М. Д. Лаклън
Фенрир (67)

67.
Разплата в морето

Датчаните искаха да се приберат у дома, а не да потеглят на изток, както беше удобно на Леший, Хугин и Офети. На търговеца обаче му допадаше, че най-после ще се озове в пристанищен град, където има места за отдих, вкусни гозби, меко легло, момичета. Кой знае, може би дори щеше да намери начин да си изкарва прехраната. Щеше да има достатъчно пари да започне, като продаде петте скъпи меча, останали в дисагите на мулето. Трябваше само да си купи благоволението на местния владетел и на останалите търговци. И да опази мечовете от любопитните погледи на викингите, докато пътуваше на техния кораб. Той бе увил оръжията във франкско наметало, добави и малко нарязани клони, за да прилича вързопът на навита постеля. А екипажът на кораба засега не се опитваше да тършува във вещите им.

Леший бе намислил да се махне от кораба още в Каупанган, но датчаните се насочиха към Хейтабу. Нямаше нищо против. Преди стотина години тамошният крал бе отвлякъл търговци от изток, за да му служат. И сегашният сигурно би приел охотно търговец, предлагащ услугите си.

Офети и Гарвана се примиряваха с положението. Идваше зимата и беше по-добре да чакат кораб в Хейтабу, вместо да премръзнат на брега. Хугин нямаше избор, защото не беше мореплавател. През Хейтабу би се добрал по-бързо до Ладога, отколкото пеша.

Плаваха от пет дни, но не напредваха много, все спираха по неволя в някое заливче или устие на малка река, за да поправят кърмовото весло. Офети боравеше умело с дърводелската брадвичка, която Скаки му даде. Накрая събра достатъчно здрави парчета дърво, като събори колиба на брега, и не се наложи да работи повече по веслото.

Офети усещаше как Скаки го стрелка с поглед и от това пръстите на дясната му ръка се свиваха инстинктивно. Търговецът на роби не бе отвлякъл негови близки, но някои от жертвите му се падаха сродници. И когато дялкаше дървото с брадвичката, представяше си главата на Скаки. Мръсникът обаче не беше глупав. Разбираше, че малцина викинги имат неговата външност, и забелязваше враждебността в очите на Офети, колкото и да я прикриваше той.

— Остава ни един ден път до Хейтабу — обяви Скаки, седнал до Леший.

Офети се занимаваше с платното и учеше екипажа как да върши тази работа по-добре. Гарвана почистваше гноясалите рани на един датчанин.

— Ще се радвам да си изпера дрехите, че станаха корави от сол — отвърна търговецът.

— И да поживееш в търговски град.

— Нямам какво да продавам, но ако мога да ти услужа с нещо, само кажи и съм на твое разположение.

Леший не харесваше този човек. Белегът на бузата му изкривяваше устните в подобие на кисела усмивка.

— Как мислиш, ще успееш ли да спазариш добра цена за нашите роби?

— Предводителю, мина много време, откакто се родих, а търгувам от малък. Мога да купя на половин цена и да продам на двойна по-успешно от който и да е познат ти търговец.

Скаки се загледа към морето.

— Чух те да казваш, че вече не си добре дошъл в Алдейгюборг.

— Ще бъда добре дошъл само ако занеса дар, който вече не притежавам.

— Какъв дар?

— Една жена.

Скаки кимна.

— Аз продавам роби, макар че съм воин и не умея да се пазаря. Така губя половината от онова, което съм спечелил на бойното поле.

— Да не предлагаш да се съюзим? Аз пък не съм боец.

— Виждам, но можеш да продаваш изгодно. Личи ти.

— Мога, прав си.

— Нека проверя колко те бива — подхвърли Скаки. — Мъжете, с които пътуваш, не са твои сродници, нали?

— Не бях ги срещал през живота си до миналата пролет.

— Добре. Смятам да ги пленя и поробя. Лечителят ще ни донесе много пари, а воинът от Ордата ще бъде продаден на самия владетел, надявам се. Твърде непокорен е, за да го укротява някой селянин.

— Сезонът на търговията с роби свърши — поклати глава Леший. — Няма да вземеш много пари за тях.

— Ще взема повече, ако ти си до мен.

— Местните търговци ще ме прогонят.

— Ще те приемат, ако аз се застъпя за тебе. Забогатяха от робите и плячката, които съм им носил. Ще те приемат и още как!

Леший измисляше все нови възражения, не само за да ги чуе Скаки, но и за да прецени самият той как звучат.

— А какво ще стане, ако в пристанището има кораб на Ордата? Ще започне кървава схватка. Тези хора посягат твърде често към мечовете си.

— Всички от Ордата са в Британия, а тамошният крал не ги посрещна приветливо на бреговете си. Аз съм дързък човек, но не и безразсъден.

— Значи се спогодихме — отстъпи Леший. — Само да те предупредя — двамата нито са слабаци, нито са страхливци. Дебелакът е могъщ боец, а кльощавият е по-страшен и от него. Погубили са мнозина досега, прибягват и до ужасни магии.

— Добре — кимна Скаки. — Ще се прославя, ако ги пленя. Но и аз да те предупредя — изтървеш ли думичка пред тях, ще ти прережа гърлото.

Леший пребледня.

— Кога ще ги нападнеш?

— Утре.

Леший си отдъхна. Поне имаше време да умува какво ще прави. Отиде при мулето и изхвърли изпражненията му през борда. Рече си, че добичето е добър пример за него. Понасяше каквото му стовари животът и не се оплакваше. Преживяше сеното, което взеха от изоставено стопанство на брега, зяпаше морето и сереше. Леший потисна смеха си. Звучеше като мъдро житейско правило: „Зяпай морето и сери“. Гледай напред, но не забравяй неотложните си нужди. Какъв избор имаше сега? Да бъде герой или да се приспособи?

— Приятелю!

Скаки обгърна с ръка раменете на Офети или по-точно само се опита.

— Не съм ти приятел. — Дебелакът се насили да сдържи гнева си. — Ние сме спътници. Трябва да минат много години и да се докажеш с доблестни дела, преди да те нарека приятел. Само трима мъже на този свят смятам за свои приятели. Онзи мъж на носа, който мълчи край огъня, но делата му в битката са гръмки. Той се доказа пред мен. И онзи търговец, който живее в страх, но постъпва смело, затова е по-храбър от мнозина, които са се родили с пламенен дух. Той е готов да се промъкне във вражески бивак, за да имам аз лодка, дели с мен храната си, без да го моля, и макар че е стар, не се оплаква често.

— А третия ти приятел?

— Мечът на кръста ми — тупна Офети по ножницата.

Когато той хвана отново кърмовото весло, Скаки се закашля и удари с ръка три пъти по релинга на борда. А после със светкавично движение извади меча на Офети от ножницата и отскочи назад.

Кашлицата беше сигнал. Щом Скаки грабна меча, шестима се нахвърлиха срещу Гарвана, но той не се остави да го пленят толкова лесно. Макар че датчаните взеха и неговия меч, той беше пъргав и бдителен. Повали противник, преди другите да усетят, че е скочил. Но повечето мъже от екипажа се струпаха около него.

Скаки не разчиташе Леший да остане бездеен. Млад викинг с рехава брадица и избити предни зъби размаха нож пред очите на търговеца и се ухили, а това му придаде по-свирепо изражение, отколкото ако се бе намръщил. „Утре…“ Разбира се, Скаки не би рискувал Леший да предупреди Офети и Хугин. Подхвана разговора с търговеца само за да посее съмнение в ума му, да го разколебае.

Офети пристъпи към Скаки с разперени ръце.

— Ела при мен. Поживях достатъчно, май същото важи и за тебе. Нека посетим заедно Ран, господарката на вълните. Хайде да научим къде живее тя на морското дъно.

— Ти ще се сражаваш за датския крал, ще бъдеш сред най-почитаните му бойци.

— Засега се бия за себе си — сопна се Офети. — Съмнявам се владетелят на Хейтабу да е толкова мекушав, че да приеме мъж, победен лесно от плашлив женчо като тебе. Хайде, опитай се да ме довършиш. Или ти нападаш само жените и децата на Ордата, но стоиш надалече, когато мъжете са в домовете си?

— Убих мнозина от твоите сродници — подсмихва се Скаки.

— Тогава добави още един. Мнозина сте. Нима сте толкова страхливи, че ще отстъпите пред мъж без оръжие?

— Не искаме да повреждаме стоката — натърти Скаки.

— Моят дядо беше берсерк, беснееше по света с меч и копие и не правеше нито крачка назад. Моят баща беше по-сдържан мъж, но вълците дебелееха там, където спреше неговият кораб. Аз съм Тийорек, син на Тетмар, който е син на Тетлейф, и няма да ви се подчиня. Виждал съм жени да боравят по-смело с иглите за шиене, отколкото вие с мечовете и копията. — Той извади ножа от канията на колана си и го хвърли. — Ето, нямам оръжие! — изрева към враговете си.

Леший се изуми от смелостта на огромния берсерк. У тези северняци имаше някаква вяра и упование, които насочваха и подреждаха живота им и ги превръщаха в много по-достойни хора от него. „Какъв щеше да бъде животът ми, ако търсех и друго, освен оцеляването, удоволствията, парите за танцьорки и за хубава къща, ако виждах отвъд сметалото, печалбата и загубата?“ Щастието си струваше усилията, но беше мимолетно. Винаги имаше какво да му го отнеме — нападение на разбойници, болест или засуха на изток, или пък дребните житейски неприятности, като болки в корема, разпра с приятел, лоша преценка при покупката на муле или роб. Сега разбираше северняците. Тяхната жажда за слава не се дължеше само на гордостта, а на подтик към величие — да живеят великолепно и да бъдат запомнени така. Искаха да направят нещо, което да остане след тях. И за тях това беше по-важно от щастието и уюта, от всичко друго.

Малцина бяха правили нещо за Леший. Този северняк обаче го защитаваше. И магьосникът му помогна, предложи да го възнагради с нечувано богатство за една услуга. Леший знаеше, че всеки от двамата има нужда само от миг разсейване на враговете, за да победи. Затова бръкна под кафтана си, извади огърлицата, вдигна ръка и закрещя:

— Оставете ги на мира, иначе ще я хвърля във водата! Принадлежеше на принцеса от Серк. Загубата на огърлицата разби сърцето й и тя умря от мъка.

Скаки се обърна.

— Рядко съм виждал такива накити, но си мисля, че ще ми я дадеш просто така. Няма да ти позволя да се пазариш.

— Ще трябва да ме убиеш, за да я вземеш.

— Значи ще те убия. Тази огърлица ще ми донесе повече пари от десетгодишна търговия. През това време все ще си намеря друг незначителен търговец, стига да живея толкова дълго.

Леший протегна ръка над борда.

— Ако не ни оставиш да си тръгнем свободни, няма да я вземеш.

— Няма начин да стоиш с изпъната ръка чак докато пристигнем в Хейтабу. Е, предлагаш огърлицата срещу живота на трима ви, така ли?

Леший изведнъж осъзна колко безнадеждно е положението. Осмината около Гарвана го бяха принудили да седне, един стягаше пръсти около шията му, по двама държаха ръцете му, още трима притискаха краката му. Той беше обречен, а Офети остана без оръжие. Самият Леший би могъл да сключи сделка, да се пазари за живота си, да преглътне загубата на огърлицата и да започне от нищото в Хейтабу. Но имаше ли смисъл? По-добре да умре красиво, вместо да изгние бавно на старини. Болеше го хълбокът, стъпалата му се подбиха от ходене. Времето му изтичаше.

— Аз пък казвам — започна търговецът, — че бездруго ще ме убиеш, защото няма да ти дам огърлицата. Офети, назови някой от вашите богове.

— Локи е техен бог — обади се робът с червената коса.

— Нека не е той — завъртя глава Офети, — защото е бог на несгодите.

— Доколкото знам, вие обичате несгодите — каза търговецът. — И на тебе, Скаки, пожелавам само несгоди. Това е дар за Локи! — извика той и хвърли огърлицата в морето.

Скаки направо побеля от ярост и се хвърли към Леший да го съсече. Търговецът се отклони встрани и побягна по кораба, но се спъна в своето муле. Търкулна се под корема му и застана от другата му страна. Затичаха около животното като в детска гоненица, Скаки се хвърляше ту наляво, ту надясно и ревеше, че ще разкъса глупака, който похаби такова съкровище.

Мъжете около Офети отклониха погледи само за миг, но той не пропусна шанса, надроби зъбите на един с юмрука си и му отне копието. Втори воин отлетя над борда във водата, трети остана без коляно, счупено от ритник на дебелака.

Търговецът остаряваше, а Скаки беше чевръст човек. При третия опит пресрещна Леший, хвана го за кафтана и вдигна меча за удар. Леший се вкопчи в дясната му ръка, но Скаки заби чело в носа му. Подпря се с лявата ръка на мулето, за да не залитне, и пак вдигна дясната да замахне.

Животното, което си кротуваше по целия път от Ладога до Париж и след това, изведнъж реши, че му е омръзнало да търпи, и изрита не викинга, а крака на Леший. Търговецът се свлече като захвърлена дреха и мечът на Скаки разсече само въздуха.

Офети дори не претегли копието на ръка, за да провери как е уравновесено, а го метна през половината кораб и улучи Скаки в слепоочието. Веднага се сдоби с брадва от един повален противник. Тълпата в другия край още беше заета да държи Гарвана, което не беше лесно, без да го убият или осакатят дотолкова, че да стане негоден за роб. Трима се въргаляха мъртви или се давеха в ледената вода, умря и четвърти, защото Офети строши черепа на онзи, чийто крак счупи. Останалите можеха да влязат в схватка с дебелака. Допреди малко беше забавно да зяпат как предводителят им гони търговеца, а четирима от съратниците им дразнят невъоръжения Офети, но вече не се усмихваха.

— Хайде, братя — подкани ги дебелакът. — Четирима от вашите стояха около мен, докато бях с празни ръце, а сега са мъртви. Кой ще си опита силите срещу ми, когато имам този главоцеп в ръката си? Или ще прежалите мъртъвците, за да се присъедините към мен? Чували сте за славата ми!

Тантурест мъж с пищна руса брада заговори пръв:

— Много ми се иска да тръгна с воин като тебе. Скаки беше жесток предводител и няма да жаля за него. Мисля си, че ти ще ни водиш по-добре, а за всички е ясно, че си могъщ мъж. Но валкириите вече летят насам, за да отнесат нашите сродници. И макар да знам, че скоро ще долетят и за мен, нашите мъртъвци трябва да бъдат отмъстени.

Леший разбираше, че човекът се старае да говори възвишено, както беше присъщо на северняците, когато очакваха да умрат.

— Не ми бяха сродници — отсече някой.

— Нито на мен — подкрепи го друг.

Четирима застанаха до Офети и се обърнаха към останалите.

— Вече сте само шестима, а ние сме петима — отбеляза дебелакът. — Май нишката на живота ми може и да не свърши днес.

— Ще станем тринайсет — поправи го брадатият, — щом нашите приятели заколят твоя човек.

— Твърде късно е за това — обади се един от онези, които притискаха Гарвана.

— Защо?

— Защото той умря.

Офети сви устни и кимна.

— Един от моите сродници е мъртъв, четирима от вашите. Какво ги е еня боговете за точния брой?

— Да, това е все някаква отплата и запазва честта ни — съгласи се брадатият. — Ще те следваме, дебелако.

Леший отиде при тялото на Гарвана — то вече изстиваше. Не напипа пулс и му каза:

— Значи съдбата ти не е била толкова величава, колкото очакваше. И все пак, приятелю, тъжно ми е, че си отиде. Ти ми предложи дружбата си не с думи, а с дела, и аз съм ти благодарен.

Леший се озърна към морето. „А сега — към Хейтабу.“ Имаше сто дихрама и чудесни мечове. Направи с ръка знака на мълнията и вдигна глава към небето.

— Най-сетне сполука. — Спомни си с какво посвещение хвърли огърлицата в морето. — Благодаря и на теб, Локи. Ти наистина си щедър бог.