М. Д. Лаклън
Фенрир (8)

8.
Среща

Монахът не продумваше, макар да беше сигурен, че севернякът ей сега ще му смаже ребрата. Огромният мъж го носеше на рамото си, при това тичаше. Рамото се забиваше непрекъснато в тялото на изповедника, пречеше му да диша, но Жеан не си позволи да се оплаче. Долови кога излязоха от града — щом минаха през портата, стана по-студено, защото стените задържаха горещината от подпалените сгради.

— Минаваме, минаваме! — крещеше мъжът под него.

Жеан чуваше и стъпките на други — воините, които бяха в църквата. На онзи, който го носеше, бяха лепнали прякора Дебелака, но явно не беше муден и издържаше да тича дълго въпреки товара, макар че се задъхваше и ругаеше.

— Как ще го прехвърлим през барикадата?

Жеан знаеше, че мостът е препречен и в двата края, за да бъдат затруднени нашествениците. Франките, покрай които се провираха, ги обсипваха с хули, но никой не вдигна оръжие срещу тях. Подчиняваха се на заповедта на Юд.

— Избутай го нагоре. Вдигни го де!

Барикадата не беше нищо повече от струпани потрошени каруци и отломки.

Изповедникът усети как го подхвърлиха, после падна болезнено на нещо. Нямаше време да се опомни. Груби ръце го подхванаха и го запратиха по-нагоре, удари се още по-лошо в някакви парчетии. Изохка, когато безполезните му стави се раздвижиха.

— Пусни го долу. Аз ще го хвана.

— Не! — изтръгна се от устата на Жеан, но вече падаше и бе уловен от някого.

Единствено волята не му позволи да загуби съзнание.

— Отървахме се!

— Слава на Тор!

Пуснаха Жеан на земята. Той изстена неволно, колкото и да не му се искаше.

— Затваряй си устата! — сгълча го някой. — Имаш късмет, че не те метнах направо над барикадата.

— Сега накъде?

— Замъкнете тоя бог или какъвто ще да е при Зигфрид, да видим каква награда ще предложи за него. Кралят дарява щедро пръстени, не вярвам да ни разочарова.

— По-добре да изчакаме другите, за да получим всички по нещо.

— Хайде да отидем в големия бивак. Ожаднях от всичко това.

Жеан се задави от болка и прокле тялото си за слабостта. Щеше да приеме невъзмутимо участта, която му отредят северняците, но сега трепереше като дете.

Този път двама го вдигнаха за ръцете. Почти чуваше скрибуцането на ставите си, но се бе овладял отново и не издаде звук. Носеха го нагоре по склон, постепенно се засилваше шумотевица — дрезгаво пеене, пукот на дърва в огньове, блеене на животни, разговори и крясъци.

Пак го стовариха на земята. Северняците стъкмиха огън, донесоха съдове, пикаеха и се смееха. Един подхвърли, че ще потърси „истински“ лечител да се погрижи за ръката му. А Жеан за кой ли път благодари на Господ за изпитанията. Други хора — онези със здрави тела — се заблуждаваха, че сами насочват съдбата си. И той би могъл да бяга, ако краката му го носеха, да се сражава, ако ръцете му можеха да държат оръжие. Въпреки това щеше да се случи онова, което е решил Бог. В сегашното си състояние обаче той не се залъгваше какво е мястото му в мирозданието — коркова тапа, подскачаща по вълните на Божието съзнание. Като всички останали. Просто Бог го бе благословил с немощ, която му позволяваше да вижда по-ясно.

Неколцина мъже се заприказваха наблизо.

— Офети, защо си толкова тлъст?

— Защото, като чукам жена ти, всеки път ми дава по един лешник.

— Радвам се да те видя жив, друже!

Смях, тупане по гърбовете и въпроси на кого какво се е случило, кой е мъртъв и кой е жив.

— Бяхме дванайсет, когато влязохме, и още сме дванайсет. Защо не кажем на останалите във войската да си вървят у дома? Май можем и сами да превземем този град.

— Докопахте ли момичето?

— О, да, само дето забравих да ти кажа веднага.

— Значи не.

— Позна.

— Ние пък докопахме ей тоя любезен търговец и виното му. Търговецо, представи се.

— Леший, слуга на вашия сродник Хелги Пророка, приятел на крал Зигфрид и всички, които му служат.

— Браво на тебе. Къде е виното?

— Момче, извади две шишета за нашите приятели — каза Леший не особено весело. — Ще се вслушам в съвета на тези превъзходни бойци и ще ти позволя да научиш къде държа виното, но изчезне ни нещо, ще те сполети най-доброто наказание — викингското!

— Само две ли? Малко си стиснат. Момче, донеси повече — заповяда някой от северняците.

— Приятелю, той не разбира твоя език — пак прозвуча гласът на чужденеца.

„Този е от изток“ — досети се Жеан.

— Ами преведи му!

— Госпожо, в дисагите на последното муле е виното, което най-добре пасва на тази сган. Бихте ли донесли един мях от него?

Жеан се чудеше дали е чул правилно. „Госпожо“ ли? Търговецът не каза „домина“, защото думата беше позната и на онези, които не говореха латински. Избра думата „ера“, не толкова почтителна, затова пък северняците едва ли я знаеха. Значи тук имаше жена, и то с високо положение.

Търговецът пак заговори на норвежки:

— Поднеси виното, момче, недей да зяпаш монаха. Не си ли виждал бог досега? Ще видиш още един съвсем скоро, ако не побързаш. — Наоколо се разсмяха, а чужденецът продължи на латински: — Смелост, госпожо. Така е най-лесно те да видят онова, което ние искаме да виждат.

— Това момче пак се разциври!

— Ей, хлапе, монахът просто е сакат, такива като него седят край всеки път. Кълна се в щръкналите топки на Тор, че в Миклагард отглеждат лигльовци! Защо ли не си опитаме късмета и там? Щом се стряскат от уродливост, стига да им покажем топките на Офети и тутакси ще ни отворят портите. А така, донеси още един мях. Да изпием всичко, а при краля можем да идем и по-късно. Заслужаваме да се отпуснем след такива премеждия, нали?

„Не може да е тя…“

Жеан прошепна едва чуто:

— Домина…

Пръсти се плъзнаха нежно по лицето му. Най-странното усещане — долови, че е тя, макар да не бе докосвал никога нито нея, нито друга жена. Но допирът сякаш носеше нейния отпечатък почти като изискано ухание. Болката и униженията не го разтърсиха, но този кратък досег с нея успя. От седемгодишен досега други го бяха пипали само за да го вдигнат или изкъпят. Прекрасна хладна тръпка плъзна от челото към коленете му. Откакто го смятаха за достатъчно зрял да говори в църква, той предупреждаваше хората да странят от плътските наслади, но за него те бяха само сухи слова, призраци от страниците на Библията, която му четяха други монаси. Презираше ги, без да ги познава. Ала едно докосване стигаше, за да прозре. Тя ли беше? За пръв път от много години слепотата му беше омразна. Трябваше да я види, да се увери.

Мъжете наоколо насядаха да пият, нощта ставаше по-студена.

Успокои се, като насочи мислите си към предстоящата среща със Зигфрид. Жеан нямаше да се моли или пазари за живота си. Знаеше, че колкото по-дълго остане в бивака, толкова по-вероятно е император Шарл да му се притече на помощ. Постара се да забрави необикновените чувства, породени от докосването, за да освободи разсъдъка си. Как би постъпил на мястото на Зигфрид? Викингът не беше глупак и сигурно щеше да проумее, че е опасно да държи монаха като свой пленник. Щеше ли да поиска откуп за него? Жеан се съмняваше. Защо да си прави труда? Градът щеше да бъде превзет скоро и тогава кралят можеше да вземе безплатно каквото си поиска. Изповедникът осъзна, че докато е жив, може да послужи единствено като обединяваща цел за враговете на Зигфрид. Това го убеди, че ще бъде убит по заповед на краля.

Съсредоточи се в молитвите си, но не успяваше да изтика мисълта за този допир, от който кожата му сякаш зазвъня. Жеан имаше своеобразно чувство за хумор и откри ирония в случката — опозна греха на плътската наслада тъкмо навреме, за да попадне заради това в ада. Знаеше, че каквато и участ да му отредят норманите, тя ще е Божие наказание за гордостта му. Грехът на Луцифер, който беше слабост и на Жеан — да се смята за по-добър от околните. Позволяваше на хората да го наричат светец приживе. Но светците бяха страдали и умирали, затова Бог реши и на него да се случи същото. В Реймс северняците бяха смазали трима свещенослужители с тежки камъни. Пропъди и тази мисъл от ума си. Предстоеше му път, нямаше значение точно как ще го измине.

Някой извика, всички наоколо се изправиха.

— Кой си ти?

— Арнулф. Служа на краля. Зигфрид иска да ви види веднага. Имате при вас нещо, което му принадлежи по право.

— Говориш за мен — обади се търговецът от източните земи.

— Не, за християнски светец, който яде човешко. Иска него.

Жеан си помисли, че може би ще види лика на Христос по-скоро, отколкото е очаквал.