Рик Янси
Петата вълна (45)

44.

Ето един типичен ден в нетипичната нова реалност на „Кемп Хейвън“.

05:00: Ставане, тоалетна. Обличане и оправяне на леглата.

05:10: Проверка. Резник инспектира спалните. Открива гънки върху нечий чаршаф. Двайсет минути крясъци. После си избира случаен новобранец и му крещи без причина. Три обиколки на плаца, от които ни замръзват задниците. Трябва все да подбутвам Фъстъка и Портокала, иначе ще отнеса още една обиколка за наказание. Заледената земя под обувките ни. Дъхът ни, който замръзва във въздуха. Двата стълба тъмен дим от централата, някъде далеч зад летището и тътена на автобуси, излизащи през главния портал.

06:30: Закуска в препълнената столова, чийто лек дъх на прокиснало мляко ми напомня за Чумата. Както и за факта, че някога мислех само за три неща — коли, футбол и момичета, в този ред. Помагам на Фъстъка да си дояде порцията. А и него карам да яде, иначе тренировките ще го убият. Все това му повтарям: „тренировките ще те убият“. Танка и Флинтстоун ми се подиграват, че се грижа за малкия. Почнаха да ми викат Мама. Майната им. След закуска — поглед към класацията. Всяка сутрин на голямо табло пред столовата се изнасят резултатите от предишния ден. Точки за точна стрелба. Точки за най-добри времена — на пътека с препятствия, учебни тревоги и три километра бягане. Четирите най-добри взвода ще завършат в края на ноември и конкуренцията е жестока. Нашият се е заковал на десето място от седмици. Десето не е лошо, но не е достатъчно.

08:30: Обучение: Оръжия. Ръкопашен бой. Техники за оцеляване. Оцеляване в градски условия. Разузнаване. Свръзки. „Оцеляването“ е най-забавно. Особено часа, в който трябваше да пием собствената си пикня.

24:00: Обяд. Месо с неясен произход между твърди корички хляб. Царят на тъпотиите Дъмбо се майтапи, че вместо да кремират трансформираните, ни ги поднасят за обяд. Малката се дразни и ако не сме ние, като нищо ще му фрасне един поднос. Фъстъка е вперил поглед в хамбургера, сякаш кюфтето всеки момент ще скочи и ще го захапе за носа. Благодаря, Дъмбо. Малкият си е кльощав и без тъпите ти шеги.

13:00: Пак обучение. Предимно на стрелбището. На Фъстъка му дават пръчка вместо пушка и се прави, че стреля, докато ние гърмим с истински боеприпаси по човешки фигури, изрязани от шперплат. Трясъкът на автоматите M16. Квиченето на шперплата, който става на трески. Кекса стреля най-добре, аз — най-зле. Представям си, че гърмя по Резник, дано го уцеля по-добре. Не помага.

17:00: Вечеря. Консервирано месо, консервиран грах, консервирани плодове. Фъстъка не ще да кусне и само плаче. Взводът е вперил очи в мен. Нали аз отговарям за Фъстъка. Мине ли на проверка Резник, работата ни е спукана. И кой ще е виновен — пак аз. Лицеви опори, намалени дажби… а и може да ни отнеме точки. Нищо не е по-важно от това да съберем всички точки, да завършим и да ни пратят на бойното поле, тоест да се отървем от Резник. От другия край на масата Флинтстоун намръщено ме гледа изпод моновеждата си. Яд го е на Фъстъка, но повече го е яд на мен, защото му взех поста. Сякаш съм искал да ставам взводен командир! На другия ден дойде и изръмжа:

— Сега може и да си командир, но аз ще стана сержант след това.

На което му казах:

— Прав ти път.

Никак не си представям да водя взвод в битка. Междувременно, нищо не е в състояние да утеши Фъстъка. Все циври за сестра си. Обещала да си го прибере. Чудя се с кой ли ум са пратили малко дете в бойна единица. Та той дори не може да вдигне пушката! А уж ни подбираха с оня тест, „Страната на чудесата“; странна работа.

18:00: Разбор на деня при Резник, най-чаканият момент от мен. Възможност да прекарам няколко незабравими мига в компанията на най-скъпия си човек. След като ни информира каква безполезна купчина от изпражнения сме, Резник дава думата за въпроси и предложения.

Повечето от въпросите ни са свързани с класирането. Правила, процедури в случай на равенство, доноси, че един или друг хитрува. Мислим само за завършването.

Други теми: притокът на нови деца и отсяването им (кодово име — „Блудният син“, сериозно). Новини от външния свят. Кога най-сетне ще ни приберат в бункера, тъй като тук сме беззащитни и стига да поискат, онези просто ще ни изпарят. Дежурният отговор? Полковник Вош знае какво прави. Стратегията и логистиката не са наша работа. Нашата работа е да се бием с врага.

20:30: Лично време. Най-сетне без Резник. Перем, лъскаме обувки, търкаме пода, чистим пушки. Малко мръсни списания и малко алъш-вериш — като размяна на бонбони и дъвки. Малко карти, малко фукни и много благословии по адрес на Резник. Клюките за деня, малко мръсни вицове… с една дума всичко, което да оживи страшната тишина в главите ни, онзи безкраен беззвучен вик, който се издига като прегрят въздух над река от лава. Неизбежните спорове — избухват и спират миг преди да се стигне до юмручен бой. Разкъсваме се от съмнения. Знаем твърде много, но не знаем достатъчно. Защо полкът ни се състои само от деца, без нито един над осемнайсет години? Какво се случило с всички възрастни? Дали ги събират другаде и ако да — къде и защо? Последна ли е Четвъртата вълна, или предстои пета, пред която първите ще изглеждат смешни? Мисълта за Пета вълна слага край на разговора.

21:30: Гасим. След което лежа буден и обмислям оригинални сценарии за ликвидиране на сержант Резник. След време ми омръзва и мисля за бившите си гаджета, всеки път в различен ред. Най-палавите. Най-умните. Смешните. Блондинките. Брюнетките. Къде колко успях. Постепенно се сливат в едно момиче с един кумир — Бен Периш, звездата на училищния отбор по футбол. Вадя от скривалището си под леглото медальона на Сиси и го притискам до сърцето си. Вече няма вина. Няма мъка. Смених самосъжалението с омраза. Вината — с хитрост. Скръбта — с глад за мъст.

— Зомби?

Фъстъка от съседното легло.

— Забранено е да говорим след угасянето на лампите — шепна аз.

— Не мога да спя.

— Затвори очи и мисли за нещо хубаво.

— Може ли да се молим? Искам да кажа, позволено ли е?

— Разбира се. Само че не на глас.

Чувам дишане и скърцане, докато той се върти насам-натам.

— Каси винаги се молеше с мен.

— Коя е Каси?

— Казах ти.

— Забравих.

— Сестра ми, бе човек. Ще дойде да ме вземе.

— Със сигурност.

Как да му кажа, че щом я няма досега, сигурно е мъртва? Как да убия вярата му? Ще го направи времето.

— Тя ми обеща. Обеща!

Хлипа, макар и тихо. Само това липсва. Сигурни сме, че казармите се подслушват и че Резник ни шпионира нон-стоп. Нарушаването на тишината след лягане може да ни струва цяла седмица наряд в кухнята.

— Стига, Фъстък.

Пресягам се в тъмното, за да го успокоя и напипвам остриганата му глава. Погалвам го. Сиси обичаше да я чеша по главата. Дано и Фъстъка обича, та да се успокои.

— Абе тоя ще млъкне ли! — тихо подвиква Флинтстоун.

— Аха — казва Танка. — Ще ни накажат, Зомби. Стига е ревал.

— Ела тук — шепна аз на Фъстъка, като му махам с ръка и потупвам по матрака. — Казваме си молитвата, млъкваш и спиш. Става ли?

Леглото хлътва от допълнителното тегло. О, Боже. Сега ако цъфне Резник, един месец белене на картофи ни е в кърпа вързано. Фъстъка е легнал с лице към мен и докато се свива на клъбце, малките му юмручета се отъркват в ръката ми.

— Каква молитва казвахте със сестра ти? — питам аз.

— „Със сладък сън ме ти дари“ — шепне той.

— Някой няма ли най-сетне да му запуши устата с една възглавница! — обажда се Дъмбо от леглото си.

Големите му кафяви очи се виждат дори и в тъмното. Медальонът на Сиси, притиснат към гърдите ми, и очите на Фъстъка, проблясващи като двойка маяци в мрака. Молитви и обещания. Обещанието на сестра му пред него. Неизреченото ми обещание пред моята сестра. Молитвите са и обещания. Принудиха ни да потъпчем обещанията си. Иска ми се да разбия стената с юмрук.

— „Със сладък сън ме ти дари и невредим ме съхрани.“

Фъстъка продължава:

— „В сърцето ми ти обичта всели.“

Ропотът и шътканията се усилват. Някой ни замеря с възглавница, но ние продължаваме:

— „Със сладък сън ме ти дари, от прегрешения ме опази.“

Стаята утихва. Тихо е като в храм.

Всяка следваща строфа произнасяме все по-бавно. Сякаш не искаме да свършим, защото отвъд молитвата е празнотата на още един безплоден сън, след който идва още един ден очакване — на последния ден. Денят, в който ще умрем. Дори и Малката знае, че надали ще навърши осем. Но на сутринта ще станем и със зъби и нокти ще избутаме нови седемнайсет часа ад. Защото, макар и да умрем, ще умрем горди.

— „Ако не зърна светлината — спаси ми, Боже, ти душата.“