Рик Янси
Петата вълна (79)

78.

Два часа.

В момента, в който си тръгва Вош, в главата ми почва да цъка един часовник. Впрочем, не часовник. Хронометър, който отброява времето до Армагедон. Всяка секунда ми е ценна, затова — къде е санитарят? Идва точно когато се каня сам да си откача системата. Висок, слаб, хлапе на име Кистнер. Познавам го от първата ми хоспитализация. Има тик и постоянно побутва престилката си, сякаш платът дразни кожата му.

— Каза ли ти? — пита ме Кистнер, като се навежда над леглото и се старае да говори тихо. — Обявиха код „жълто“.

— Защо?

Той свива рамене.

— Някой казва ли ти! Само се моля да не тичаме пак към бункера. — Никой в болницата не обича учебните тревоги. Свалянето на няколкостотин пациенти под земята за по-малко от три минути е истински кошмар в тактическо отношение.

— И все пак е по-добре, отколкото да стоим тук и извънземните да ни изпарят с някое лъчево оръжие.

Сигурно е самовнушение, но в момента, в който Кистнер откача системата, болката се връща. Тъпа пулсираща болка там, където ме простреля Катализатора. В такт с пулса ми. Докато чакам да ми се проясни главата, се чудя дали да не преразгледам плана си. Една евакуация в подземния бункер може да опрости нещата. След провала на първата учебна тревога с Фъстъка командването реши да събира всички небоеготовни деца в укритие, разположено в средата на комплекса. Ще е къде по-лесно да го намеря там, отколкото да обикалям поред казармите.

Но не знам кога — и дали — ще има евакуация. По-добре да се придържам към първоначалния план. Тик-так.

Затварям очи и си представям всяка стъпка от бягството, колкото е възможно по-подробно. Правех така преди, когато още имаше гимназии, нощни петъчни турнири и зрители. Когато спечелването на районната купа ми се струваше най-важното нещо на света. Представях си стъпките си по игрището, дъгата, която ще опише топката, докато лети към прожекторите, защитника, тичащ успоредно с мен, точния момент, в който да обърна глава и вдигна ръце, без да намалявам темпото. Представях си не само перфектната игра, но и възможните пропуски — как коригирам маршрута и посочвам на куотърбека къде точно да хвърли топката.

Има хиляди начини да пропуснеш и само един да вкараш топката. Не мисли един мач напред. Нито пък два или три мача. Мисли за тази игра, за тази стъпка. Прави по една правилна стъпка всеки път и ще вкараш топката.

Първа стъпка: санитарят.

Моят отличен приятел Кистнер, който чисти нечий гръб с гъба през две легла от мен.

— Хей — подвиквам му аз. — Хей, Кистнер!

— Какво има? — отвръща той, видимо раздразнен. Не обича да му прекъсват работата.

— Трябва да отида до тоалетната.

— Не бива да ставаш. Ще ти цъфнат шевовете.

— Стига, Кистнер. Банята е на две крачки.

— Докторът каза да не мърдаш. Ще ти донеса подлога.

Изпращам го с поглед, докато лъкатуши между леглата към склада със санитарните принадлежности. Не знам колко да чакам, докато се скрие напълно. Ами ако не успея да се изправя? Тик-так, Зомби. Тик-так.

Отмятам завивките и спускам краката си от леглото. Стискайки зъби, защото ме боли. Целият ми гръден кош е плътно усукан с бинтове и всяко движение разтяга мускулите, разкъсани от куршума на Катализатора.

„Аз ти махнах импланта. Ти ме простреляй, и сме квит.“

„Не, не сме. Искаш повече. Аз, какво — после да поискам граната в гащите си ли?“

Само това оставаше — да бъркам в гащите на Катализатора.

Тъпкан съм с успокоителни, но като сядам, болката е убийствена. Седя и чакам главата ми да се проясни.

Втора стъпка: банята.

Налагам си да вървя бавно. Правя малки крачки. Олюлявам се. Усещам, че отзад робата ми е разкопчана и прелестите ми са на показ. Майната им.

Банята е на пет-шест метра. Струват ми се като петдесет километра. Ако е заключена или заета, край.

Не е нито едното, нито другото. Заключвам вратата зад себе си. Мивка, тоалетна и душкабина. Пръчката на завесата е завинтена за стената. Отварям шкафчето за кърпи. Къса метална пръчка за подпиране на капака, тъпа и от двете страни. Поставката за тоалетна хартия е от пластмаса. Толкова по въпроса за наличните оръжия. Но играта тепърва почва. „Хайде, Кистнер, чакам те.“

Две остри почуквания на вратата и гласът му от другата страна.

— Хей, вътре ли си?

— Казах ти, че ми се ходи до тоалетната! — крясвам аз.

— Нали казах, че ще ти донеса подлога!

— Не издържах!

Бута бравата.

— Отключи!

— Абе, ти ще ме оставиш ли да си свърша работата! — виквам аз.

— Отивам да повикам охраната!

— Хайде сега! Сякаш ще избягам някъде.

Броя до десет, щраквам ключалката, довличам се до тоалетната и сядам. Вратата се открехва и виждам резенче от слабото лице на Кистнер.

— Е, доволен ли си? — грухтя аз. — Сега, ако обичаш, затвори вратата.

Кистнер продължително гледа в мен и пощипва ризата си.

— Ще стоя тук — казва той.

— Добре — казвам аз.

Вратата се затваря. Следват шест бавни преброявания до десет. Една минута.

— Хей, Кистнер!

— Какво?

— Трябва ми помощ.

— Каква точно?

— Да стана! Не мога да се изправя. Сигурно имам скъсан шев.

Вратата се отваря със замах. Лицето на Кистнер е почервеняло от яд.

— Казах ти.

Застава пред мен. Протяга ръце.

— Хайде, хвани се за китките ми.

— Първо, ако обичаш, затвори тази врата. Срам ме е.

Кистнер затваря. Обгръщам с пръсти китките му.

— Готов ли си? — пита той.

— От готов по-готов.

Стъпка три: мокри процедури.

Кистнер дърпа, аз политам напред, удрям рамото си в тесните му гърди и го блъскам в бетонната стена. Мушкам се зад него, извивам ръцете му назад и ги вдигам над главата му. Това го принуждава да падне на колене пред тоалетната. Сграбчвам го за косата и набутвам лицето му във водата. Кистнер е по-силен, отколкото изглежда или аз съм далеч по-слаб, отколкото си мислех. Времето, докато спре да рита, ми се струва безкрайно.

Пускам го и се дърпам. Кистнер бавно се претъркулва и се свлича на пода. Обувки, панталони. Трябва да го изправя, за да му смъкна ризата. Ризата ми е тясна, панталоните — дълги, а обувките — тесни. Съдирам хартиената си нощница, хвърлям я в душкабината и навличам престилката на Кистнер. Обувките ме забавят най-много. Малки са. Докато се мъча да ги нахлузя, ме срязва непоносима болка. Поглеждам и виждам кръв. Процежда се през бинтовете. А ако просмуче и през ризата?

„Хиляди начини. Търси единствения.“

Влача Кистнер до душкабината. Пускам го и дърпам завесата. Докога ще е в безсъзнание? Няма значение. „Продължавай. Не мисли за неща, които още не са станали.“

Четвърта стъпка: импланта.

Стоя на вратата и се чудя. Ами ако някой е видял Кистнер да влиза и сега ме види, облечен в дрехите му?

Ясно. Ще ме гръмне. А след като ще мра, нищо не пречи да опитам късмета си.

Вратите на операционната са на едно футболно игрище оттук и се минава край върволици от легла и купища санитари, медицински сестри и облечени в операционни костюми лекари. Напредвам, според силите си, натам, като се съобразявам с раната, която ме бави, но няма как. Вош сигурно ме следи в монитора и се чуди защо не се връщам в леглото си.

През летящите врати в преддверието на операционната, където един лекар с уморено лице се сапунисва до лактите, готвейки се за операция. Стряска се при влизането ми.

— Какво правиш тук? — пита ме.

— Търся ръкавици. Свършихме ги.

Хирургът ми посочва с глава редицата от шкафовете на отсрещната стена.

— Нещо накуцваш — казва той. — Ударил ли си се?

— Разтегнах мускул. Влачих един дебелак до тоалетната.

Лекарят изплаква зелената пяна от ръцете си. — Трябваше да му донесеш подлога.

Кутии с латексови ръкавици, хирургични маски, антисептични превръзки, ролки лейкопласт. Къде, по дяволите, е?

Чувствам дъха му в тила си.

— Пред теб, бе човек. Ще ти извадят очите — казва той. И ме поглежда весело.

— А, да — кимвам аз. — Спи ми се, разсеян съм.

— Не си само ти! — смига ми хирургът и шеговито ме сръчква с лакът. Право в раната. Изхвърчат ми искри. Стискам зъби, за да не изкрещя.

Той се обръща и изчезва в операционната. Аз тръгвам покрай шкафовете, отварям ги един по един и ровя, но не намирам това, за което съм дошъл. Вие ми се свят, дишам тежко. Хълбокът ми пулсира и ме боли зверски. Колко време имам, докато се съвземе Кистнер? Или докато някой отиде да пишка и го намери, проснат в душкабината?

На пода до шкафовете има кошче за боклук с надпис „ОПАСНИ ОТПАДЪЦИ.“ Вдигам капака и — бинго! — ето го и него в купа от кървави тампони, използвани спринцовки и катетри.

Скалпелът е покрит със засъхнала кръв. Редно е да го стерилизирам с антисептична кърпичка или поне да го изплакна с вода, но няма време, а и мръсотията е най-малкото ми притеснение.

„Подпри се на мивката, за да не паднеш. Опипай тила си и като намериш импланта, не режи, а натисни с тъпото на скалпела, за да се отвори раната.“