М. Д. Лаклън
Фенрир (38)

38.
Вълчият камък

Княз Хелги Пророка се потеше в постелята си. Хаганът бе изпаднал в затруднение. Трябваше да бъде опора за своя народ, затова денем играеше ролята си, грубоват и весел, не странеше от пиянските игри и позволяваше на бойците да го оставят да победи в надпревари по сила и бързина. Нощем обаче не можеше да се владее в съня си. Подвикваше в мрака, и то уплашено. Северняците не търсеха уединение: спяха в къщите си един до друг — деца, жени и мъже събрани заедно. Скоро и на пазара плъзнаха слухове за нощната му боязън, а това подяждаше уважението на дружината. Някои му шепнеха на ухото, че привържениците на Ингвар се опитвали да настроят хората срещу него.

Вече виждаше как страхът му от прорицанието на бога, че Ингвар ще властва, на свой ред ще сбъдне пророчеството.

Сбирщината от гадатели и магьосници още се навърташе наоколо и живееше за негова сметка, но Хелги не разчиташе на никого от тях. Пак отиде в храма на Сварог, в тъмното му обиталище, вдиша дима на билките, изтърпя мрака и чакането, но нищо не научи, а все му се привиждаше Свава, вторачена в него. Нуждаеше се от нещо друго.

Откри, че се дразни излишно от обичайните нощни звуци в залата — плача на бебе, успокояващия глас на майката, целувките и милувките на млада двойка, хъркането и пръдните на старец. Излезе под звездите в бездънното небе. Можеше да завоюва всичко под тях, каза си Хелги, само пророчеството да не бе надвиснало над главата му като вражеска брадва.

— Трябва да отведеш момичето от Париж.

Хелги се заозърта, но не видя кой му говори, наоколо тъмнееха само сенките под стряхата.

— Кой е тук?

— Приятел.

Стори му се, че сенките се разгънаха и човекът вълк застана пред него — висок, тъмнокос, със слабо лице, но силно тяло, наметнат с огромна вълча кожа, а челюстите на звяра сякаш стискаха главата му.

— Аз мога да я доведа тук. Мога да я убедя. Моята съдба е преплетена с нейната. Това ми бе разкрито.

— Кой си ти?

— Синдре, наричан още Миркирулф.

— Магьосник ли си?

— Посвоему.

— Каква отплата очакваш?

— Не ми е нужно сребро. Искам от тебе нещо по-важно от съкровища.

— Какво е то?

— Обещание. Едноокият бог идва на земята и ние сме длъжни да го възпрем.

Хелги преглътна на сухо. Този човек май знаеше за прорицанието на Локи, но богът не го бе споделил с никого друг, а и нито един магьосник не бе стигнал до истината.

— Какво искаш да обещая?

— Да я опазиш. Трябва да й намериш безопасно място.

— Такова е и моето желание, но не мога да се добера до нея.

— Аз мога.

— Щом можеш, за какво съм ти аз?

— Защото моята съдба е да умра от ръката на своя брат. Убеден съм, че ще успея да доведа момичето тук, но само ако друг поеме закрилата над нея след това.

— Кой е този твой брат?

— Магьосникът, наричан Гарвана. И това ми бе разкрито.

— От кого?

— От моята майка.

— Коя е майка ти?

— Робиня от северните земи. Името й е Сайтада, тя е жена с проникващ надалече взор и е враг на обесения бог.

— Какво знаеш за едноокия бог… за Один?

— И аз съм негов враг.

— Ще дойде ли на земята?

— Можем да му попречим.

— Как?

Човекът вълк докосна шията си. Там висеше обикновено сиво камъче с грубовато надраскана на него вълча глава.

— Това е дар от Локи, врага на боговете. Спира магията, кара руните да замлъкнат. За да дойде жената тук, нуждае се от магия, с която да се защити. Щом пристигне, трябва да носи ето това — Вълчия камък. Вълкът няма да я намери, докато го носи. И ти ще успееш да я заведеш на безопасно място.

— Защо да не отиде на безопасно място и без камъка? Нима тя се стреми към смъртта?

— Не, но руните търсят смъртта. Преследват я. Има друга жена, която носи руните в себе си. Тя иска дамата да умре и има силата да й навлече гибел. Тази жена и нейният брат — Мунин и Хугин, са могъщи магьосници, както се убедих от горчив опит. Те служат на Один.

— Чувал съм за тях.

— Борих се с тях, но не бива да рискувам прекалено. Съдбата на моя брат е да ме убие. Този камък ме опази досега.

— Задръж си камъка — каза Хелги. — Преситих се от муски и амулети.

— Моята майка е веща в магията сейд и много години се е пазила от вещиците с камъка. Дадеш ли го на дамата, двамата ще сте недостъпни за руните. Богът не би могъл да си върне целостта на земята. Запитай се защо бих излъгал за това, след като ти казах толкова истини за всичко останало.

Хелги се взря в мъжа и му повярва. Наистина знаеше много, не се опита да уговори отплата, а и бе минал незабелязано покрай толкова стражи… Това стигаше, за да приеме с доверие думите му, но имаше още нещо — на Хелги толкова му се искаше човекът вълк да казва истината, че не би могъл да се усъмни в него.

— Значи предопределеното няма да се сбъдне?

Князът пак се сети за видението, в което Ингвар водеше войската.

— На това се надявам.

— От какво се нуждаеш, за да отидеш в Париж?

— Само от водач.

— Ще изпратя с тебе най-могъщите си бойци.

— Остави ме да пътувам тихомълком — възрази човекът вълк. — За да завладееш Париж и да отведеш момичето насила, трябва да тръгнеш натам с десет хиляди воини. По-добре да не пратиш никого, отколкото да са твърде малко. Ще отведем момичето тайно. Затова ми е необходим само водач — невзрачен човек, който да влезе в някой хан и да ми купи храна, без да му задават въпроси.

Хелги се сети за търговеца, който бе дошъл при него с молба за заем. Щял да купи стока и да върне на княза парите му, умножени десеторно. Хелги го отпрати. На този човек не му бе провървяло и князът се опасяваше да не прихване от лошия му късмет. Но търгуващият с коприна Леший подхождаше за задачата — по-невзрачен от него трудно можеше да се намери.

Само че имаше още един въпрос към човека вълк, преди да прежали за него дори куче.

— Щом си уверен, че ще умреш, защо се опитваш да спасиш момичето? Няма да си с нея, когато тя дойде тук.

— Защото и преди съм умирал за нея. Такава е съдбата ми. Такава е връзката ми с нея. Но ако богът не успее да се яви на земята, може би магията ще се развали и когато се родим за нов живот… — Странникът не намери веднага думите, които търсеше. — Може би тогава животът ни ще бъде обикновен.

— Да бъдеш герой е благословия — укори го Хелги.

— Аз открих, че не е така — каза човекът вълк.

Хелги протегна ръка.

— Дай ми камъка. Нужен ми е, ако е какъвто го описваш и щом магията в момичето може да се прояви дори против волята й.

— Не — отказа странникът. — Нуждая се от него, за да се боря със силите, които ми се опълчват.

— И как ще попадне накрая при мен?

— Имаме могъщ бог на своя страна — Локи. Камъкът е негов дар. Ако той иска да го получиш, както си мисля, ще намери начин да ти го даде.

Хелги не знаеше дали да вярва и в това, но поне в едно беше сигурен. Човекът вълк не се съмняваше, че може да доведе дамата от Париж, а от княза се искаше само да рискува живота на някакъв провалил се търговец, за да му помогне.