Рик Янси
Петата вълна (87)

86.

Не помня кое точно направих първо. Мисля, че изпищях. Знам, че се отскубнах от хватката на Заглушителя и се хвърлих върху Вош с намерението да избода очите му. Но не помня кое беше първо — скокът или писъкът. Бен посяга да ме възпре. Това вече помня, беше след скока и писъка. Спря ме, за да не губя време. Видял е как Вош натиска бутона и на монитора се изписва: „ХА-ХА!“.

Скачам през огледалото. Сами е все още жив. Реве, та се къса. Но е жив. До мен Вош се изправя така бързо, че столът полита назад и се блъска в стената.

— Хакнал е компютъра ни и е сменил програмата — изръмжава той към Заглушителя. — После ще спре захранването. Дръж ги тук! — После изкрещява на мъжа, който стои до Сами. — Стой на изхода! Никой да не мърда! Чакайте ме!

Тръшва вратата и изчезва от стаята. Ключалката щраква. Е, вече няма мърдане. Или има? Можем да се измъкнем като първия път — през вентилационната система. Поглеждам нагоре към решетката. „Забрави, Каси. Ти и Бен срещу двама Заглушители. Няма начин.“

Не. Аз, Бен и Ивън срещу Заглушителите! Ивън е жив. А щом е жив, има надежда. Кракът все още не е смачкал хлебарката. Още не.

И в следващия момент я виждам: пада през процепите на вентилационната решетка и тупва на пода. Истинска хлебарка, току-що смачкана. Гледам падането й на забавен каданс, толкова бавен, че дори виждам микроскопичния отскок при съприкосновението й с линолеума.

„Ако се сравняваш с насекомо…“

Погледът ми отново е в решетката, където пробягва едва доловима сянка. Като полъх от крила на еднодневка.

И прошепвам на Бен Периш:

— Тоя до Сами го остави на мен.

Стреснат, Бен шушне:

— Какво?

Блъскам с рамо Заглушителя. Изненадан, той залита назад, към решетката и размахва ръце, за да запази равновесие. Куршумът на Ивън се врязва в напълно човешкия му мозък, убивайки го на място. Още не е паднал и пистолетът му е в ръцете ми. Имам само един шанс: един изстрел през счупеното стъкло. Пропусна ли, Сами е обречен — неговият Заглушител вече посяга към оръжието.

Но аз съм добре обучена. От един от най-добрите стрелци в света — и то в свят със седем милиарда население.

Не е като да стреляш по консервна кутия на кол.

Далеч по-лесно е: главата му е наблизо и е къде-къде по-голяма.

Сами вече тича към мен, докато тялото на онзи лети към пода. Издърпвам го през отвора. Бен гледа към нас, към мъртвия Заглушител, към другия мъртъв Заглушител и към пистолета в ръката ми. А аз гледам нагоре, към решетката.

— Готови сме — виквам.

Той първо почуква. Отначало не го разбирам, но после избухвам в смях — нали това беше уговорката ни! „Чукай, преди да влезеш!“

— Заповядай, Ивън. — Смея се като откачена — Влизай, де! — Ще се напикая от радост, че сме живи, но най-вече, че той е жив.

Ивън скача в стаята, леко като котка. Аз съм в обятията му, преди още да изрече „Обичам те!“ Гали косата ми, шепне името ми и ми повтаря: „Еднодневката ми!“.

— Как ни намери? — питам аз. Той е така слят с мен, толкова мой, че радостта от вкусните му шоколадови очи, силните му ръце и нежните му устни е неописуема.

— Лесно. Някой беше минал преди мен и беше оставил следи, капки кръв.

— Каси?

Това е Сами, вкопчен в Бен, защото Бен сега му е по-близък от сестра му. „Кой е този от въздуховода и какво прави със сестра ми?“

— Това трябва да е Сами — казва Ивън.

— Сами е — казвам аз. — О! А това е…

— Бен Периш — казва Бен.

— Бен Периш? — поглежда ме Ивън. Онзи Бен Периш ли?

— Бен — казвам аз. Лицето ми пламти. Хем ми е смешно, хем искам да потъна в земята. — Да те запозная с Ивън Уокър.

— Гадже ли ти е? — пита Сами.

Не зная какво да кажа. Бен е в небрано лозе, Ивън се превива от смях, а Сами очаква отговор. Истински конфузно. Най-трудният ми момент в бърлогата на извънземните.

— Приятел от гимназията — измънквам аз.

А Ивън ме поправя:

— По-точно, Сам — приятелят на Каси от гимназията.

— Не ми е била приятелка — казва Бен. — Помня я, но… — После пита: — А вие откъде знаете кой съм?

— Не знае! — почти изкрещявам аз.

— Каси ми разказа за вас — казва Ивън. Сръчквам го да мълчи, а той ме гледа, в смисъл „Моля?“

— Хайде после да говорим за това кой кого откъде познава — умолително казвам аз на Ивън. — Няма да е зле вече да се омитаме.

— Правилно — кимва Ивън. — Да вървим. — Поглежда към Бен. — Ранен сте.

Бен свива рамене.

— Някой и друг скъсан шев. Дребна работа.

Мушкам пистолета на Заглушителя в празния си кобур, после се сещам, че и на Бен ще му трябва пистолет и прескачам през отвора в огледалото, за да взема другия. Като се връщам, двамата се гледат и се подсмихват. За да ме дразнят, струва ми се.

— Ей, я да не се мотаете! — смъмрям ги аз, по-строго от необходимото. Бутвам стола до мъртвия заглушител и им соча решетката. — Хайде Ивън, води.

— Няма да използваме този път — ми отвръща Ивън. Взима ключ-картата на един от Заглушителите и я плъзга в процепа на бравата. Светва зелено.

— Излизаме… така ли? — питам аз. — Ей така?

— Ей така — отговаря Ивън.

Оглежда коридора, дава ни знак с ръка и ние напускаме стаята за екзекуции. Вратата щраква зад нас. Коридорът е зловещо тих, сякаш е изоставен завинаги.

— Той каза, че ще спреш електрозахранването — прошепвам аз, вадейки пистолета от кобура.

Ивън изважда някакъв сребрист предмет, на вид като мобилен телефон.

— Именно. Ей сега.

Натиска един бутон и коридорът потъва в мрак. Не виждам нищо. Пипам напосоки и търся Сами. Намирам Бен. Той ме сграбчва здраво. В крачола ми се впиват няколко малки пръстчета. Вдигам ръката на Сами и му казвам да се държи за гайката на колана ми.

— Бен, дръж се за мен — тихо казва Ивън. — А ти, Каси, се дръж за Бен. Не е далече.

Очаквам да пълзим бавно като слепци, но ние почти летим, като от време на време се настъпваме. Той сигурно вижда в тъмното: поредното му котешко качество. Съвсем скоро се скупчваме пред една врата. Или поне мисля, че е врата: гладка повърхност насред грапавата стена от сгуробетон. Някой, сигурно Ивън, я натиска и ни лъхва свеж и студен въздух.

— Стълби ли са това? — питам шепнешком аз. Нищо не виждам и не знам къде сме, но допускам, че са същите стълби, по които на идване слязох тук.

— Към средата има отломки — казва Ивън. — Но ще се промъкнете. Ронливи са, затова внимавайте. Качете се и тръгнете на север. Знаете ли къде е север?

Бен казва:

— Знам. Или поне знам как да разбера.

— Чакай — питам аз. — Ти няма ли да дойдеш с нас?

Усещам ръката му върху бузата си. Бутам я, защото знам какво означава това.

— Идваш с нас, Ивън — казвам му.

— Имам още работа.

— Моля, моля! — Търся да го уловя в тъмното. Хващам ръката му и го дърпам силно. — Идваш с нас.

— Ще те открия, Каси. Както винаги…

— Не, Ивън. Този път не си сигурен.

— Каси… — Никак не ми харесва как произнася името ми. Гласът му е твърде тих, твърде тъжен, твърде като за довиждане. — Лъгал съм се, като казах, че съм и двете, и нито едно от двете. Няма как да съм такъв. Трябва да избера, вече го знам със сигурност.

— Стой за момент! — казва Бен. — Каси, той да не е от извънземните?

— Сложен въпрос — отговарям аз. — Ще ти обясня по-късно. — Хващам ръката на Ивън с двете си ръце и я притискам в гърдите си. — Не ме оставяй отново.

— Ти ме остави, не помниш ли! Той разперва пръсти върху сърцето ми, сякаш го държи, сякаш му принадлежи, сякаш е някаква трудно, но честно завоювана територия.

Примирявам се. Какво мога да направя — да опря пистолет в главата му? Щом е стигнал дотук, ще стигне и до края.

— Къде точно е север — питам аз, като се притискам в пръстите му.

— Не знам. Но е най-краткият път към най-отдалеченото място.

— Най-отдалечено от какво?

— От тук. Изчакайте самолета. Щом излети, тичайте. Бен, ти ще можеш ли?

— Мисля, че да.

— Да бягаш бързо.

— Да. — Но не звучи твърде уверено.

— Изчакайте самолета — повтаря шепнешком Ивън. — Да не забравите.

Целува ме силно и тръгвам без него по стълбището. Чувствам дъха на Бен във врата си, топъл в хладния въздух.

— Ако разбирам какво става тук… — казва той. — Кой е този човек… какъв е… Откъде дойде… и къде отиде…

— Мисля, че към арсенала.

„Някой е бил вече там и е оставил кървава диря.“

„Боже, Ивън. Сега знам защо не ми каза.“

— Няма да остане и помен от базата.