Рик Янси
Петата вълна (90)

89.

Бен сграбчва китките ми, за да ме изтегли над развалините, но аз му казвам първо да дръпне Сами. Останала съм без дъх. Стоя и чакам. Той се връща и внимателно ме извлича през един тесен процеп, точно колкото да мине тялото ми. Мракът тук не е така гъст и виждам измършавялото лице Бен, цялото в прах, окървавено и одраскано.

— Близо е — шепне той. — На три-четири метра. — Тясно е и не можем да се изправим. Лежим по корем, почти нос до нос. — Няма нищо отгоре, Каси. Лагерът е изчезнал. Просто… се е стопил.

Кимам. Виждала съм какво правят Очите със собствените си очи.

— Чакай да си почина — казвам аз и ни в клин, ни в ръкав се питам: „А ако ми е лош дъхът?“ Не помня откога не съм си мила зъбите. — Добре ли си, Самс?

— Да.

— А ти? — пита Бен.

— Какво се разбира под „добре“?

— Всеки път различно — казва той. — Пуснали са прожектори.

— Самолетът?

— Там е. Огромен. От онези, товарните.

— Доста деца са все пак.

Пълзим към ивицата светлина, процеждаща се през процепа между руините и стената. Адски трудно е. Сами хленчи. Ръцете му са ожулени до кръв, тялото му е насинено от острите ръбове на камъните. Толкова е тясно, че гърбовете ни се трият в тавана. Заклещвам се и Бен няколко минути ме дърпа насам-натам, за да ме освободи. Светлината изтласква назад мрака, усилва се и вече е така ярка, че различавам прашинките, които танцуват на мастиления фон.

— Жаден съм — хленчи Сами.

— Почти стигнахме — казвам му бодро аз. — Виждаш ли светлината?

Горе пред очите ми се разкрива мъртва долина — лагерът на смъртта, умножен по десет. Пустинният пейзаж е осветен от прожектори, полюшващи се на набързо издигнати стълбове, втъкнати във вентилационните шахти на бункера.

Нощното небе над нас е обсипано с безпилотни самолети. Стотици, увиснали неподвижно. Сивите им търбуси проблясват в светлината на прожекторите. На земята под тях, далеч вдясно, перпендикулярно към нас, дреме огромен самолет. Като излети, ще профучи точно под носа ни.

— Дали са качили… — започвам аз, но Бен шътка:

— Включиха двигателите!

— Къде е север?

— На „два часа“ — сочи той. Бял е като платно. Челюстта му виси, като на задъхано куче. Като се навежда, виждам, че цялата му риза отпред е мокра.

— Можеш ли да бягаш? — питам аз.

— Трябва. Така че — да.

Обръщам се към Сам.

— Като се покажем, се мяташ пак на гърба ми, ясно?

— Че аз мога да тичам, Каси — възкликва Сами. — И то как!

— Аз ще го нося — предлага Бен.

— Стига глупости — казвам аз.

— Не съм толкова слаб, колкото изглеждам. — Явно се е сетил за Вош.

— Не, разбира се — казвам аз. — Но ако го носиш, с нас е свършено.

— Същото се отнася и за теб.

— Той ми е брат. Аз ще го нося, точка. И си ранен, тъй че…

Толкова. Думите ми се удавят в рева на огромния самолет, идващ към нас, набирайки скорост.

— Давай! — извиква Бен, но не го чувам. Трябва да гадая по устните му.