Рик Янси
Петата вълна (28)

27.

Карат ме до голям хангар недалеч от входа на базата. Навсякъде има следи от скорошно сражение. Изгорели превозни средства, руини, упорити малки пожари, които все още тлеят, изронен асфалт и големи кратери от обстрел с гранати. Но оградата е поправена, а зад нея виждам ничия територия от почерняла пръст — там, където преди беше лагера.

В хангара войниците боядисват огромни червени кръгове върху лъскавия бетонен под. Самолети няма. Вкарват ме с количката през една задна врата в стаята за прегледи, качват ме на една маса и ме оставят да зъзна в тънката си болнична роба под яркото флуоресцентно осветление. За какво са тези големи червени кръгове? Как така имат отново ток? И какво значи „ще го маркираме“? Мислите ми се разбягват във всякакви направления. Какво е станало тук? Ако са се били с извънземни, то къде са труповете? Къде е сваленият междузвезден кораб? Как сме смогнали да се защитим от разум, хиляди години по-напреднал от нас — и да победим?

Вътрешната врата се отваря и влиза д-р Пам. Оглежда зениците ми с фенерче. Преслушва ме — сърце, дробове, потупва на няколко места. Показва ми сребристосиво зрънце, колкото оризово зърно.

— Какво е това? — питам аз. Настроен съм да чуя: „Кораба на извънземните. Те, милите, се оказаха с големината на амеба“.

Вместо това тя казва, че зрънцето е проследяващо устройство, свързано с компютъра на базата. Строго секретно, ползвало се от военните от години. Идеята била да се маркира целия оцелял персонал. Всяко зрънце предавало свой уникален код, който можел да се засече от два километра разстояние. „За да знаят къде сме“, ми каза тя. „И да ни бранят.“

Слага ми обезболяваща инжекция във врата и вкарва зрънцето под кожата, близо до основата на черепа ми. Превързва мястото, помага ми да се кача в инвалидната количка и ме отвежда в съседната стая. Тя е много по-малка от първата. Бял накланящ се стол, който ми напомня на зъболекарски. Компютър, монитор. Помага ми да се настаня на стола и се заема да ме овързва с ремъци през китките и глезените. Лицето й е съвсем близо до моето. Днес парфюмът има леко надмощие над дезинфектанта в Ароматните войни. Тя забелязва изражението ми.

— Не се плаши — казва. — Няма да боли.

Стреснат, я питам плахо:

— Кое няма да боли?

Тя сяда до монитора и зашумолява по клавиатурата.

— Това е програма, която открихме в лаптопа на един от трансформираните — обяснява д-р Пам. Преди да успея да попитам какво, по дяволите, означава „трансформиран“, тя продължава:

— Не знаем със сигурност за какво са я ползвали трансформираните, но знаем, че е напълно безвредна. Кодовото й име е „Страната на чудесата“.

— И за какво служи? — питам аз.

Не разбирам много от това, което ми казва, но имам чувството, че извънземните са проникнали по някакъв начин в „Райт-Патерсън“ и са хакнали компютрите им. Думата „трансформирани“ не ми излиза от ума. Както и кървавото лице на войника, нахълтал в палатката ми. „Те са вътре в нас.“

— Това е програма за картографиране — отговаря ми д-р Пам. Което всъщност не е отговор.

— Какво картографира?

Тя ме поглежда, дълго и тягостно, сякаш се колебае дали да ми каже истината.

— Картографира теб. Затвори очи и поеми дълбоко въздух. Броя: три… две… едно.

И Вселената им аплодира.

Ето ме, тригодишен, стискам пръчките на кошарката, скачам нагоре-надолу и пищя, сякаш ме колят. Не си спомням, преживявам го.

Сега съм на шест, размахвам пластмасовата си бейзболна бухалка. Тази, която много обичах. Бях я забравил.

После на десет, връщаме се от зоомагазин. Аз стискам найлонов плик с рибка, обсъждаме как да я кръстим с майка ми. Мама е с яркожълта рокля.

Тринайсетгодишен, петък вечер. Играя мач, а публиката скандира. Кеф.

Темпото започва да се забавя. Сякаш се давя в спомена за собствения си живот. Кракът ми безпомощно подритва. Тичам, привързан с ремъци.

Тичам.

Първата ми целувка. Казваше се Лейси. Моята учителка по алгебра в девети клас с нейния ужасен почерк. Шофьорският изпит. Всичко си е там, няма липси. Всичко се излива от мен, както аз се изливам в „Страната на чудесата“.

Всичко.

Зелено петно в нощното небе.

Придържам талашитите, докато татко обковава прозорците на хола. Звук от стрелба по улицата, чупене на стъкла, крясъци на хора. И падане на чук: бам, бам, БАМ.

„Духнете свещите“ — истеричният шепот на мама. — „Не ги ли чувате? Идват!“

И баща ми, спокойно, в черния като катран мрак: „Ако нещо се случи с мен, грижи се за майка си и за сестричката си.“

Падам в бездна. С огромна скорост. И няма връщане. Няма просто да си спомня онази нощ. Ще я преживея отново.

Тя ме преследваше по целия път до лагера. Бягах от нея, все още бягам и ще бягам.

Тя е това, което търся. И това, от което бягам.

„Грижи се за майка си. Пази сестричката си.“

Входната врата се отваря с трясък. Татко стреля от упор в гърдите на първия. Но той, изглежда, е дрогиран, защото продължава напред. Виждам рязана пушка, опряна в лицето на баща ми, и това е последния ми спомен от него.

Стаята се изпълва със сенки, като една от тях е майка ми; след това още сенки и дрезгави викове, аз хуквам нагоре по стълбите, стискайки в ръцете си Сиси.

Една ръка докопва ризата ми и ме запокитва назад; аз се изтъркулвам по стълбите, като се мъча да предпазя Сиси с тялото си, и с трясък разбивам главата си в площадката.

После сенки, огромни сенки и рояк пръсти, които я изскубват от ръцете ми. И Сиси, която пищи: „Батко, батко, батко!“

Посягам към нея в тъмното. Пръстите ми се закачат в медальона на врата й и късат верижката.

После гласът на сестра ми секва — внезапно и завинаги, като тока в онзи съдбовен първи ден.

Мародерите се прехвърлят върху мен. Трима — или дрогирани, или обезумели за дрога, ме ритат и блъскат — яростен дъжд от удари по гърба и корема ми и като вдигам ръце, за да закрия лицето си, виждам над главата си татковия чук.

Полита надолу. Аз се претъркулвам. Чукът лизва темето ми и инерцията го запокитва право в пищяла на нападателя. Той пада на колене с агонизиращ вой.

Аз съм на крака, тичам по коридора към кухнята. Зад мен кънтят стъпките на преследвачите ми.

„Грижи се за сестричката си.“

Спъвам се в нещо на двора, сигурно градинския маркуч или някоя от глупавите играчки на Сиси. Падам по лице в мократа трева под обсипаното със звезди небе и светещото зелено кълбо — летящото око, което хладно се взира в мен, момчето, стиснало сребърен медальон в кървящата си ръка. Онова, което оцеля, което не се върна, което избяга.