Рик Янси
Петата вълна (41)

40.

След като превързва мястото, лекарката отбелязва нещо в картона на Сами, подава го на медицинската сестра и му казва, че остава само още един тест.

Той отива с нея в съседната стая. Тя е много по-малка от залата за прегледи. Не по-голяма от килер. В средата на стаята има стол, подобен на този, който Сами е виждал при зъболекаря — тесен и висок, с тънки подлакътници.

Лекарката му казва да седне.

— Отпусни се напълно… главата назад… точно така. Спокойно.

Бзззз. Облегалката на стола се накланя, предницата се вдига и вече е почти легнал. Вижда лицето на лекарката. Усмихва му се.

— Браво, Сам, беше много търпелив и това е последното изследване. Обещавам ти. Няма да трае дълго и няма да боли, но от време на време може да… поусетиш нещо. Ще изпробваме импланта, който току-що ти поставихме. За да сме сигурни, че работи добре. Ще отнеме само няколко минути, през които трябва си напълно неподвижен. Което не е съвсем лесно. Едно мръдване, завъртане или почесване по носа може да провали изследването. Ще се справиш ли?

Сами кимва и отвръща на топлата усмивка на лекарката.

— Играл съм на „Замръзни“ — успокоява я той. — Много ме бива в тая работа.

— Добре! Но за всеки случай, ще ти поставя тези ленти около китките и глезените, не много стегнато. Просто, ако те засърби носа. Ремъците ще те подсещат да не мърдаш. Съгласен ли си?

Сами кимва. Като го овързва, тя казва:

— Добре, сега аз отивам при монитора. Компютърът ще изпрати сигнал за калибриране на транспондера, а транспондерът ще върне сигнала на компютъра. Това не отнема повече от няколко секунди, но може да ти се стори по-дълго — дори много по-дълго. Различните хора реагират по различен начин. Готов ли си да пробваме?

— Давай.

— Добре! Затвори очи. Дръж ги затворени, докато не кажа да ги отвориш. Дишай дълбоко. Почваме. Не гледай! Броя: три… две… едно…

Едно ослепителнобяло кълбо от огън експлодира в главата на Сами Съливан. Тялото му се вкочанява, краката му се напрягат, малките му пръстчета са вкопчени в подлакътниците. Чува успокояващия глас на лекарката от другата страна на ослепителната светлина. Казва му:

— Всичко е наред, Сами. Не се страхувай. Само още пет-шест секунди, обещавам ти…

Вижда кошарката си. И Мечо е там, лежи до него. И въртележката с планети и звезди, лениво поклащаща се над главата му. Вижда майка си, надвесена над него, със супена лъжица. Моли го да си изпие лекарството. Каси, на двора, лято е, той лази около нея, обут в ританки. Каси пръска с маркуча, за да направи дъжд и изведнъж изгрява дъга — ей така, от нищото. Тя люлее маркуча напред-назад и се смее, докато той се опитва да догони мимолетните, неуловими цветове. Проблясващи отломки от златиста светлина.

— Хвани дъгата, Сами! Хайде, хвани я, де!

Образите и спомените се изливат от него като водопад. За не повече от деветдесет секунди целият живот на Сами отгърмява с грохот към компютъра. Лавина от докосвания, миризми, вкусове и звуци, които изсветляват в едно бяло нищо. Умът му е изпразнен докрай в ослепителната белота — всичко, което е преживял, всичко, което си спомня и дори нещата, които не си спомня. Всичко, от което се състои личността Сами Съливан, е извлечено, подредено и изпратено от устройството в тила му към компютъра на д-р Памела.

Номер четиридесет и девет е картографиран.