Рик Янси
Петата вълна (11)

10.

Първата вълна отне живота на половин милион души.

Втората направи тази цифра буквално смешна.

В случай че не знаете, земната повърхност е подвижна. Континентите са върху масиви от скали, наречени тектонични плочи, и тези огромни плочи плават в море от разтопена лава. Като постоянно се трият и бутат една в друга, което създава огромно напрежение. С течение на времето напрежението нараства, докато плочите се приплъзнат една спрямо друга, освобождавайки огромни количества енергия под формата на земетресения. Ако земетресението е в гранична междуконтинентална зона, ударната вълна произвежда гигантски вълни, наречени цунами.

Над 40 процента от населението на света живее на по-малко от сто километра от бреговата ивица. Това са три милиарда души.

Ония просто им спретнаха едно малко наводнение.

Вземете метален прът, два пъти по-висок от Емпайър Стейт Билдинг и три пъти по-тежък. Разположете го над една от тези критични зони. След което го пуснете от най-горните слоеве на атмосферата. Не ви трябва система за задвижване или насочване; просто го пуснете. Благодарение на земното притегляне, докато достигне Земята, прътът ще развие скорост от двайсет километра в секунда — двайсет пъти по-бързо от куршум.

Ще се блъсне в повърхността със сила един милиард пъти по-голяма от енергията на бомбата, пусната над Хирошима.

Сбогом, Ню Йорк. Сбогом, Сидни. Довиждане, Калифорния, Вашингтон, Орегон, Аляска и Британска Колумбия. Чао, Източно крайбрежие.

Япония, Хонконг, Лондон, Рим, Рио.

Радвам се, че се запознахме. Дано ви е харесало!

Първата вълна трая едва секунди.

Втората продължи малко повече. Около ден.

А Третата? Тя беше по-дълга — дванайсет седмици. Дванайсет седмици, за да убие… Ами, по пресмятанията на татко, 97 на сто от тези с лошия късмет да оцелеят в първите две вълни.

Деветдесет и седем процента от четири милиарда? Пресметнете сами.

Помните ли онази глупост? За това как Извънземната империя ни връхлита с летящите си чинии, а ние, сплотени в едно, й даваме отпор. Давид срещу Голиат. Нашите танкове срещу техните лъчеви оръжия.

Де да беше така!

Ние не бяхме такива късметлии.

И те не бяха толкова глупави.

Как можеш да унищожиш почти четири милиарда души за три месеца?

С птици.

Колко птици има в света? Предположете. Един милион? Един милиард? А какво ще кажете за над триста милиарда? Това прави около седемдесет и пет птици за всеки мъж, жена и дете, останали живи след първите две вълни.

Има хиляди видове птици на всеки континент. И птиците не признават граници. Освен това дрискат много. Дрискат по пет-шест пъти на ден. Това са повече от един трилион малки ракети, сипещи се като дъжд всеки ден. Всеки божи ден.

Няма по-ефективна система за разпространение на вирус с 97 процентна леталност.

Според баща ми те бяха използвали нещо от рода на генетично променен Ебола вирус. Ебола вирусите не могат да се разпространяват по капков път. Но е достатъчно да подмените един-единствен белтък и Ебола вирусът става като грипа — въздушнопреносим. Загнездва се в белите ви дробове. Предизвиква тежка кашлица. Треска. Силно главоболие. Започвате да плюете малки, тъпкани с вируси, капки кръв. Гадините преминават в черния дроб, бъбреците и мозъка ви. В тялото ви вече има милиарди от тях. Станали сте вирусна бомба. И когато се взривите, поразявате всички около вас. Като плъхове, бягащи от потъващ кораб, вирусите извират от всеки ваш отвор. Устата, носа, ушите, задника… дори очите. Буквално плачете с кървави сълзи.

Наричахме го с различни имена. Червената смърт или Кървавата чума. Червеното цунами. Четвъртият конник. Наречете го както искате. След три месеца деветдесет и седем от всеки сто човека бяха трупове.

Това са много кървави сълзи.

Времето течеше в обратна посока. Първата вълна ни върна в осемнайсети век. Следващите две ни отпратиха в неолита.

Станахме отново ловци и събирачи. Номади. Дъното на пирамидата.

Но не искахме да се предадем. Още не.

Все още имаше достатъчно живи, които да се съпротивляват.

Нямаше как да се опълчим лице в лице, но можехме да водим партизанска война. Мръсна партизанска война. Имахме достатъчно оръжия и боеприпаси и дори малко транспортни средства, оцелели след Първата вълна. Армиите ни бяха унищожени, но бяха останали боеготовни единици на всеки континент. Имаше бункери, пещери и подземни бази, където да се крием с години. Те щяха да са Америка, а ние — Виетнам.

Но Другите не спряха дотук.

Смятахме, че вече сме видели всичко, или поне най-лошото, защото беше трудно да си представим нещо по-лошо от Червената смърт. Онези от нас, които оцеляха в Третата вълна — тези с естествен имунитет към болестта — стояха, скупчени като овце и чакаха указания от властта. Знаехме, че все още има власт, тъй като от време на време дочувахме вой на случаен изтребител, далечни престрелки и тътен на бронетранспортьори зад хоризонта.

Моето семейство имаше донякъде късмет. Четвъртият конник отнесе мама, но татко, Сами и аз бяхме живи. Татко го отдаде на добри гени. Което бе малко странно — да се оглеждаш самодоволно от върха на цял Еверест от близо седем милиарда мъртъвци. Но татко си беше татко — непоправим оптимист, дори и в Апокалипсиса.

Повечето градове бяха изоставени още в началото на Червеното цунами. Нямаше електричество, нямаше вода, магазините и складовете бяха отдавна разграбени. Улиците бяха залети с фекалии. Бушуваха пожари, запалени от случайни мълнии.

Да не говорим за труповете.

Те бяха навсякъде. По къщи, спирки, болници, апартаменти, офис сгради, училища, църкви, синагоги и складове.

Толкова много, че положението стана неконтролируемо. Няма как да погребеш или изгориш толкова хора едновременно. Това лято на мор се случи безмилостно горещо и вонята на разлагаща се плът беше увиснала във въздуха като невидим отровен смог. Мокрехме парцали с одеколон и ги връзвахме на устите и носовете си, но в края на деня платът се просмукваше с воня и единственото, което ни оставаше, бе да повръщаме.

Докато — колкото и да е чудно — привикнахме със смрадта.

Изчакахме да отмине Третата вълна, барикадирани вътре в къщата. Отчасти защото имаше карантина. Отчасти защото навън беше ад — грабежи, палежи, мародерства, убийства и изнасилвания. Отчасти защото със свити сърца чакахме да разберем какво още ще ни сполети.

Но най-вече, защото татко не искаше да се отдели от мама. Беше твърда болна, за да пътува, а той не можеше да я изостави ей така.

Тя му каза да тръгва. Така или иначе щяла да умре. Нейната песен била изпята. Да се погрижел за мен и Сами. Да ни пази. Защото винаги има надежда утрото да е по-добро от вечерта.

Татко не възрази. Но не я остави. Изчака неизбежното, като се грижеше за нея и разучаваше карти, правеше списъци и събираше провизии. Това беше времето, когато му скимна да трупа книги, за да спасява цивилизацията. През нощите, в които небето не бе изцяло затулено от дим, излизахме в двора и като се редувахме зад окуляра на моя стар телескоп, гледахме как гигантският им кораб величествено се носи на фона на Млечния път. Звездите бяха станали по-ярки. Непомрачени от човешки светлини, блестяха като скъпоценни камъни.

— Защо още се бавят? — питах обикновено аз. Като всички останали и аз чаках летящи чинии и механични паяци с лазерни оръдия. — Защо просто не дойдат и да се свърши с това наше чакане?

Татко клатеше глава:

— Знам ли, тиквичке! Може това да е било всичко. Може би не са искали да ни избият, а само да свият популацията до приемливи граници.

— И после какво? Какво искат в крайна сметка?

— По-правилно е да се запитаме от какво имат нужда — меко каза той, сякаш навлизахме в твърде опасна тема. — Просто внимават.

— Внимават?

— Да не опустошат всичко. Те са тук, защото Земята им трябва, Каси.

— Но не и ние — промълвих аз. Пак нямаше да се разберем с баща ми. За милиарден път.

Той — за милиарден път — сложи ръка на рамото ми и каза:

— Нашият ред мина. Не бяхме кой знае колко добри стопани. Сигурен съм, че ако можехме да се върнем назад и запитаме динозаврите от времето преди падането на астероида…

Аз го сръгах с все сила и хукнах вкъщи.

Не знам къде е по-зле — вкъщи или навън. Навън се чувстваш напълно уязвим, постоянно на показ, гол под голото небе. А вътре е постоянен мрак.

Обковани с дъски прозорци, през които не влиза слънце през деня. Свещи — нощем, но понеже са на привършване, не можем да си позволим повече от една на стая и сенките надничат от всеки ъгъл.

— Какво има, Каси?

Сами. Петгодишен.

Сладур. Големи кафяви очи като на плюшено мече, като онова, което съм пъхнала в дъното на раницата си.

— Защо плачеш?

Като видя сълзите ми се разплака и той.

Шмугнах се край него и се затворих в стаята на шестнайсетгодишния човешки динозавър, Cassiopeia Sullivanus extinctus. Но ми дожаля и се върнах. Как да го оставя да реве! Откакто мама се разболя, си станахме много близки. Вечер той се будеше от кошмари и тичаше при мен, мушкаше се в леглото ми и се гушкаше, като понякога, сънен, ме наричаше „мама“.

— Видя ли ги, Каси? Идват ли?

— Не бе, малък — избърсах аз сълзите му. — Никой не идва.

Засега.