Рик Янси
Петата вълна (43)

42.

Бен Периш е мъртъв.

Не ми липсва. Беше страхливец, ревльо и мамино синче.

Всичко, но не и Зомби.

Зомби е онова, което Бен не беше. Зомби е твърд. Гаден. Коравосърдечен.

Зомби се роди на сутринта, в която излязох от лечебницата. Замених тънката си болнична роба със син гащеризон. Получих койка в казарма десет. Върнах се във форма с як джогинг и убийствени тренировки. Но най-вече благодарение на Резник, старши полковият инструктор, човекът, който взриви Бен Периш на хиляди парчета, за да го сглоби отново във вид на безпощадна машина за убиване. Зомби, какъвто е днес.

Не ме разбирайте погрешно: Резник е жестоко, безчувствено, садистично копеле и всяка вечер, преди да заспя, си представям как ще му светя маслото. От първия ден си постави за цел да превърне живота ми в ад и почти успя. С плесници, удари, бутане, ритници и плюнки. С подигравки и крясъци, от които ушите ми продължават да пищят. Карал ме е да стоя с часове под пороен дъжд, да търкам пода с четка за зъби, да сглобявам и разглобявам пушката си, докато пръстите ми се разкървят, да тичам, докато краката ми станат на желе… абе, ясно ви е.

Отначало недоумявах. Иска да ме тренира или да ме ликвидира? Бях убеден във второто. После разбрах целта му: като се опитва да ме убие, да ме тренира истински.

Ще ви дам един пример. Един е достатъчен.

Утринна гимнастика, целият полк на плаца, повече от триста войника и Резник решава публично да ме унижи. Надвесва се над мен, докато правя седемдесет и деветата си лицева опора. Разкрачен, с ръце на коленете. Месестото му, сипаничаво лице — на сантиметри от моето.

— Редник Зомби, майка ти раждала ли е деца?

— Сър! Да, сър!

— Обзалагам се, че когато си се родил, те е погледнала и се е опитала да те върне пак на мястото ти!

Як ритник на черната му кубинка, за да падна. Взводът ми прави лицеви опори по юмруци, на асфалтовата пътека около плаца, защото земята е замръзнала, а асфалтът попива кръвта и не се плъзга толкова. Резник иска да ми попречи да стигна сто. Напъвам нагоре с гръб, но подметката му натиска здраво. Нямам шанс. Целият взвод ме гледа. Чакат да се строполя. Да спечели Резник. Резник печели винаги.

— Редник Зомби, не смяташ ли, че съм лош?

— Сър! Не, сър!

Мускулите ми горят. Кокалчетата ми са охлузени до кръв. Сила имам, но имам ли смелост?

Осемдесет и осем. Осемдесет и девет. Наближавам.

— Да ме мразиш случайно?

— Сър! Не, сър!

Деветдесет и три. Деветдесет и четири. Някой от друг взвод шепне:

— Кой е този?

Глас на момиче казва:

— Зомби.

— Убиец ли си, редник Зомби?

— Сър! Да, сър!

— Хапваш ли извънземни мозъци за закуска?

— Сър! Да, сър!

Деветдесет и пет. Деветдесет и шест. Плацът е замрял. Не само аз ненавиждам Резник. Един ден някой трябва да го победи в собствената му игра. С тази мисъл продължавам към сто.

— Мърша! Чух, че си бил страхливец. Избягал си от един бой.

— Сър! Не, сър!

Деветдесет и седем. Деветдесет и осем. Още две и съм победил. Чувам същото момиче. Изглежда е близо, защото шепне:

— Давай!

На деветдесет и деветата лицева опора Резник ме събаря с ритник. Падам по гърди, удрям се, бузата ми се отърколва в заледената пръст на плаца и над мен се надвесва подпухналото му лице с мънички безцветни очи на сантиметри от моето.

Деветдесет и девет, за малко. Копеле.

— Редник Зомби, ти позориш човечеството. Сопол. Караш ме да мисля, че врагът е бил прав за нас. Ти си помия, пикоч. Давай! Писмена покана ли чакаш? А?

Главата ми се килва встрани. Покана би било хубаво. Благодаря, сър. Виждам едно момиче на около моята възраст, стои при взвода си, скръстила ръце и клати глава към мен. „Бедният Зомби.“ Не се усмихва. С тъмни очи и тъмна коса. Кожата й е така светла, че сякаш грее на слабата утринна светлина. Имам чувството, че я познавам отнякъде, въпреки че не помня да съм я виждал друг път. Стотици момичета и момчета пристигат всеки ден за военно обучение. Дават им сини гащеризони, записват ги във взводове и ги разквартируват в казармите около плаца. Но тя има запомнящо се лице.

— Ставай, червей! Ставай и направи още сто. Още сто или ще ти избода очите и ще си ги закача на огледалото за обратно виждане!

Аз съм труп. Нямам сили и за една лицева опора.

Но на Резник не му пука за това. Той не мисли, а аз нямам право да мисля. Трябваше ми доста време, за да го разбера.

Лицето му е толкова близо до моето, че мога да подуша дъха му. Мирише на мента.

— Как е, бебчо? Уморен ли си? Май ще нанкаме?

Имам ли сили за една лицева опора? Ако направя поне една, ще изляза с чест. Опирам челото си в асфалта и затварям очи. Пренасям се в моя свят. Открих го, след като полковник Вош ми показа последното полесражение: място на пълна тишина, недокоснато от умора, безнадеждност, гняв или нещо, предизвикано от идването на Голямото Зелено Око. На това място аз нямам име. Не съм Бен или Зомби. Аз просто съм. Цял, недосегаем, съвършен. Последният жив човек във Вселената, побрал в себе си целия човешки потенциал — включително и способността да победи най-големия задник на Земята с една последна лицева опора.

И аз я правя.