Рик Янси
Петата вълна (40)

39.

Майка му се появява само в смътни промеждутъци, в сивата зона между пробуждането и съня. Страни от сънищата му, сякаш знае, че сънищата не са истински, но когато ги сънуваш, изглеждат съвсем истински. Обича го твърде много, за да го безпокои.

Понякога успява да види лицето й, но повечето пъти не може. Само контур, малко по-тъмен от сивото зад клепачите му. Може да я подуши и да докосне косата й, да усети как кичурите се плъзгат между пръстите му. Ако се опита да види лицето й, тя се стопява в мрака. А ако се опита да я задържи, се изплъзва като кичурите между пръстите му.

Бръмченето на колелата по тъмния път. Топлият застоял въздух и полюшването на автобуса под студените звезди. Колко още има до „Рай Земен“? Сякаш откак свят светува са на този тъмен път под студените звезди. Той чака майка си да се появи в промеждутъка на нищото, със затворени клепачи, а Меган го гледа с нейните големи, кръгли като на бухал очи.

Той заспива, чакайки.

Все още е заспал, когато трите училищни автобуса се появяват пред портала на „Кемп Хейвън“. Горе в наблюдателната кула часовоят натиска един бутон, електронната ключалка щраква и вратите с плъзгане се отварят. Автобусите влизат, вратите се плъзгат обратно и се затварят.

Той се събужда, едва когато автобусите най-сетне спрат с последно, сърдито изсвистяване на спирачките си. Двама войници тръгват по пътеката и будят децата, които все още спят. Войниците са тежковъоръжени, но се усмихват и гласовете им са кротки. „Всичко е наред. Време е за ставане. В пълна безопасност сте.“

Сами се надига, присвивайки очи от внезапната светлина, нахлуваща през прозорците, и поглежда навън. Спрели са пред голям самолетен хангар. Големите му врати са затворени и не се вижда какво има вътре. Странно, но е спокоен. Не се плаши, че е на непознато място без Тати, Каси или Мечо. Ярката светлина значи: тук извънземните не са успели да спрат тока. Което пък значи, че Паркър е казал истината: лагерът има силово поле. Няма как иначе да е. Не им пука, че ще ги открият.

В пълна безопасност са.

Усеща дъха на Меган в ухото си и се обръща да я погледне. Очите й са огромни под блясъка на прожекторите. Сграбчва ръката му.

— Не ме изоставяй — моли тя.

Един едър мъж се качва в автобуса. Застава до шофьора, разкрачен, с ръце на кръста. Има широко, месесто лице и много малки очи.

— Добро утро, момчета и момичета и добре дошли в „Кемп Хейвън“! Името ми е майор Боб. Знам, че сте уморени и гладни и може би малко уплашени… Я да видя, има ли малко уплашени? Да вдигнат ръка.

Не се вдига нито една ръка. Двайсет и шест чифта очи се взират безизразно в него. Майор Боб се ухилва. Зъбите му са дребни, като очите му.

— Изключително. И знаете ли? Няма от какво да ви е страх. Нашият лагер е най-сигурното място в света. Казвам го сериозно. В пълна безопасност сте. — Той се обръща към един от усмихнатите войници, който му подава една папка. — Тук в „Кемп Хейвън“ има две правила. Правило номер едно: Помни си цвета! Я да видя кой какъв цвят е! — Двайсет и пет юмрука литват във въздуха. Двайсет и шестият, на Меган, остава в скута й. — Червените: след няколко минути ще ви заведем в Хангар номер едно за обработка. Зелените, останете по места, с вас имаме малко повече работа.

— Няма да ида — шепне Меган в ухото на Сами.

— Правило номер две! — бумти майор Боб. — Правило две се състои от две думи: „Слушай и изпълнявай!“ Помни се лесно, нали? Правило две, думи — две. Слушайте ръководителя на групата. И изпълнявайте всяка негова заповед. Не питайте и не възразявайте. Той е — и всички сме — тук с една-единствена цел: да ви пазим. А няма как да го направим, ако не слушате и не изпълнявате всички заповеди — моментално и без въпроси. — Той подава папката на усмихнатия войник, плясва дундестите си ръце и казва: — Въпроси?

— Току-що ни каза „без въпроси!“ — прошушва Меган. — А сега пита за въпроси.

— Изключително! — изревава майор Боб. — Отивайте да ви обработват! Червени, вашият групов ръководител е ефрейтор Паркър. Никакво тичане, бутане или блъскане. И всеки да си покаже печата на изхода. Хайде, давайте. Колкото по-бързо ви обработят, толкова по-скоро ще си легнете, а после ще закусите. Храната не е кой знае какво, но поне е в изобилие.

Той изтрополява надолу по стълбите. Автобусът се олюлява от стъпките му. Сами понечва да се изправи, но Меган го дърпа пак на мястото му.

— Не ме изоставяй — казва тя.

— Но аз съм червен — протестира Сами. Жал му е за Меган, но и иска да тръгне. Този автобус му дойде до гуша. А и колкото по-бързо го опразнят, толкова по-скоро ще се върне за Каси и Тати.

— Няма страшно, Меган — мъчи се да я утеши той. — Нали чу Паркър. Всички ще сме добре.

Нарежда се зад останалите червени. Паркър стои при най-долното стъпало и проверява печатите. Шофьорът извиква: „Хей!“ и Сами се извръща. Вижда Меган на изхода: блъска се като пеперуда в гърдите на Паркър, пищи и размахва кокалестите си ръце във въздуха.

— Пусни ме!

Шофьорът я повлича назад по стълбите, като здраво я стиска през кръста с едната си ръка.

— Сами — крещи Меган. — Сами, не ме оставяй! Не им давай да…

Вратата на автобуса хлопва и заглушава виковете й.

Сами вдига поглед към Паркър, който успокоително го потупва по рамото.

— Не се тревожи, Сам — кротко му казва той. — Хайде.

Докато върви към хангара, Сами чува писъците й през жълтата метална кожа на автобуса, през гърления рев на двигателя и през свистенето на освобождаващите се спирачки. Пищи, сякаш умира или я изтезават. В този момент влиза през една странична врата в хангара и не я чува повече.

До вратата стои войник. Подава на Сами карта с номер: четиридесет и девет.

— Иди в най-близкия червен кръг — му казва войникът. — Седни. И изчакай, докато си чуеш номера.

— Трябва да отскоча до болницата — казва Паркър. — Стой си на мястото и помни, че всичко е наред. Тук никой не може да ти направи нищо. — Той разрошва косата на Сами, обещава му да се видят скоро и му прави „бум“ с юмрук на тръгване.

За разочарование на Сами в огромния хангар няма самолети. Никога не е виждал изтребител отблизо, въпреки че е пилотирал хиляди пъти след Пришествието. Докато майка му береше душа в хола, той беше в кабината на един „Фолкън“ и със свръхзвукова скорост пореше най-горните атмосферни слоеве, устремен към кораба на извънземните. Разбира се, сивият корпус беше настръхнал от стрелкови куполи и лъчеви оръдия, а силовото му поле сатанински тлееше в болнаво зелено, но в него имаше пролука. Само сантиметри по-широка от самолета. Но ако се прицелеше добре… А трябваше, защото цялата му ескадрила беше унищожена, той бе останал с една-единствена ракета и нямаше друг, освен него, който да защити Земята от извънземната орда. Никой, освен Сами „Пепелянката“ Съливан.

На пода са очертани три големи червени кръга. Сам отива при останалите тринайсет деца в най-близкия до вратата кръг и сяда. Ужасените писъци на Меган още са в главата му. Огромните й очи, блесналата й от пот кожа и зловонният й дъх. Каси му каза, че „Досадните мравки“ вече са отминали, тъй като са унищожили всички — без него, Тати и Каси, както и останалите от Лагера. Те имали имунитет, каза Каси.

Но ако Каси не беше права? Може някои да умираха от болестта по-бавно. Може Меган да умираше именно сега.

Както бе възможно Другите да са пратили втора болест, по-лоша от „Досадните мравки“, която да изтреби всички оцелели след първата.

Той отпъжда мисълта. След смъртта на майка му отпъждането на лоши мисли му се отдава все по-добре и по-добре.

В трите кръга са се събрали над сто деца, но хангарът е много тих. Момчето до Сами е така изтощено, че ляга, свива се на кълбо върху студения бетон и заспива. Момчето е по-голямо от Сами, може би десет- или единайсетгодишно, и спи, мушнало палец между устните си.

Чува се звънец, след което от високоговорителя се разнася женски глас. Първо на английски, после на испански.

„МИЛИ ДЕЦА, ДОБРЕ ДОШЛИ В «КЕМП ХЕЙВЪН»! РАДВАМЕ СЕ, ЧЕ СТЕ ТУК! ЗНАЕМ, ЧЕ СТЕ УМОРЕНИ И ГЛАДНИ И ЧЕ НЯКОИ ОТ ВАС НЕ СЕ ЧУВСТВАТ ДОБРЕ, НО ВСИЧКО ЩЕ СЕ ОПРАВИ. СТОЙТЕ ПО МЕСТАТА СИ И ЧАКАЙТЕ ДА ЧУЕТЕ НОМЕРА СИ. В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ НЕ НАПУСКАЙТЕ КРЪГА. НЕ ИСКАМЕ ДА ПОСТРАДА НИКОЙ ОТ ВАС. СТОЙТЕ ТИХО И КРОТКО И ПОМНЕТЕ, ЧЕ НИЕ СМЕ ТУК, ЗА ДА СЕ ГРИЖИМ ЗА ВАС! В ПЪЛНА БЕЗОПАСНОСТ СТЕ.“

Миг по-късно извикват първия номер. Детето се надига от червения кръг и един войник го отвежда до врата, боядисана в същия цвят, в дъното на хангара. Войникът взима картата с номера му и отваря вратата. Детето влиза само. Войникът затваря вратата и се връща на мястото си при един от червените кръгове. До всеки кръг има по двама войници, тежковъоръжени, но усмихнати. Всички войници се усмихват. Непрекъснато.

Едно след друго извикват децата по номера. Те излизат от своя кръг, прекосяват хангара и изчезват зад червената врата. Не се връщат.

Минава близо час, докато женският глас съобщи номера на Сами. Разсъмва се и слънчевата светлина нахлува през високите прозорци, изпълвайки хангара със златиста светлина. Сами е много уморен, зверски гладен и малко схванат от дългото седене, но скача на крака, като чува: „ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТ! МОЛЯ, ОТПРАВЕТЕ СЕ КЪМ ЧЕРВЕНАТА ВРАТА! НОМЕР ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТ!“ и в бързината почти се спъва в спящото момче до него.

От другата страна на вратата го чака една сестра. Ясно е, че е медицинска сестра, защото носи зелена престилка и обувки с меки подметки, като сестра Рейчъл от техния лекарски кабинет. Усмивката й е топла като на сестра Рейчъл. Хваща го за ръка и го отвежда в една малка стая. Вътре има кош, преливащ от мръсни дрехи и хартиени роби, закачени до една бяла завеса.

— Е, юначе, — казва сестрата. — От колко време не си се къпал?

Стреснатото му изражение я разсмива. Тя отмята бялата завеса. Отзад има душ.

— Всичко в коша. Да, и бельото. Обичаме децата, но не и въшките, кърлежите или каквото и да било с повече от два крака!

Въпреки протестите му сестрата настоява да го съблече собственоръчно. Той стои, скръстил ръце пред себе си, докато тя излива някакъв вонящ шампоан в косата му и го сапунисва от главата до петите.

— Жуми, за да не ти пари на очите — кротко го подсеща медицинската сестра.

Оставя го да се подсуши сам и му казва да облече някоя от хартиените роби.

— Излез през тази врата. — Тя посочва вратата в другия край на стаята.

Мантията му е голяма. Докато върви, краищата й се влекат по пода. В съседната стая го чака друга сестра. По-пълна от първата, по-възрастна и не толкова любезна. Кара го да стъпи на кантар, записва теглото му и му казва да се качи на масата за прегледи. Долепя до челото му малък метален диск — като тоя на Паркър в автобуса.

— Меря ти температурата — обяснява тя.

Той кимва.

— Знам. Паркър ми каза. Червено означава нормално.

— Червен си, добре — казва сестрата. Стиска китката му със студените си пръсти и му премерва пулса. Сами настръхва. Тънката мантия не държи никак топло, а и е малко притеснен. Не е приятно да си на преглед. Да не говорим за инжекциите, които съвсем не са му по вкуса. Сестрата сяда пред него и казва, че трябва да му зададе няколко въпроса. Трябва да слуша внимателно и да отговаря, колкото е възможно по-точно. Няма проблем, ако не знае отговора. Ясно?

Трите му имена? На колко години е? От кой град? Има ли братя или сестри? Живи ли са?

— Каси — казва Сами. — Каси е жива.

Сестрата записва името на Каси.

— На колко години е Каси?

— Каси е на шестнайсет. Те ще я приберат — казва Сами на медицинската сестра.

— Кои „те“?

— Войниците. Казаха, че нямало място, но щели се върнат и да ги вземат, нея и татко.

— Татко? Значи и баща ти е жив. А майка ти?

Сами поклаща глава. Прехапва долната си устна. Трепери като лист. Какъв студ! Сеща се за двете празни седалки в автобуса — едната, на която седеше Паркър и другата до Меган. И изведнъж изтърсва:

— Казаха, че няма места в рейса, а имаше. Татко и Каси можеха да дойдат. Защо не ги пуснаха войниците?

Сестрата отговаря:

— Защото ти си най-важен, Самуел.

— Но и те ще дойдат, нали?

— Сигурно.

Още въпроси. Как е починала майка му? Какво се е случило след това?

Химикалката на сестрата лети над страницата. Тя става и го потупва по голото коляно.

— Не се страхувай — казва му на тръгване. — В пълна безопасност си. — Гласът й му се струва неубедителен. Сякаш говори наизуст. — Стой мирен. След малко ще дойде лекарят.

Това „малко“ му се струва ужасно много. Той се увива с ръце в опит да се стопли. Очите му неспокойно бродят из малката стая. Мивка и шкаф. Столът на медицинската сестра. Табуретка на колелца в единия ъгъл и точно над нея — монтирана на тавана камера, чието лъскаво черно око е вторачено в масата за прегледи.

Сестрата се връща, следвана от лекаря. Д-р Пам е толкова висока и слаба, колко сестрата — ниска и закръглена. Сами изведнъж се успокоява. Нещо във високата лекарка му напомня за майка му. Сигурно заради това как говори с него — гледа го в очите и има топъл и нежен глас. Ръцете й са топли. Не е с ръкавици като медицинската сестра.

Прави това, което се очаква — познатите лекарски неща. Оглежда със светлина очите, ушите и гърлото му. Прислушва го със стетоскоп. Потрива го под брадичката, но не силно и тихо си тананика нещо.

— Лягай по гръб, Сам.

Стегнати пръсти натискат по корема му.

— Така боли ли?

Кара го да стане, да се наведе и да докосне стъпалата си, а тя шари с пръсти нагоре-надолу по гръбнака му.

— Добре, юнак. Хайде, скачай пак на масата.

Той бързо се мята на намачканата хартия, облекчен, че прегледът е почти завършил. Ще се размине без инжекции. Може да го боцнат по пръста, което също не е приятно, но поне няма да има инжекции.

— Подай ми ръката си.

Д-р Памела поставя в дланта му малка сива тръбичка, не по-голяма от оризово зърно.

— Знаеш ли какво е това? Казва се микрочип. Имал ли си някога домашен любимец, куче или котка?

Не. Баща му е алергичен. Но той винаги е искал кученце.

— Виж сега. Някои собственици слагат почти същото устройство на домашните си любимци, в случай че се загубят или избягат. Това тук е по-различно, но също излъчва сигнал, който можем да проследим.

Слагало се под кожата, обяснява лекарката и където и да е Сами, те ще го открият. В случай че стане нещо. Тук, в „Кемп Хейвън“, е съвсем безопасно, но само допреди няколко месеца мислехме, че и светът е в безопасност. Докато не дойдоха извънземните. Така че трябва да сме внимателни и да взимаме всички предпазни мерки…

След думата „подкожно“ той вече не чува нищо. Значи ще му инжектират това сиво зрънце? Страхът отново сковава сърцето му.

— Няма да боли — казва лекарката, усещайки притесненията му. — Малко упойка и два-три дни след това мястото леко ще те сърби.

Лекарката е много мила. Разбира колко мрази инжекциите и ако зависи от нея, няма да го измъчва. Но трябва. Тя му показва иглата за упойката. Съвсем малка, тънка като косъм. „Като ухапване от комар“, казва лекарката.

Щом е така… Колко комари са го хапали! Д-р Памела обещава, че няма и да усети слагането на сивото зрънце. След обезболяващата инжекция няма да чувства нищо.

Той лежи по корем, мушнал лице в сгъвката на лакътя си. В стаята е студено и мацването със спирт по врата му го кара да настръхне. Сестрата му казва да се отпусне.

— Колкото по се стягаш, по-зле.

Той се опитва да се мисли за нещо хубаво, нещо, което да го разсее от онова, което предстои. Вижда лицето на Каси в съзнанието си и е изненадан. Очаквал е да види лицето на майка си.

Каси се усмихва. Той също й се усмихва в свивката на лакътя си. Комарът, който сигурно е с размер на птица, здравата го клъвва по врата. Той не помръдва, само леко изскимтява в лакътя си. След по-малко от минута всичко приключва.

Номер четиридесет и девет е маркиран.