М. Д. Лаклън
Фенрир (24)

24.
В Ладога

Париж още не беше опожарен, Зигфрид беше жив, а изповедникът бе изгубено дете, което ядеше каквото намереше в обширните гори край река Рейн, когато Хелги се качи на покрива на кулата за товарене на кораби и огледа новите си владения в Алдейгюборг или Ладога, както свикваше да ги нарича, за да угоди на поданиците си. Не само стана господар на града, но имаше и друг повод да празнува — роди му се дъщеря.

Викингът плъзгаше поглед по земите и водите. В ясния ден пред него се проточваше река и се вливаше в трепкащата синева на езерото Ладога, чиито зелени острови бяха само петънца в далечината. Пръснати наоколо като звезди около луната, други езера проблясваха подобно на тюркоази — толкова много, че тъй и не успя да ги преброи досега. Взираше се поред в криволичещите реки, които ги свързваха. Някои приличаха на нишки, други по-скоро на сини корени, но всички започваха от искрящото огромно езеро, ширнало се на изток към степите, на запад към Източното езеро и на север към родината му.

Неговите северняци бяха повелители на водата, крале на корабите. Нямаше нищо чудно, че местните славянски и фински племена го помолиха да стане техен повелител. Все пак той прие с изненада пратениците им, но после се замисли и отсъди, че това е заслужена награда. Кой бе воювал повече от него? Кой бе напълнил залите на Всеобщия отец с толкова мъртви воини, че биха покрили бойното поле от хоризонт до хоризонт? Кой бе принасял в жертва роби и добитък по време на всеки летен бльот и зимен пир? Хелги: Один беше неговият бог, богът на кралете, затова му се отблагодаряваше щедро.

Години по-рано отрядите на неговия народ нахлуха тук като завоеватели, наложиха властта си, но не след дълго бяха прогонени. Последвалият хаос обаче се оказа толкова лош, а споменът за тяхното благо господство — толкова хубав, че само след двайсетина години обединение от племена, твърде слабо да се наложи самостоятелно, ги покани да се върнат.

Радваше се, че е крал — тоест хаган, на толкова плодородна земя. Хелги слезе от кулата при празнуващите. Ако ще славяните да имаха и твърде чудати обичаи, обичаха пиршествата и веселието също като северняците. Хелги тръгна по улиците, заобиколен от телохранителите си. Спря да погледне принесени в жертва роби, голи и нашарени с бои, които се поклащаха на бесилката под безкрайното синьо небе. Той беше доволен от това нагледно доказателство за могъществото и богатството си. Миризмите на пикня и лайна, наръсили земята под гърчещите се мъже, се смесваха с благоуханията от светилищата, вонята на добитък, аромата на венчетата от цветя, които момичетата носеха, билките в пълния с бира рог, от който пийваше. Усещането беше толкова богато, че го опияняваше.

В земите на Рус лятото беше прекрасно, въпреки жежкия му дъх се долавяше и свежест откъм реката, с този милващ полъх се понасяше и най-палещото слънце по пладне. Земя на изобилието — жито в нивите, пълни с риба мрежи в езерото, кожи и мед колкото искаш, чудесни гори за лов и дърва за огрев.

Деветимата мъртъвци висяха пред храма на Сварог, повелителя на вълците, който според Хелги си беше бог Один, само че под друго име. Не стигна в отстъпките си пред славяните дотам, че да промени имената и на своите богове, които го дариха с такава сполука. Всъщност принесе робите в жертва на Один, повелителя на обесените. Но по това време местните хора бяха пияни и сметнаха, че жертвоприношението е в чест на Сварог. Хелги обаче не забравяше да почете и местните богове. Храмът на Перун дори получи ново изваяние на бога с вдигнат чук, готов да разцепи небето с гръм и мълнии.

Според Хелги двата народа вярваха в сходни неща, особено в световното дърво, на което са разположени различните царства на живота. Славяните се заблуждаваха, че дървото е дъб, но Хелги си знаеше, че то е ясен на име Игдрасил. Все пак разлики имаше само в дреболиите и новият хаган прие това като доказателство, че северните народи и славяните си пасват добре и вярата им е истинна. Славяните дори си имаха свой обичай на летния бльот. Е, те го наричаха братчина — побратимяване, но си беше все същото. Пиене, жени, жертвоприношения, а за завършек най-често имаше и хубаво сбиване.

В този ден Ладога гъмжеше от хора. Очакваха изобилна жътва, новият хаган дари десет добри крави за пиршеството, беше доволен и от войската си. Собствените му бойци, дошли с него от Скания, приеха името, което славяните им дадоха като телохранители на владетеля — дружина. Имаше и силен флот, закотвен по реката и в езерото. Хазари също се присъединиха към армията му, селяните и рибарите в околните области бяха на негова страна и жадуваха за походи на юг и на изток, за да се награбят. Сега всички се бяха струпали в града, весело хвърляха цветя в реката денем, пиянстваха и задоволяваха нагона си нощем, за да заслужат благоволението на боговете.

Хелги крачеше по улиците, подаряваше по малко пари и топли питки на хората и се стараеше да личи, че и неговият наследник Ингвар му помага. Трябваше хората да виждат, че напътства Ингвар, защото момчето не беше негов син, а само племенник. Една от уговорките, с които си осигури верността на четиристотинте бойци от своята дружина, беше задължението да не предаде властта на никого от синовете си.

Мнозина постъпваха така — северняците не се придържаха към обичая първородният син или друг от синовете да сяда на трона след смъртта на крал. Хелги разбираше, че е предимство всички да знаят кой е наследникът и да не оспорват избора му. Само че Ингвар нямаше защо да се бои от особено тежките проклятия, които боговете отреждат за отцеубийците. Ако наследникът беше роден син, сигурно би чакал по-търпеливо смъртта на предшественика си. Сега Ингвар беше на шест години. След десет, а може би и само след шест със сигурност би започнал да ламти за трона. А Хелги беше хаган единствено благодарение на славяните. Те помнеха неговия баща Рюрик, затова го подкрепяха. Но с Ингвар също бяха дошли воини от Скания и чичовците му накараха Хелги да се закълне, че момчето ще го наследи.

Хелги докосна за миг меча и си спомни думите, които казваше на новородените си синове, когато слагаше дръжката на меча в ръчичките им: „Няма да ти завещая богатство и не ще имаш нищо друго, освен онова, което придобиеш с този меч“. Така повеляваше традицията — да насърчава децата да разчитат само на себе си. Хелги обаче също бе започнал живота си без нищо и се бе надявал да даде по-добро начало на своите момчета.

Кралят си имаше потайни замисли. На юг и на изток Киев и Новгород бяха малки варварски градчета. Той си науми да ги завладее и да повери на Ингвар управлението им. Първо щеше да обяви Новгород за своя престолнина, а щом се почувстваше готов да настъпи към Киев, щеше да каже, че е време да преместят столицата там. Нека тогава Ингвар си запълва времето, като отблъсква нападенията на лудите печенеги и набезите на гърците чак от Миклагард. А след неизбежния провал на момчето името му ще бъде опетнено безвъзвратно и Хелги би могъл да поеме управлението, подкрепен и от най-близките сродници на Ингвар. Току-виж, момчето дори загине в битките с неукротимите южняци.

Хелги не би нарушил клетвата си да закриля и да възпитава Ингвар, просто щеше да я спази, като му даде власт още преди да е навършил осем години.

— Хагане…

Заговори го един от дружината — нисък жилав мъж, който в дните на тържества носеше пълно бойно снаряжение и качулката на ризницата закриваше цялото му лице, освен очите. Върху нея бе сложил украсен със златни шарки кръгъл шлем, а на колана си имаше ножница с чудесен меч.

— Кажи, приятелю.

Така говореха славянските хагани на телохранителите си и северняците бързо възприеха обичая.

— Жрицата моли да я удостоиш с присъствието си.

— За какво съм й нужен?

— Ти принесе богата жертва. Ти си добър приятел на вълците, гощавал си ги богато с мъртъвци. Жрицата на Сварог, властващ в синьото небе, желае да говори с тебе.

Хелги се смръщи. Никак не му допадаше идеята да се сношава с онази жена, но може би щеше да е неизбежно. Славяните налагаха какви ли не ритуали на своите владетели и някои бяха приятни, като да отнема девствеността на момичета, за да благослови земята. Ставаше обаче прекалено, ако трябваше да легне с някоя от престарелите, некъпани и побъркани жрици на Сварог.

— Тя ще те дари с пророчество.

Хелги се засмя.

— Дано не поиска да си сваля гащите.

— Доколкото знам, господарю, няма да поиска. Просто трябва да отидеш при техния оракул.

— Добре, добре. Очаквам нашите жертвоприношения да ни донесат добро прорицание. Вещицата трябва да е доволна от всичко, което й дадох.

Щеше да помни това място до края на живота си — сумрака в колибата, задуха от огъня и лепкавия дим на билките, които жрицата хвърли в пламъците, гадната воня на катран. Тъй и не разбра дали само си въобразява, че са внесли труповете да седят до него в тясната стаичка.

Жрицата му бе казала, че Сварог е сложен за проумяване бог — господар на светлия въздух и на слънцето, но и пазител на слънцето в подземния свят, където то изчезва нощем. Сварог познава тъмните кътчета в земята и царствата на мрачните богове, а прорицанието призовава тъкмо тази страна от природата му.

Тя хвърли билките си в огъня, промърмори обредните слова и махна плата от оракула — изрязано парче дърво с детински нарисувано лице на него.

Мислите му се объркаха и залутаха. Когато се опомни, усещаше ръцете и краката си сковани, беше прекалено горещо. Мъртъвците седяха наоколо, подутите глави тъмнееха в светлината от жежките пламъци. Чувстваше се като във фурна, идеше му да стане и да се махне, но нали от него зависеше да благослови властта си с благоприятно прорицание…

Не бе очаквал ритуалът да е толкова тежък за понасяне. Представяше си, че ще влезе, ще чуе добри думи от жрицата и ще излезе. Не позна. Самият той трябваше да изрече прорицанието, да се превърне в портала, през който да мине магията. Така му каза вещицата. Значи трябваше да страда.

Още дърва се трупаха в огнището, още билки изгаряха и той се опита да й обясни, че е изтърпял достатъчно, че на кралете се дължи подчинение, а не мъчение, но димът сякаш го лиши от дар слово. Наистина ли имаше трупове тук? В един миг вярваше в това, в следващия — не. Като воин Хелги се уповаваше само на трезвата увереност. Затова се тревожеше силно от несигурното присъствие на тези мъртъвци. Струваше му се, че го обвиняват за нещо с изцъклените си кървясали очи. Чудна работа — тази мисъл го смути. Съжаляваше, макар и да не знаеше за какво. Нали бе платил за тях, значи животът им му принадлежеше. Никой не би могъл да твърди, че е сторил зло, като ги уби.

Рисуваното лице го гледаше и изражението му подсказваше, че присмехулно таи мъдростта си. Хелги виждаше, че оракулът знае какви ли не неща. Оракулът беше лукав, подсмиваше се тайно зад гърбовете на великите владетели, истински хитрец беше той. Но какво ставаше с главата на Хелги? Той размърда челюсти, изопна мускулите на лицето си и се оплези. Носът му течеше, прежадняваше и не можеше да помръдне.

Жрицата беше до него — жена с вълча кожа, която душеше и драскаше по земята. Не беше жена. Вълк.

— Къде съм?

— При извора.

Той се огледа. Стаята я нямаше, мъртъвците също. Стоеше насред обширно поле от черна пепел под ярко стоманено небе. На полето нямаше нищо, освен издатина, която май бе израсла от земята — досущ като пън, но без корени, черен и кух.

Отиде там и надникна вътре. Вода блещукаше със сребристи искрици и стигаше до ръба, наистина беше извор.

Хелги се озърна. Отстрани имаше две фигури. Страховит старец, лицето му бе разкривено в гримасата на олигавено наслаждение, с която мъже гледат кучешки бой или схватка на воини. Около врата му бе стегната странна примка със сложен възел и той стоеше като замръзнал с разперени ръце. В едната държеше нещо, от което капеше кръв. Око. Собственото му око. Стоеше до извора, сякаш го принасяше в дар на боговете.

А на земята имаше тяло без глава. До него лежеше грубо оформената глава на оракула и зяпаше Хелги отдолу.

— Това е изворът.

Не различи кой каза думите.

— Чий извор?

— На Мимир — първия човек.

Хелги знаеше легендата. Тук беше изворът на мъдростта, където Один дал око за знание. Хелги потопи длани във водата и отпи голяма глътка. И вече не беше в безплодно поле — над него се извисяваше великанско дърво, черен ясен, прострял клони в цялото небе. Змии пълзяха и съскаха в подножието му, около Хелги, около извора, около трупа и краката на стареца, изтръгнал окото си.

Видения споходиха Хелги. Черен осмокрак кон го стъпкваше в земята, всички негови земи горяха, а Ингвар водеше войската му, отнемаше му славата и плячката. Погребваха го жив, пръст падаше в устата му, запушваше носа, задушаваше го. Хелги беше в яма, която запълваха. Християнски гроб, където лежеше под тежестта на пръстта.

Чу глас в ушите си:

— Один идва и ще те изхвърли от трона ти. Ингвар ще бъде крал. Ти ще бъдеш убит от тази твар с копита и грива, Ингвар ще се окичи със слава вместо тебе.

— Ще го убия.

— Никога няма да го убиеш. Богът идва и въплъщението му е твоята гибел. Прегради му пътя.

Хелги се задушаваше под пръстта, заслепен и останал без дъх.

Изведнъж се озова в светлината и простора на пазарището, под хладно и задимено вечерно небе, а бойците от неговата дружина му предлагаха мокри кърпи, храна и вода.

— Има ли предвестие, хагане?

Хелги преглътна, плю и овладя гласа си.

— Голяма сполука… Да, голяма сполука.

— Ето я благословията на боговете! — разкрещяха се дружинниците към тълпата. — Прорицание в чест на рожбата на хагана!