Рик Янси
Петата вълна (68)

67.

Двадесет и четири часа по-късно съм затворила кръга, който свързва мен и Сами като сребърна верижка — връщайки се на мястото на моя обет.

Лагерът е такъв, какъвто съм го оставила, което значи, че няма лагер, а само черен път през гората, прекъснат от километър и половина празнота, където именно е бил лагерът. Пръстта е по-твърда от стомана и съвсем гола, без помен от живот, без нито един стрък трева или сух лист. Зима е, наистина, но някак не ми се вярва тази изгоряла пустош да разцъфти напролет.

Соча към едно място вдясно.

— Тук беше бараката ни. Мисля. Трудно е да се каже без ориентир, а ориентир няма, освен пътя. Ей там, до бараката, беше складът. А ей там, по пътя — погребалната клада. След нея е дола.

Ивън клати глава с недоумение.

— Нищо не е останало. — Почуква с крак по твърдата като скала почва.

— Останало е. Аз съм тук.

Той въздъхва.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Бях малко крайна във формулировката си — казвам аз.

— Хм… Изобщо не ти е свойствено.

Той пробва да се усмихне, но не успява. Напоследък е много мълчалив. Откакто оставихме къщата да гори сред фермата. Свечерява се. Той коленичи на твърдата земя, изважда картата и сочи с фенерче мястото, на което се намираме.

— Черния път, ей там, не е отбелязан на картата, но сигурно излиза на ей този път тук. Можем да вървим по него до изход 675, а там вече сме на една крачка от „Райт-Патерсън“.

— Колко общо? — питам аз, надничайки през рамото му.

— Към петдесет километра. Един ден, ако вървим здраво.

— Ще вървим.

Сядам до него и ровя в раницата му за ядене. Намирам сушено месо, неясно от какво, увито в пергаментова хартия и няколко сухи бисквити. Предлагам на Ивън. Той поклаща глава.

— Трябва да ядеш — карам му се. — Стига с твоите притеснения.

Страх го е да не свършим храната. Има пушка, разбира се, но няма време за лов в тази фаза на спасителната операция. Трябва тихо да прекосим местността. Не че местността и без друго не е от тиха по-тиха. Първата вечер чухме изстрели. Понякога единични, понякога залпови. Но винаги надалеч, никога не сме се стряскали. Сигурно самотни ловци като Ивън, препитаващи се с каквото дойде. Или шайки бандити. Кой знае. А може да са и други шестнайсетгодишни момичета с M16, мислещи се за последни представители на човечеството.

Той склонява и взима една бисквита. Отхапва едно късче. Дъвче замислено и оглежда пустошта в гаснещата светлина.

— Ами ако вече не събират деца с автобуси? — пита за стотен път той. — Как ще влезем?

— Все ще измислим нещо. — Каси Съливан — специалист по стратегическо планиране.

Той ме поглежда укорително.

— Професионални войници. Джипове. Хеликоптери. И това, как му каза — зеленооката бомба. Няма да е зле да сме по-подготвени.

Той прибира картата в джоба си и се изправя, мятайки на рамо пушката си. Нещо е на път да се случи с него. Но не знам какво. Сълзи? Крясъци? Смях?

Както и с мен. Трите наведнъж. Но надали по същите причини. Реших да му се доверя, но както някой някога беше казал, не можеш да повярваш насила. Затова слагаш всичките си съмнения в кутийка, заравяш я някъде и забравяш мястото. За жалост, моята кутийка е като краста, която непрекъснато иска чесане.

— Да тръгваме — казва делово той, хвърляйки поглед към небето. Облаците от предния ден все още не са се вдигнали и крият звездите. — Тук сме като на длан.

Рязко обръща глава наляво и застива като статуя.

— Какво има? — шепна аз.

Той вдига ръка. Рязко поклаща глава. Взира се в почти пълната тъмнина. Аз не виждам нищо. Не чувам нищо. Но не съм ловец като Ивън.

— Нещо проблесна! — Той долепя устни до ухото ми. — Кое е по-близо, гората отвъд пътя или долът?

Клатя глава. Не знам.

— Може би долът.

Той не чака. Грабва ме за ръката и хукваме в бърз тръс към мястото, където се надявам да е долът. Не знам колко сме тичали дотам. Може би не толкова, колкото ми се стори, защото ми се стори, че тичаме цяла вечност. Той ми помага да се смъкна по скалистия склон и скача до мен.

— Ивън?

Дава ми знак да мълча. Притичва встрани, за да надникне над ръба. Сочи ми раницата и аз измъквам оттам бинокъла. Дърпам го за крачола: „Какво става?“ Но той ме бута. Показва ми четири пръста. Четири души? Това ли иска да каже? Или „на четири крака“? По дяволите.

Стои дълго неподвижен. Накрая скоква при мен и отново долепя устни до ухото ми.

— Идват оттам. — Сочи в мрака към другия склон на дефилето, който е много по-стръмен от този, по който слязохме. И обрасъл с гора, по-точно — с остатъци от гора: натрошени дънери, плетеници от счупени клони и увивни растения. Добро прикритие. Или поне нещо, за разлика от голото дере, в което сме на показ като в аквариум. Той хапе устни, обмисляйки възможностите. Имаме ли време се покатерим отсреща?

— Стой тук.

Сваля пушката си от рамо и се опитва да се изкатери по ронливия склон, като си помага с лакти. Стоя точно под него и стискам автомата си. Знам, каза ми да не мърдам. Но не смятам да стоя, свита на кълбо и да чакам края си. Минала съм вече по този път, благодаря.

Ивън стреля. Тишината на здрача се разсипва като стъкло. Залита от отката и се свлича. За щастие, долу има една глупачка, която смекчава удара. „Щастие“ — за Ивън. За глупачката — не съвсем.

Той се претъркулва встрани, дърпа ме за крака и ме тегли към отсрещния склон. Което не е лесно след подобни шеги на гравитацията.

В дола пада сигнална ракета и раздира мрака с адска червена светлина. Ивън мушва ръцете си под мишниците ми и ме подхвърля към върха. Докопвам се до ръба и отчаяно драскам с обувки, за да се изкача. Ивън ме повдига и вече съм от другата страна.

Обръщам се, за да му помогна, но той ми крещи да бягам. Няма причина вече да пазим тишина. В този момент зад него пада малък, подобен на ананас предмет.

— Граната-а-а! — крещя аз, което дава на Ивън цяла секунда, за да залегне.

Която обаче не е достатъчна.

Взривът го събаря и в този момент на отсрещната страна на дола виждам един униформен силует. Откривам огън с моя M16, крещейки несвързано колкото ми глас държи. Силуетът офейква, а аз го изпращам с огън. Надали е очаквал такъв отговор от Каси Съливан на поканата му да се повеселят.

Свършвам пълнителя и се връщам да взема нов. Броя до десет. Не ми се ще да погледна долу. Гледката ще е покъртителна. Тялото на Ивън, на дъното на дола, разкъсано на парчета. Само защото бях единственото, заради което виждаше смисъл да умре. За мен, момичето, което му позволи да я целуне, но не го целуна. Момичето, което, вместо да му поблагодари, че я спаси, му се отплати с жлъч и обвинения. Знам какво ще видя, като погледна, но това, което виждам, не е то.

Ивън е изчезнал.

Вътрешният глас, чиято задача е да ме пази жива, ми крясва: „Тичай!“

И аз хуквам.

През паднали дървета и изсъхнали зимни храсти, и вече познатото „дан-дан-дан“ на автоматично огнестрелно оръжие.

Гранати. Сигнални ракети. Едрокалибрени оръжия. Това не са скитащи разбойници. Това е професионална армия.

След адския огън на сигналните ракети се блъскам в стена от мрак, после в едно дърво. Падам. Не знам колко съм бягала, но изглежда много, защото не виждам дола и не чувам нищо, освен грохота на пулса си.

Промъквам се до един паднал бор и се сгушвам там, чакайки дъха ми да ме настигне по пътя от дола. Чакайки да падне нова сигнална ракета. Чакайки Заглушителите да връхлетят през сухия шубрак.

В далечината се чува изстрел, последван от пронизителен писък. След него масивен автоматичен огън, нов взрив на граната и тишина.

Щом не стрелят по мен, значи е по Ивън, мисля си. От което ми става малко по-добре и много по-зле, защото той е там — сам срещу професионалисти, а къде съм аз? Свита зад едно дърво.

Но да не забравям за Самс. Мога да се върна и да се бия и със сигурност да загубя. Или да остана, за да остана жива и да изпълня обещанието си.

Свят на или — или.

Още едно „тряс“ — от пушка. Още един писък — на момиче.

И още тишина.

Чисти ги един по един. Самоуко селско момче без никакъв боен опит, срещу професионални войници. Повече на брой. По-добре въоръжени. Унищожава ги със същата безцеремонна ефективност като Заглушителя на магистралата, горския ловец, който ме преследва до колата и изчезна загадъчно.

„Тряс!“

Писък.

Тишина.

Аз не мърдам. Чакам ужасена зад моя дънер. За последните десет минути ми е станал такъв скъп приятел, че мисля да му дам име: Хауърд, моят любим пън.

„Като те видях в гората, помислих, че плюшеното мече е твое“.

Пукане и хрущене на мъртви листа и съчки под обувки. По-тъмна сянка на фона на тъмната гора. Тихо подвикване на Заглушител. Моят Заглушител.

— Каси? Спокойно, чисто е.

Изправям се насочвам автомата право в лицето на Ивън Уокър.