Рик Янси
Петата вълна (52)

51.

Денят на дипломирането.

Новите ни униформи ни чакат. На връщане от закуска ги намираме по леглата си — изгладени, колосани и грижливо сгънати. Като допълнителна изненада — най-новото в техниката за откриване на извънземни: лента за чело с малък прозрачен диск, който се плъзга пред лявото око. Гледани през него, трансформираните светят. Или поне така ни казват. По-късно същия ден, като попитах инструктора как работи, той просто ми отговори: „Нечистите светят в зелено.“ Когато учтиво го помолих за кратка демонстрация, той се засмя: „Ще я получиш на бойното поле!“

За първи път от пристигането ни „Кемп Хейвън“ — а вероятно и за последен в живота ни — ние отново сме деца. Дивеем, скачаме от легло на легло и се поздравяваме с юмруци. Катализатора е в тоалетната, за да се преоблече. Останалите от нас се преобличат в стаята, тръшкайки омразните сини гащеризони в един голям куп на пода. Малката е осенена от блестящата идея да ги изгорим. Добре, че е Дъмбо, който в последната секунда изтръгва запалената кибритена клечка от ръката й.

Единственият без униформа седи на леглото си в бял анцуг и люлее крака, със скръстени ръце и увиснала на километър долна устна. Не съм го забравил. Знам какво му е. Като се обличам, сядам до него и го потупвам по крака.

— И ти ще получиш. Дръж се.

— Две години, Зомби.

— Е, и? Помисли как ще закоравееш през това време! Ще ни сложиш в джоба си!

След дипломирането ни ще преместят Фъстъка в друг взвод. Обещах да му се обаждам, като се връщам в базата, макар изобщо да не знам кога — и дали — ще се върна някога. Нашата мисия все още е секретна и е известна единствено на Централното командване. Дори и Резник не знае къде отиваме. Все ми е едно, стига ми, че няма да съм с него.

— Хайде, бе! Не се ли радваш за мен? — опитвам се да го ободря аз.

— Ти няма да се върнеш. — Казва го така уверено и с такъв яд, че не знам какво да му отговоря. — Няма да те видя повече.

— Ще ме видиш, Фъстък! Обещавам ти.

Той ме блъска с все сила. После отново и отново, право в сърцето. Сграбчвам китката му, но той продължава с другата ръка. Хващам и нея и му заповядвам да спре.

— Не обещавай, не обещавай, не обещавай! Не обещавай нищо — никога, никога, никога!

От малкото му личице блика ярост.

— Стига бе, Фъстък. — Свивам ръцете му и се навеждам, за да го погледна отблизо. — Има неща, които дори не е нужно да обещаваш. Просто ги правиш.

Бъркам в джоба си и изваждам медальона на Сиси. Разкопчавам верижката. За първи път, откакто я поправих в лагера. Кръгът е отворен. Слагам го на шията на Фъстъка и щраквам. Кръгът е затворен.

— Каквото и да стане, ще се върна за теб — обещавам аз.

През рамото му виждам Катализатора. Излиза от банята, с коса, прибрана под новата й барета. Ставам и й отдавам чест.

— Редник Зомби, госпожице взводен командир!

— Моят единствен ден на слава — казва тя, отвръщайки на поздрава. — Всеки знае кого ще произведат в сержант.

Аз свивам рамене скромно.

— Не давам ухо на слухове.

— Обеща нещо, което и да искаш, няма как да изпълниш — каза тя с равен глас, което беше обичайния й начин на изразяване. Лошото бе, че го каза пред Фъстъка. — Да направим все пак един шах, а Зомби? Може пък да те бива за това.

Тъй като смехът е най-безопасната реакция в момента, се размивам.

Вратата се отваря с трясък и Дъмбо извиква:

— Сър! Добро утро, сър!

Хукваме да се строим пред леглата, докато Резник крачи из стаята за последната си проверка. Необичайно кротък, като за него. Не ни нарича червеи или отрепки. Но е заядлив, както винаги. Ризата на Флинтстоун — разпасана. Баретата на Портокала — накриво. Перва с два пръста един конец, който само той може да забележи върху яката на Малката. Надвесва се над нея и дълго се взира в лицето й. Сериозността му е почни комична.

— Е, редник? Готова ли си да умреш?

— Сър, да, сър! — Малката крещи като истински войник, с все сила.

Резник се обръща към нас.

— А вие? Готови ли сте?

Гласовете ни прогърмяват в едно:

— Сър! Да, сър!

Преди да тръгне, Резник ми заповядва:

— Крачка напред, редник! Идваш с мен. — Поздрав за последно към взвода и: — Ще се видим на тържеството, деца.

Докато тръгвам, Катализатора ми хвърля един поглед, в смисъл „Казах ли ти!“

Сержантът прекосява с маршова стъпка плаца, а аз го следвам на две крачки разстояние. Новобранци в сини гащеризони нанасят последни щрихи по трибуната за празника: закачат знамена и разстилат червен килим. Над казармите се вее огромен лозунг: „НИЕ СМЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО“. А срещу него: „НИЕ СМЕ ЕДНО“.

Влизаме в една с нищо незабележителна едноетажна сграда в западната част на лагера, като минаваме през бронирана врата с надпис: „Само за упълномощен персонал“. Следва скенер, обслужван от тежковъоръжени войници с каменни лица. Асансьор, който ни сваля четири етажа под земята. Резник не говори. Не ме и гледа. Вече се досещам къде отиваме, но не знам защо. Нервно оправям униформата си.

Дълъг коридор с флуоресцентна светлина. Още едно КПП. Други тежковъоръжени войници с каменни лица. Резник спира пред една необозначена врата и плъзва картата си в улея на ключалката. Влизаме в малка стая. Мъж в униформа на лейтенант ни посреща на вратата и по един дълъг коридор ни въвежда във внушителен кабинет. Зад бюрото седи мъж и прелиства разпечатки.

Вош.

Освобождава Резник и лейтенанта и оставаме сами.

— Свободно, редник.

Разкрачвам се и прибирам ръце отзад. Дясната ми ръка хлабаво държи лявата ми китка. Стоя пред голямото бюро, с поглед напред и изпъчени гърди. Той е върховният главнокомандващ. Аз — презрян редник, дори не и истински войник засега. Сърцето ми заплашва да скъса копчетата на чисто новата ми риза.

— Е, Бен, как си?

Усмихва се топло. Аз съм си глътнал езика и мълча. А и съм отвикнал да ме наричат Бен. Толкова месеци бях Зомби, че сега името ми звучи странно.

Той очаква отговор и аз изтърсвам първото, което ми минава през ума:

— Сър! Готов съм да умра, сър!

Той кима, все още усмихнат, после става, заобикаля бюрото и ми казва:

— Да поговорим свободно, като войник с войник. Нали вече си такъв, сержант Периш?

И тогава ги виждам: сержантските нашивки в ръката му! Катализатора е била права! Изпъвам се в стойка „мирно“, докато Вош ги закрепва на якичката ми. Потупва ме по рамото. Сините му очи дълбаят в моите.

Едва издържам погледа му. Кара ме да се чувствам напълно незащитен, сякаш гол.

— Загубили сте човек — казва той.

— Да, сър!

— Няма по-лошо от това.

— Да, сър.

Той се обляга на бюрото и скръства ръце.

— Профилът му беше отличен. Не толкова добър като твоя, но… Поуката, Бен, е, че всеки може да се пречупи някога. Все пак сме хора, нали?

— Да, сър.

Той се усмихва. Защо?! В бункера е студено, но аз започвам да се потя.

— Питай нещо, ако искаш — казва той, като ми маха окуражително.

— Сър?

— Задай ми въпроса, който те мъчи, откакто видя Танка в хангара за преработка. Този, който не зададе на старшия си инструктор, когато му върна проследяващото устройство на редника.

— Как е умрял?

— Нагълтал се е с лекарства. Изпуснали са го от око — и край. — Посочва стола до мен. — Седни, Бен. Искам да поговоря с теб.

Сядам като на тръни, на ръба на стола, с изпънат гръбнак и вдигната брадичка. Ако има седнала поза „мирно“, то това е тя.

— Издръжливостта на всеки има определен предел — казва той. Очите му са сини, като моите. — Ще ти разкажа за себе си. Две седмици след началото на Четвъртата вълна прибирахме оцелели от един бежански лагер на десетина километра оттук. Впрочем, не всички оцелели. Само децата. Без да ги проверим, защото не очаквахме да открием трансформирани. И като не знаехме кой е враг и кой не, взехме решение да унищожим всички възрастни. Всички над петнайсетгодишна възраст.

Лицето му помръква. Погледът му бяга встрани. Вкопчил се е в бюрото като удавник в сламка. Кокалчетата на ръцете му са бели като тебешир.

— По-точно, аз реших. — Поема дълбоко дъх. — Избихме ги, Бен. Отведохме децата и избихме възрастните. Всичките, Бен, до крак. След което опожарихме лагера. Изтрихме го от лицето на планетата.

Поглежда към мен. Изумен, виждам сълзи в очите му.

— Ето тогава рухнах. По-късно с ужас разбрах клопката. Бях се превърнал в инструмент на врага. На всеки трансформиран избивахме трима чисти. Трудно ми е, но трябва да свикна с мисълта. Разбираш ли?

Кимам. Той се усмихва тъжно.

— Естествено, че разбираш. Ръцете и на двама ни са изцапани с кръв. Невинна кръв.

Той се изправя. Стегнат, делови. Сълзите му са изчезнали.

— Сержант Периш, днес ще се дипломират четирите най-добри взвода от вашия батальон. Като командир на взвода-победител имаш право да избереш мисията си. Два взвода ще останат да охраняват базата. Другите два ще действат на територията на врага.

Трябват ми няколко минути, за да схвана. Той ми ги дава. Взима една от компютърните разпечатки и ми я показва. Пълна е с цифри, криволичещи черти и непонятни символи.

— Надали ще я разчетеш — казва той. — Имаш ли някакви предположения?

— Нищо повече от това, сър — отговарям аз. — Само предположения.

— Анализ на трансформирано човешко същество. „Страната на чудесата“.

Кимам. А защо? Сякаш разбирам нещо!

„О, анализ… Моля, продължавайте!“

— Доскоро не можехме да разчетем трансформираните участъци в мозъците на жертвите — или клонингите, или… както искаш ги наречи. Е, вече можем. — Той вдига разпечатката. — Ето как, сержант Периш, изглежда едно извънземно съзнание.

Аз пак кимам. Този път — не съвсем неоснователно.

— Знаете какво мислят!

— Точно така! — Той сияе. — За да победим, не ни трябва нито стратегия, нито тактика, нито технология. Тази — а и всяка — война се печели, като разбереш мисленето на противника. Точно с това се занимаваме.

Чакам да ми обясни. Как ли мисли врагът?

— Повечето от предположенията ни бяха верни. Наблюдавали са ни доста време. Извънземен интелект е бил вграден в определен брой хора по света — „спящи“ агенти, чакащи сигнал за координирана атака, след като средствата за масово поразяване намалят числеността на населението до приемливо ниво. Знаем как се развиха нещата в „Кемп Хейвън“, но се боя, че останалите бази не са имали нашия късмет.

Той шляпва с разпечатката по бедрото си. И окуражително се усмихва, защото явно съм го погледнал стреснато.

— Една трета от всички оцелели. Внедрени тук, за да унищожат преживелите първите три вълни. Теб. Мен. Колегите и приятелите ни. Всички нас. Ако и ти, като Танка, се страхуваш, не се бой. Няма да има Пета вълна. Не ни ли унищожат напълно, няма да си покажат носа от кораба.

— Затова ли не ни…

— Нападат? Вероятно затова. Пазят планетата за бъдещото й колонизиране. Войната сега е война на изтощение. Ресурсите ни са ограничени и няма да траят вечно. Знаем го. И те го знаят. Без продоволствие, без развръщане на значителна бойна сила, тази база — а и всички останали — ще отслабне и умре. Като лоза с прерязани корени.

Странно. Той продължаваше да се усмихва. Сякаш апокалиптичният сценарий го възбужда.

— В такъв случай — какво ще правим? — питам аз.

— Единственото, което можем, сержант. Ще ги атакуваме.

Казва го без съмнение, без безнадеждност и без страх.

Ще атакуваме!

Ето защо е командир. Изправен над мен, усмихнат, уверен, с изваяно лице, като на древна статуя. Благороден, мъдър и силен мъж. Канарата, в която ще се разбият вълните на извънземните. „Ние сме човечеството“, пишеше на плаката. Поправка: ние сме негово слабо отражение… бледи сенки… далечно ехо. Той е човечеството: неговото туптящо, несломено, непобедимо сърце. В този момент, ако Вош ми беше казал да жертвам живота си за каузата, щях да го направя. Без нито секунда колебание.

— Което ни връща към мисията ти — казва той тихо. — Нашите разузнавателни полети са установили наличие на значителни количества трансформирани бойци, струпани в Дейтън и околностите. Ще ги атакуваме с един взвод, който в продължение на четири часа ще действа без външно подкрепление. Шансът за оцеляване е едно към четири.

Прочиствам гърлото си.

— А другите два взвода ще бъдат тук.

Той кимва. Сините му очи са като свредели.

— Сам реши.

Същата лека, загадъчна усмивка. Знае какво ще кажа. Знаел го е още преди да прекрача прага. От профила ми в „Страната на чудесата“? Надали. Знаел го е, защото познава мен.

Ставам от стола и се изпъвам като струна.

И му казвам това, което той знае предварително.