Рик Янси
Петата вълна (36)

35.

Всяка нощ той отива на лов. Казва, че старата къща била пълна с консерви и буркани, но искал прясно месо. Тъй че обикаля да убие някое годно за ядене живо същество. На четвъртия ден ми носи истински хамбургер с топли домашни хлебчета и гарнитура от печени картофи. Първата истинска храна откакто напуснах бежанския лагер. Боже, какво вкусно кюфте! Не бях яла хамбургер от идването на извънземните. А си умирам за хамбургери!

— Откъде взе хлебчетата? — питам аз, докато дъвча, а по брадичката ми се стича мазнина. Не съм яла хлебчета цяла вечност. Тези са пухкави и нежни, и леко сладки.

Каквото и да каже, ще е лъжа, защото има само един възможен отговор. Той не си дава труд да увърта.

— Аз ги пека.

След като ме нахранва, той сменя превръзката на крака ми. Питам дали да гледам. Той казва „не“, а и аз не горя от желание да гледам. Искам да стана от леглото, да се изкъпя… като нормален човек. Според него е твърде рано. Да си измия поне косата… да се среша? Рано е, настоява той. Заплашвам, че ще го замеря с газовата лампа. И той слага един стол в една стара вана с лъвски крака, в една малка баня в края на коридора с полуотлепени тапети на цветя, носи ме дотам, пльосва ме на стола, излиза и се връща с голяма кана вода, от която се вдига топла пара.

Каната, изглежда, е доста тежка. Бицепсите му се напрягат под ръкавите на ризата, като на културист, а вените на шията му са изпъкнали. Водата леко ухае на розов цвят. Той взима едно старо канче, нашарено с усмихнати слънчица, и аз отмятам главата си назад. Той втрива в косите ми шепа шампоан и се отдръпва. Оттук нататък мога и сама.

Водата се стича в нощницата и тя прилепва по тялото ми. Ивън се прокашля и се извръща, а косата му се замята над челото с тежък, приятен звук, който, странно защо, ми действа някак особено. Искам му гребен и той се навежда да рови в шкафчето под мивката, а аз го наблюдавам с ъгълчето на очите си — разбира се, просто така: без да обръщам внимание на яките му рамене, чиито мускули танцуват под прилепналата тениска, или на избелелите му джинси с оръфани задни джобове, със стегнато дупе под тях, на което аз определено не обръщам внимание, и категорично без да забелязвам как ушите ми пламтят под хладката вода, капеща от косата ми. След няколко мига вечност той ми намира гребен, пита дали имам нужда от нещо друго, преди да излезе, и аз измънквам едно „не“, макар това, което всъщност искам, е да се смея и плача едновременно.

Вече сама, с усилие се връщам към темата „коса“, която, впрочем, е в трагично състояние. Заплетена и усукана с клечки, листа и кал. Мъча, се, доколкото мога, да я оправя, но водата изстива и почвам да зъзна в мократа си нощница. Спирам за малко и чувам слаб шум точно пред вратата.

— Там ли си? — питам аз.

Малката, застлана с плочки баня усилва звука като резонансна камера.

Кратка пауза и едно тихо „да“.

— Защо стоиш там?

— Чакам да изплакна косата ти.

— Ще се позабавя — казвам аз.

— Няма проблем.

— Ако искаш, свърши нещо междувременно… изпечи някой пай… знам ли… и ела след петнайсетина минути.

Не чувам отговор. Но не го чувам и да тръгва.

— Още ли си там?

Дъсченият под в коридора проскърцва.

— Да.

Мъча се още десет минути с косата си и се отказвам. Ивън влиза и сяда на ръба на ваната. Държа ръката си в дланта му, докато той изплаква пяната от косата ми.

— Странно е, че си тук — казвам му.

— Аз живея тук.

— Не — че си останал тук. Повечето момчета се записаха в полицията и армията по време на бежанския поток след Втората вълна. Като, след като Единайсети септември, но в десеторен мащаб.

— С мама и татко бяхме осем души — казва той. — Когато родителите ми починаха, трябваше да се грижа за братята и сестрите си. Аз бях най-големият син.

— Ей, внимавай! — казвам аз, след като ме залива с половин кана вода. — Ще ме удавиш.

— Извинявай.

Притиска ръка до челото ми, като козирка, за да отклони струята. Водата е топла и възбуждаща. Затварям очи.

— Ти разболя ли се? — питам аз.

— Да. Но се оправих. — Загребва още вода от каната и аз затаявам дъх в очакване на приятната топлина. — Най-малката ми сестра, Вал, почина преди два месеца. Там, където си ти сега, беше спалнята й. Оттогава насам се чудя какво да правя. Не мога да остана тук вечно, но пък веднъж ходих пеша до Синсинати и мисля, че ти е ясно защо никога няма да стъпя там втори път.

С едната си ръка облива, а с другата изплаква косата ми. Енергично, но не грубо; точно както трябва. Сякаш е правил това цял живот. Едно слабо, истерично гласче започва тихо да пищи в мен:

„Ама ти…? Дори не познаваш това момче!“

Но продължава:

„Ама какви ръце, а? Я му кажи да ти направи един масаж, така и така е почнал…“

А извън мен неговият дълбок и спокоен глас казва:

— Но като се замисля, няма защо да мърдам оттук преди времето да се затопли. И после — „Райт-Патерсън“ или „Кентъки“. Пък и „Форт Нокс“ е на само двеста километра оттук.

— „Форт Нокс“? Ще ходиш да плячкосваш ли?

— Там има тежко укрепена военна база. Най-логичният сборен пункт.

Събира косата ми и я изцежда с юмрук. „Пльок-пльок“, чува се от дъното на ваната с лъвските крака.

— На твое място не бих и помислила за „логичен сборен пункт“ — казвам аз. — Логично е точно тези места първи да бъдат ликвидирани.

— От това, което ми каза за Заглушителите, следва, че не е логично да се събираш с когото и да е и където и да е.

— Или да се задържаш на едно място повече от няколко дни. Никакви тълпи, никакво застояване.

— Докато…?

— Няма „докато“ — отсичам аз. — Има само „освен ако“.

Той подсушава косата ми с пухкава бяла кърпа. Върху затворения капак на тоалетната седалка има нова нощница. Вглеждам се в шоколадовите му очи и казвам:

— Обърни се.

Той се обръща. Пресягам се покрай оръфаните задни джобове на дънките му, плътно прилепнали по дупето — което изобщо не ме интересува — и взимам сухата нощница.

— И никакви опити да ме шпионираш в огледалото! — предупреждавам аз момчето, което вече ме е виждало гола. Но тогава съм била в безсъзнание, което е по-различно. Той кима, навежда глава и прехапва долната си устна, май за да не се разсмее.

Свалям мократа нощница, навличам сухата и му позволявам да се обърне.

Той ме вдига от стола и ме носи в леглото на мъртвата си сестра. Ръката ми е около раменете му, а той плътно — но не грубо — е обвил с неговата ръка кръста ми. Тялото му е сякаш с пет-шест градуса по-топло от моето. Слага ме внимателно на леглото и покрива голите ми крака със завивката. Бузите му са много гладки, косата му е сресана, а кожичките около ноктите, както вече отбелязах — безупречни. Което означава, че въпреки апокалиптичната обстановка, старателно се грижи за външния си вид. Защо? По-точно за кого?

— И от колко време не си виждал друг човек? — питам аз. — Освен мен.

— Виждам хора практически всеки ден — казва той. — Последният жив преди теб беше Вал. А преди нея — Лорън.

— Лорън?

— Приятелката ми. — Той отклонява поглед. — Мъртва е.

Не зная какво да кажа. Така че казвам:

— Проклета епидемия.

— Тя не умря от това. Болна бе, но не умря от болестта. Просто реши да я изпревари, докато още можеше.

Стърчи неловко до леглото. Не му се тръгва, но и няма причина да стои.

— Да ти кажа, прави ми впечатление, че… — Не, уводът не е добър. — Сигурно не е лесно, когато си сам, да се грижиш за…

— Да се грижа за какво? За някой, след като другите са ме напуснали?

— Не говоря за мен. — След което решавам да не увъртам и казвам: — Много си суетен.

— Това не е суета.

— Нямам предвид, че си надут.

— Знам, чудиш се защо се глася.

Иска ми се да е заради мен, но не, не казвам нищо.

— И аз не знам — казва той. — Просто навик. Да си уплътня времето. Кара ме да се чувствам… — Той свива рамене. — Някак си по̀ човек.

— Трябва ти помощ? За да се чувстваш човек?

Той ме поглежда странно и казва нещо, което ми дава повод за дълъг размисъл:

— А на теб трябва ли ти?