Рик Янси
Петата вълна (16)

15.

На следващия ден безпилотният самолет се върна.

Или беше друг, същия като първия. Надали Другите бяха били толкова път само с един самолет в трюма.

Този летеше бавно. Безшумно. Без грохот от двигател. Или жужене. Просто се плъзгаше безшумно, като муха за стръв по спокойна вода. Ние се скупчихме в бараката. Без някой да ни подканя. Аз се случих на една койка с Мазния.

— Знам какво следва — прошепна той.

— Не говори — изсъсках аз.

Той кимна и продължи:

— Звукови бомби. Знаеш ли какво става, когато те взривят с двеста децибела? Тъпанчетата ти гърмят. Белите ти дробове се пръскат, кръвта ти се смесва с въздух и сърцето ти спира.

— Мазен, откъде ти дойдоха на ум тези глупости?

Татко и Хъчфилд клечаха до отворената врата. Взираха се в една точка в продължение на няколко минути. Очевидно бе, че безпилотният самолет бе застинал в небето.

— Дръж, това е за теб — каза Мазния. Беше огърлица с диамантени висулки. От ямата.

— Ама че гадост! — казах му.

— Защо? Нито съм я откраднал, нито нищо. — Той се нацупи. — Знам аз какво ти пречи. Не съм глупак. Проблемът не е в огърлицата. Проблемът е в мен. Ако ме харесваше, щеше да я грабнеш на секундата.

Чудех се дали пък не беше прав. Ако я беше изровил Бен Периш, щях ли да приема подаръка?

— Не че аз толкова съм умрял за теб… ‒ метна Мазния.

Кофти. Гробарят не ме иска.

— Тогава защо ми даваш огърлицата?

— Заради оная вечер в гората. Не искам да ме мразиш. Да ме имаш за боклук.

Малко беше закъснял.

— Не ми трябват бижута от мъртъвци — казах аз.

— На тях пък изобщо не им трябват — отвърна той, имайки предвид покойниците.

Тоя нямаше да ме остави. Претърколих се и седнах зад татко. Иззад рамото му зърнах някаква малка сива точка, сребриста луничка върху гладката кожа на небето.

— Какво става? — прошепнах аз.

Докато го кажа и точката изчезна. Така бързо, че не успях да мигна.

— Разузнавателни полети — изсумтя Хъчфилд. — Няма какво друго да е.

— С обикновен земен спътник може да се види ръчен часовник от орбита — тихо каза татко. — Защо им е на тях, с тяхната супертехнология, да използват самолети за наблюдение?

— Имаш ли по-добра теория? — Хъчфилд не обичаше да оспорват думите му.

— Те може изобщо да не се занимават с нас — каза татко. — Това може да са метеорологически сонди или устройства за проверка на нещо, което не може да се измери от космоса. Или търсят нещо, което не може да бъде открито, докато им пречат хората.

Татко въздъхна. Познавах тази въздишка. Значеше, че надушва нещо, но се плаши от предположението си.

— Всичко се свежда до един прост въпрос, Хъчфилд: защо са тук? Надали за природни богатства — такива има из цялата Вселена, тъй че не е нужно да пътуват стотици светлинни години заради тях. Не са тук и за да ни унищожат, въпреки че изтребването — поне на повечето от нас — е необходимо. Те са като хазяин, който изхвърля неплатежоспособен квартирант, за да освободи имота за нов. Просто е време.

— Време ли? Време за какво?

Татко се усмихна печално.

— Да се изнасяме.