Рик Янси
Петата вълна (53)

52.

В точно девет часа целият батальон е строен на плаца: море от сини гащеризони, предвождано от четирите най-добри взвода в ослепителните им нови униформи. Повече от хиляда новобранци в опънат по конец строй, с лице на изток — началото на началата, взрени в трибуната с високоговорители, издигната ден преди това. Знамената шумолят в ледения бриз, но ние не чувстваме студа. В сърцата ни пламти огън, по-жарък и от този, който изпепели Танка. Висшият състав на Централното командване минава пред отличилите се взводове, стиска ни ръце и ни поздравява за добре свършената работа. После идва ред да ни поздравят и старши инструкторите. Винаги съм си представял какво ще кажа на Резник, като ми подаде ръка. „Благодаря, че превърнахте живота ми в пълен ад.“ „Умри, кучи сине.“ Или просто „Умри.“ Или кратко и ясно: „Майната ти!“ Но като ми подава ръка, изгубвам самообладание. Иска ми се да го фрасна и прегърна едновременно.

— Поздравления, Бен — казва той, което окончателно ме разбива. Не съм и допускал, че знае името ми. Той ми смигва и продължава напред край строя.

Следват няколко кратки речи от офицери, които не съм виждал досега. После дават думата на главнокомандващия и всички изпадаме в див екстаз: размахваме барети и юмруци, крещим. Ехото от околните сгради удвоява грохота. Сякаш сме двойно повече. Вош вдига ръка, бавно и тържествено и френетичните възгласи изведнъж секват — сякаш е щракнал ключ. Козируваме. Толкова е тихо, че се чува туптенето на сърцата и развълнуваното ни дишане. След онова, което ни събра тук и всичко, през което преминахме, след всичката кръв, смърт и огън, след страшното огледало на „Страната на чудесата“ и още по-страшната истина за бъдещето в стаята за екзекуции, след месеци нечовешки тренировки, които пратиха по-слабите на оня свят, ние сме тук. Оцеляхме, но се простихме с детството. Сега сме войници, сигурно последните войници в света, последната и единствена надежда на Земята. Сплотени от духа на мъстта.

Не чувам и дума от словото на Вош. Гледам слънцето, което изгрява над рамото му, между двата комина на централата. Светлината му трепти по космическия кораб над нас — едно-единствено грозно петънце в едно прекрасно небе. Толкова дребно, толкова незначително. Имам чувството, че мога да се пресегна, да го откъсна от небето, да го хвърля на земята и да го размажа с пета. Пламъкът в гърдите ми се нажежава до бяло, обзема и последния милиметър от тялото ми. Топи костите ми, изгаря кожата ми. Аз съм слънце, избухващо в свръхнова.

Не бях точен, като казах, че Бен Периш умря в деня, в който напуснах центъра за рехабилитация. Влачих със себе си вонящия му труп през всичките месеци на подготовката. Сега и последният остатък от него изгоря, докато се взирах в самотната фигура, която запали този огън. Човекът, който ми показа истинското бойно поле. Който ме опустоши, за да ме презареди. Който ме уби, за да живея. Виждам, че в този миг той ме гледа — с леденосините си очи, които проникват до дъното на душата ми. И знам — знам какво мисли.

„Ние сме едно, ти и аз! Братя по омраза, братя по коварство, братя по мъст!“