цяла орда от Заглушители — не ми пука. Хващам главата си с ръце и се клатя напред-назад, и имам странното чувство, че плавам над тялото си, после се изстрелвам към небето с хиляди километри в час и виждам как се стопявам до малка точица, преди необятността на Земята да ме погълне. После сякаш се откъсвам и от нея. Сякаш вече нищо не ме задържа и празнотата ме всмуква. Като че ли съм била свързана със сребърна верижка и тя се е скъсала.

Преди той да ме намери мислех, че знам какво е самота. Но не съм имала и понятие. Не знаеш какво е да си истински сам, докато не си изпитал обратното.

— Каси.

Две секунди: на крака. Още две и половина: моят M16 е обърнат към гласа. Вляво между дърветата се промъква сянка и аз откривам огън, сеейки куршуми където видя — в дървета, в клони и във въздуха.

— Каси.

Пред мен, на около „два часа“. Изпразвам пълнителя. Знам, че е безсмислено. Няма да му направя нищо. Той е Заглушител. Но ако продължа да стрелям, може и да се върне.

— Каси.

Точно зад мен. Поемам дълбоко дъх, презареждам, решително се обръщам и изпомпвам още олово в невинната растителност.

„Боже, колко си тъпа! Той иска да свършиш боеприпасите си!“

Затова чакам разкрачена, с опънати рамене и вдигнат автомат, оглеждайки се вляво и вдясно и си спомням уроците му във фермата: „Трябва да усещаш целта. Все едно е свързана с теб. Все едно си свързана с нея…“

Случва се в промеждутъка между две секунди. Ръката му се увива около гръдния ми кош и аз се прощавам с автомата, а после и с Люгера. След още половин секунда съм като в менгеме, притисната към гърдите му над земята, яростно ритаща във въздуха, въртяща глава и хапеща го за китката.

През това време устните му гъделичкат чувствителната кожа на ухото ми.

— Каси. Не. Каси…

— Пус… ни… ме!

— Това именно е проблемът. Не мога.