Рик Янси
Петата вълна (17)

16.

Един час преди разсъмване. Последният ни ден в лагера на смъртта. Неделя.

Сами е до мен. Малко дете, уютно, топло, с ръка върху плюшено си мече, другата е върху гърдите ми — пухкаво, свито бебешко юмруче.

Най-приятната част от деня.

Онези няколко секунди, когато си буден, но празен. Не знаеш къде си. Какво си сега, какво си бил преди. Само дишането, сърдечния ритъм и движението на кръвта. Сякаш отново си в утробата на майка си. Покой и празнота.

Мисля, че това беше първият звук. Моят собствен пулс.

Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Слабо, после по-силно и накрая наистина силно, достатъчно силно, за да почувствам ритъма през кожата си. В помещението нахлу блясък и се усили. Хората се спъваха, дърпаха се за дрехите и пипнешком търсеха оръжията си. Яркото сияние избледня, после отново се усили. По пода затанцуваха сенки и се прехвърлиха на тавана. Хъчфилд обикаляше и крещеше да запазим спокойствие. Напразно.

Всеки разпозна звука. И всеки знаеше какво означава той.

Спасение!

Хъчфилд се опита да препречи вратата с тялото си.

— Стойте вътре! — извика той. — Нали не искате да…

Изблъскаха го. Напротив, искахме! Изсипахме се през вратата и се струпахме на двора, махайки с ръце към хеликоптера, един „Блек Хоук“, който правеше втори заход над лагера, черен на фона на развиделяващото се небе. Прожекторът му ни прониза като меч и ни ослепи, но повечето от нас вече бяха заслепени от сълзи. Ние подскачахме, крещяхме, прегръщахме се един друг. Няколко човека размахваха американски знаменца и си спомням, че се зачудих откъде, по дяволите, са ги намерили.

Хъчфилд яростно ни крещеше да се приберем. Никой не го слушаше. Вече не ни беше шеф. Бяха дошли Властите.

И тогава, също толкова неочаквано, колкото се беше появил, хеликоптерът направи един последен кръг и изчезна от погледите. Звукът на лопатите му заглъхна. После се възцари дълбока тишина. Бяхме объркани, потресени и уплашени. Дали ни видяха? Защо не кацнаха?

Зачакахме хеликоптерът да се върне. Цяла сутрин чакахме. Хората стягаха багажа си. Гадаеха къде ще ни отведат, как ще е там и колко други ще има. Хеликоптер „Блек хоук“! Какво ли още бе оцеляло след Първата вълна? Размечтахме се за електрическо осветление и топли душове.

Никой не се съмняваше, че ще ни спасят — сега, когато Властите знаеха за съществуването ни. Помощта бе на път.

Верен на себе си, татко не споделяше общото въодушевление.

— Те може и да не се върнат — каза той.

— Не може просто да ни оставят тук, татко — казах аз. Понякога трябваше да говоря с него така, сякаш беше на възрастта на Сами. — Няма логика.

— Това може да не е било спасителна акция. Може да са били тук за нещо друго.

— За безпилотния самолет? Този, който се разби седмица по-рано?

Той кимна с глава.

— И все пак, поне вече знаят, че сме тук — казах аз. — Ще предприемат нещо.

Той отново кимна. Разсеяно, сякаш мислеше за нещо друго.

— Сигурно — каза той. После ме погледна строго. — Оттук насетне нито за миг не изпускай Сам от поглед. Разбра ли, Каси? Никога. Носиш ли пистолета?

Аз потупах задния си джоб. Той метна ръка на рамото ми и ме поведе към склада. Дръпна настрана един прашен шперплат. Под него имаше автомат M16. Този, който щеше да стане мой най-добър приятел, след като загубих всички останали.

Той го взе и го повъртя в ръцете си. Изражението му беше все така отнесено.

— Какво ще кажеш? — прошепна той.

— За това ли? Пълни лайна.

Вместо да подскочи от грубия ми език, той леко се разсмя.

Показа ми как работи. Как да го държа. Как да се целя. Как да сменям пълнителя.

— Ето, опитай.

И ми подаде автомата.

Мисля, че беше приятно изненадани от схватливостта ми. Както и от сръчността. Дължах я на тренировките по карате. Нищо не развива двигателната култура така, както каратето.

— Задръж го — каза той, когато понечих да му го върна. — За теб съм го прибрал.

— Защо? — попитах аз. Не че имах нещо против оръжието, но почна да ме обзема страх. Докато всички останали се радваха, баща ми ме обучаваше в стрелба.

— Знаеш ли как да разпознаеш врага си, Каси? — Погледът му се стрелкаше около навеса. Защо не ме гледаше в очите? — Този, който стреля по теб — той е. Не го забравяй. — Той посочи с глава автомата. — И не се мотай с него насам-натам. Дръж го под ръка, но го крий. Не тук в навеса, не и в спалнята. Ясно ли е?

Потупване по рамото. Явно недостатъчно. Голяма прегръдка.

— Хайде, отивай при Сами. Аз отивам да поговоря с Хъчфилд. А, и нещо друго: ако някой ти поиска автомата, прати го да се разправя с мен. Ако упорства, застреляй го.

Той се усмихна. Но не с очи. Погледът му беше твърд, празен и студен като на акула.

Беше роден с късмет, баща ми. А и ние. Късметът ни беше превел през първите три вълни. Но, както всеки комарджия знае, късметът не трае дълго. Мисля, че в онзи ден баща ми предчувстваше нещо. Не че късметът ще ни изневери. Това никой не можеше да каже. Просто разбра, че само късмет не стига.

Оцеляват силните. Онези, на които не им пука. Хората със сърца от камък. Онези, способни да жертват сто заради един. Прозрелите, че единственият начин да се спаси селото е да се опожари.

Светът беше отишъл на кино.

Който не го бе разбрал, бе просто един бъдещ труп, чакащ реда си.

Взех моя М16 и го скрих зад едно дърво до пътеката към погребалната яма.