Рик Янси
Петата вълна (23)

22.

Те нахлуха на поляната и първото, което видяха, беше тялото на ефрейтор Бранч; или това, което някога е съответствало на понятието „ефрейтор Бранч“.

— Има още един там — чух да казва единият.

Хрущене на кубинки в трап, пълнен с ронливи кости.

— Мъртъв.

Пукане на радиостанция, после:

— Господин полковник, намерихме Бранч и един неидентифициран цивилен. Отрицателно, сър. Бранч е „УА“, убит в акция. Повтарям, „УА“. — Той се обърна към приятеля си — тоя, който беше до Мазния. — Вош иска да се върнем възможно най-скоро.

„Хрус-хрус“, изхрущяха костите, докато излизаше от трапа.

— Нейна е.

Раницата ми. Опитах се да я хвърля в гората, колкото се може по-далеч от ямата. Но тя се удари в едно дърво и падна точно накрая на поляната.

— Странно — каза гласът.

— Няма проблем — рече приятелят му. — Окото си знае работата.

Окото?

Гласовете им заглъхнаха. Обикновени горски звуци, след като всичко се успокои. Шепотът на вятъра. Чуруликането на птиците. Някъде в храстите притича катерица.

Но аз не мръднах.

Не бързай, Каси. Те си свършиха работата. Трябва да стоиш тук до мрак. Не мърдай!

Така и направих. Останах свита в леглото от прах и кости; пепелта на загиналите, страшната жътва на Другите.

Като се опитах да не мисля за това.

Това, което беше отдолу.

И тогава ми мина през ум — тези кости са били хора, хора, които спасиха живота ми. И се почувствах малко по-добре.

Просто хора. Нито те са искали да са тук, нито аз. Но те бяха тук и аз бях тук, така че лежах и си кротувах.

Странно е, но сякаш усещах ръцете им, топли и меки, около себе си.

Не знам колко дълго лежах там, в ръцете на покойниците. Стори ми се около час. Когато най-накрая се надигнах, слънчевата светлина бе узряла до златист блясък и въздухът беше станал малко по-хладен. Бях покрита от глава до пети в сива пепел. Сигурно съм изглеждала като воин на маите.

„Окото си знае работата.“

Безпилотните самолети ли имаше предвид? Небесните очи, извършващи разузнавателни полети? Те бяха машини, а не някакви си подлеци, пратени да очистят последните вирусоносители.

Ако имаше предвид тях, положението определено не беше розово.

Но алтернативата би била много, много по-отчайваща.

Отидох да си прибера раницата. Трябваше да съм в гъсталака. Колкото по-далеч от тях, толкова по-добре. После се сетих за подаръка на баща ми — доста далеч оттук и твърде близко от лагера. Мамка му, трябваше да го мушна в ямата.

Със сигурност щеше да ми е по-полезен от пистолет.

Не се чуваше нищо. Дори и птиците бяха млъкнали. Само вятър. Леките му пръсти ровеха из могилата с тленни останки, подмятаха пепелта из въздуха и тя танцуваше на пресекулки в златистата светлина.

Те си бяха отишли. Беше безопасно.

Но не ги чух да тръгват. Как може да не чуя рева от двигателя на камиона или ръмженето на джиповете им?

После се сетих как Бранч приближаваше към Мазния:

„Този ли е?“ — мятайки автомата на рамото си.

Автоматът. Пропълзях до трупа. Стъпките ми отекваха като гръмотевици. Дъхът ми беше като малки експлозии.

Беше се строполил по лице в краката ми. Сега беше с лице нагоре, макар че лицето му беше почти изцяло скрито от противогаза.

Пистолетът и автоматът му ги нямаше. Ония ги бяха взели. Замръзнах, но само за секунда. Защото бе време да се действа.

Това вече не беше част от Третата вълна. Това беше нещо съвсем различно. Беше началото на Четвъртата; определено. И тя можеше да е извратен вариант на „Близки срещи от третия вид“. Ами ако Бранч не беше човек и противогазът му служеше само за прикритие?

Коленичих до мъртвия войник. Стиснах здраво горния край на маската и дърпах, докато не видях очите му — съвсем човешки на вид кафяви очи, безизразно втренчени в лицето ми. Продължих да дърпам.

Спрях.

Исках да видя и не исках да видя. Исках да знам и не исках да знам.

Просто си върви. Не е важно, Каси. Или е важно? Не, не е важно.

Понякога говориш на страха си — казваш му неща от рода на „не е важно“, все едно потупваш по главата неспокойно куче.

Изправих се. Не, наистина не беше важно. Вдигнах плюшеното мече на Сами от земята и закрачих към края на поляната.

Но нещо ме спря. Не влязох в гората. Не се хвърлих презглава в обятията на онова, което имаше най-голям шанс да ме спаси: разстоянието.

Сигурно ме спря плюшеното мече. Като го вдигнах, видях лицето на брат ми, притиснато в задното стъкло на автобуса, и чух детското му гласче.

„Дръж го, когато те е страх. И го пази. Не забравяй!“

Почти го бях забравила. Добре, че се върнах да претърся Бранч. Беше се строполил точно върху бедния Мечо.

„Пази го.“

Всъщност, не видях други убити в лагера. Само татко. Ами ако някой бе надживял тази триминутна вечност в бараката? Можеше да има ранени, но още живи. Недоубити поради недоглеждане.

Живи — ако не си тръгна. Тръгнех ли, щяха да умрат. Поради безразличие. Моето безразличие.

По дяволите.

Понякога си казваш, че имаш избор, но избор няма. Има алтернативи, но те не важат за теб.

Обърнах се, заобиколих Бранч и през сумрачния тунел на пътеката поех назад към лагера.