М. Д. Лаклън
Фенрир (62)

62.
Пречка по пътя

Търсеха из гората твърде дълго. Магьосникът и Офети бяха млади в сравнение с Леший. Щеше да му бъде тежко, дори ако гореше от желание да участва в преследването, но имаше толкова плячка в дисагите, че постоянно изтръпваше от ужас. В горите беше пълно с разбойници, а и кой знае какви чудовища се спотайваха в дебрите… Офети и Гарвана бяха озадачени и ядосани. Все попадаха на вълчите дири, но не можеха да зърнат звяра.

Два дена кротуваха, защото наблизо имаше горяни. Офети искаше да се отърве от шестте коня на търговеца, убеждаваше го, че с шума, който вдигат, ще съберат всички разбойници от околността. Гарвана обаче отхвърли доводите му с нехаен жест.

— Нека търговецът си задържи плячката. Съдбите ни са преплетени здраво и не горяните ще ни донесат смърт.

Правотата му като че се потвърди на следващия ден, когато намериха труповете.

Офети оглеждаше мъртъвците, Леший пък се втурна да прерови торбите и кесиите им.

— Не са умрели в бой — промърмори викингът.

— Да не е чума? — отскочи търговецът от поредното тяло.

— Повалила ги е, както са стояли в кръг, всички едновременно? — присмя се Офети. — Твърде странна чума ще да е тази. Магьоснико, това не е ли магията сейд?

Гарвана сви рамене. Приклекна до мъртъв разбойник и пипна лицето му.

— Не е ли твоята магия? — пак попита дебелакът.

— Моята магия е на тялото и битката. Не е такава — отрече Гарвана.

— А каква е тази?

Магьосникът опря език в зъбите си.

— Женска магия, но за пръв път виждам да погубва толкова много хора наведнъж.

— Твоята сестра можеше ли да прави това? — обади се Леший.

Офети се разсмя.

— Щях да кажа, че е тролско чудо, ако някоя жена съумее да си сложи отрязаната глава на раменете и да очисти всички тези мъже. Ако бе направила нещо подобно с онези по крепостните стени на Париж, от цяла година щяхме да се напиваме с франкско вино.

— Виждал съм един мъж да умира така, но не и мнозина — натърти отново Гарвана, загледан в дърветата. След малко добави: — Вещицата е мъртва. Сами видяхте как й отсякох главата. Да, това е тролско дело, не нейно.

Лицето му беше пребледняло.

— Да останем тук и да видим ще се върне ли тази твар — предложи Офети.

— Съгласен съм. Твар, способна на това, би могла да намери и дамата…

Леший си търкаше ушите, сякаш не вярваше, че чува добре.

— Оставаме тук за среща с твар, която е убила четирийсетина мъже и ги е зарязала натъркаляни по земята?

— Трябва да намерим дамата — напомни Хугин. — Ако тук има вещица, най-добре е да говорим с нея.

— Ами ако ни убие?

Офети поклати глава.

— Защо се боиш толкова от смъртта, търговецо?

— Нужно ли е да обяснявам? А ти защо не се боиш?

— Аз ще живея в залите на Всеобщия отец, ще се бия по цял ден и ще пирувам по цяла нощ. Не е редно мъжът да обича живота си прекалено силно, защото все някой ден ще го загуби. Страхът да загубиш живота си отравя самия живот. Смъртта е забавна, стига да гледаш правилно на нея.

— Не се боя от смъртта — заяви Леший, — но както ти си воин, аз пък съм търговец и не искам да умра, преди да съм извършил велики дела, преди да съм спечелил сандъци злато и да съм построил големи къщи. Живея като дребен човек, не искам и да умра такъв.

— Добре казано, но не си прав — укори го Офети. — Дори най-великият търговец с всичките си жени, пари и добитък е нищо пред боеца. Златото превъзхожда стоманата винаги, освен в един случай — когато здрава ръка държи тази стомана. И тогава постигнатото със стоманата е стократно по-ценно от постигнатото със злато.

— Ти си вещ в боравенето със стомана — отвърна Леший, — затова ще призная правотата ти и победата ти в спора.

Търговецът познаваше добре северняците и навиците им. Офети се бе постарал да говори изискано, дори поетично, както постъпваха неговите сънародници при словесен двубой. Леший реши, че му е по-изгодно да признае победата на викинга и да го похвали за умението да си служи и с думите.

— Значи не си против да останем тук? — подхвърли Офети.

— За мен е удоволствие. Повелителят на мълниите не би ми простил, ако се плаша, че ще бъдат убит по много кървав и неприятен начин.

Дебелакът седна на паднало дърво и се почеса по темето.

— Хитрец си ти, търговецо. Нужен е ловък език, за да постигнеш изгодна сделка, без да прибягваш до заплаха с насилие.

— Ловкият ми език често бе подпомаган от мечовете в ловките ръце на моите телохранители — призна Леший.

— Те говорят език, разбираем за всич…

— Тихо! — вдигна ръка Гарвана. — Чувате ли?

— Какво?

— Смях.

Леший въртеше глава, опитваше се да долови всеки звук наоколо.

— Нищо не чувам.

— Някой се смее — каза им Гарвана. — Тя е.

— Коя?

— Елис.

— Да не е с вълка? — учуди се Офети.

— Някакъв горски дух иска да те примами — възрази Леший. — Това е…

Тогава и той чу. Само за миг, но се увери, че е тя.

Офети държеше меча си и се озърташе.

— Магия ли е? — промълви търговецът.

— Сейд — кимна викингът.

Леший за пръв път го виждаше неспокоен и това го уплаши до вцепеняване.

— Какво е сейд?

— Магия. Женска магия.

— Значи е слаба? — опита да си вдъхне смелост търговецът, но знаеше отговора.

Северняците почитаха искрено своите прорицателки.

Офети го изгледа, сякаш питаше безмълвно дали не е загубил и жалките остатъци от разума си.

А после я видяха. Тя се появи от трепкащия въздух във вечерта и пак изчезна като игра на светлината. Красотата й стъписваше, твърде съвършена, за да принадлежи на земна жена. Това беше Елис, но променена и странна.

— Госпожо, ние сме ваши закрилници — подвикна Леший, спомнил си за наградата от Хелги.

Сега Елис беше толкова хубава, че Хелги би му построил собствен палат, ако успееше да я заведе при него. Изведнъж му стана противно от тази мисъл. Не можеше ли да погледне жена, без веднага да пресметне за колко ще я продаде? Тръсна глава. Какво ставаше с него, та нали винаги мислеше за печалбите и загубите си?

Тя изчезна и Леший се опомни. В далечината изцвили кон.

Той погледна надясно. Мулето беше само, пасеше до скъпоценния товар от мечове.

— Конете ги няма — каза търговецът.