М. Д. Лаклън
Фенрир (44)

44.
Отбрана

— Трябва да отидем в Миклагард. Там можем да продадем всичко това. И то най-изгодно.

Студът беше страховит, конете се мъчеха през целия ден от северния вятър, който ги жилеше със суграшица. Северняците намериха закътано място в завой на пътя през долината и решиха да спрат за отдих. Накладоха си огън от парчета на манастирски скамейки, навлякоха се с още откраднати дрехи и седнаха да хапнат малко месо, което като че не беше отровено.

— Търговците в Миклагард дори няма да се пазарят — продължи Егил. — Ще ни затрупат с дихрами чак до топките.

— Не — отряза го Офети. — Ако хора на тамошната църква научат, че носим тези съкровища, просто ще ни убият. Твърде опасно е. Предлагам да си вървим у дома, после да отидем в Хейтабу с достатъчно мъже, така че да не ни закачат нито пирати, нито църковници. Ама че гадост!…

— Каква гадост?

— Франки! Някой май се е измъкнал от манастира и им е казал.

На около двеста крачки от тях, където пътят завиваше повторно, се появиха седмина конници, които ги доближаваха в тръс.

— Стена от щитове ли ще правим?

— С десетина щита? Ще ни попилеят. Стига глупости. Да се качим нагоре по склона — там не могат да яздят.

— Ами плячката?

На северняците не им остана повече време за спорове, защото рицарите препуснаха в атака.

За Жеан всичко се случваше като насън. Гледаше как викингите се мъчат с ругатни на уста да издърпат натоварените коне по стръмнината, чуваше тропота на нападащите ездачи, виковете на рицарите, свистенето на вятъра. После конниците връхлетяха върху му.

Само Жеан не бе помръднал. Остана на мястото си вцепенен. В главата му се редяха глупави мисли. „Тези мъже са богати. Имат чудесни ризници. На щитовете им са червено-белите кръстове на Ришар Съдника. Те не са франки, а бургундци.“ Дреболиите сякаш бяха по-важни от покрития с броня воин, който препускаше, насочил копието си към главата му. Жеан имаше меч на колана, но не посегна да го извади. В последния миг рицарят не пожела да рискува копието си срещу невъоръжен противник и вдигна върха към небето. Тежък сблъсък изкара въздуха от дробовете на Жеан и го стовари на земята. Конникът бе съборил коня му в галоп. Още два коня минаха през Жеан, единият заби копито в ребрата му, вторият — в главата му.

Хрумна му, че би трябвало да е мъртъв. Чувстваше се муден и вял, все едно бе преял в манастира. А не помнеше да е слагал и троха в устата си. Болеше го главата и го налягаше дрямка, но беше сигурен, че не е заради падането и ударите. Студът не означаваше нищо за него. Спеше му се. Не се съмняваше, че е ял до пресищане, и сега се нуждаеше от почивка.

Отърси се от унеса, когато още петима конници се появиха от другата страна на долината и закрещяха към викингите на бургундското си наречие:

— Хвърлете оръжията! Хвърлете оръжията!

Първата група подкарваше конете си нагоре, но Офети и съратниците му стигнаха до място, където можеха да се бранят. Астарт извади лъка си и започна да обстрелва ездачите, принуди ги да спрат и да се пазят с щитовете. Другите бургундци налетяха в галоп и малко оставаше да стъпчат Жеан.

Пътят за бягство беше препречен, викингите имаха само все по-стръмен склон зад гърбовете си и не можеха да се измъкнал през билото с конете и плячката.

Някой вдигна Жеан да стъпи. Двама бургундци бяха слезли от конете, единият държеше нож.

— Не съм един от тях — каза Жеан.

Знаеше малко думи от това наречие, но смъртната заплаха го накара да си ги припомни.

— Аз съм монах и служа на императора.

Рицарите заговориха твърде бързо, той обаче схвана, че се чудят дали да го убият. Единият изтъкна, че само този човек не се е опитал да избяга, другият подчерта, че дрехите му са опръскани с кръв — нима е нужно друго доказателство, че е участвал в зверствата, извършени в манастира?

— Кажи ни името на императора.

— Шарл, наричан Дебелия, който е съюзник на вашия велик господар Ришар.

Двамата се спогледаха. Другите още напираха напразно по стръмнината към северняците.

— Както и да е, ще го убия — каза мъжът с ножа. — Тръгнал е с варягите.

— Аз съм честен поклонник. Моят манастир ще ви плати, ако ме върнете невредим.

Не би паднал до пазарлъци за живота си, но до него стоеше бледото момиче с опърпаната дреха. Тя гледаше на север и Жеан знаеше, че е тук, за да го заведе при Елис. Това не го учудваше. Струваше му се естествено да я следва, а тя да знае какво мисли той и накъде да го води. Негов дълг беше да спаси Елис. Само заради това бе избавен от оковите на своята немощ.

— Не ми приличаш на монах. От кой манастир си?

— От „Сен Жермен“ в Париж. Извървях дълъг път и понесох много несгоди.

Рицарите пак се спогледаха. Камък профуча край главата на Жеан. Офети и хората му бяха решили да замерят с камъни бургундците.

— Да го върнем в манастира — предложи един висок рицар. — А с онези мръсници ще се бием пеша.

— Недейте — помоли Жеан.

— Защо?

— И те са богати хора в своята страна. За тях също ще вземете откуп. Мога да уговоря това.

— Те са убили нашите братя.

— Вие монаси ли сте?

— И да, и не. Ришар е игумен. Ние му служим. Можеш да се явиш пред него в манастира, за да те съди.

Значи Ришар Съдника беше игумен. Сигурно бе получил поста наскоро, рече си Жеан, или пък тази сънливост вече го лишаваше от памет? Но щом Ришар беше тук, за викингите нямаше спасение. Ришар бе водил дълга и успешна война срещу по-големия си брат Бозо, в която доказа, че е непреклонен и безпощаден противник. Сега беше игумен само по титла и несъмнено скоро щеше да напълни манастира със своите курви, ловни соколи и хрътки.

— Тези хора не са ваши врагове — каза на бургундците. — Ние сме поклонници и минахме през манастира след клането. Аз им заръчах да отнесат вашите съкровища в „Сен Жермен“. Не знаех, че ще се върнете. Предполагах, че манастирът ще бъде разграбен от разбойници и крадци.

Мъжът с ножа в ръка се разсмя.

— Колко мило, че си се погрижил. И от нас се иска само да се помолим, за да ни върне „Сен Жермен“ всичко на мига, а?

— Не съм крадец — натърти Жеан.

Още камъни падаха около тях.

— Щом е тъй, кажи им да оставят оръжията си на земята. Всички ще застанете пред Съдника, а той ще стигне до истината, повярвай ми.

Жеан се обърна и се развика на норвежки към спътниците си, макар че главата му още беше замаяна.

— Офети, имате един-единствен шанс. Изгубихте съкровищата. Избирайте дали ще умрете заради тях.

— Точно това ще направим! — изкрещя Офети.

— Откажете се. Ще ви поведа към по-голямо богатство, заклевам се. Нали ви доведох тук? Ще се спазаря за живота ви и ще ви заведа там, където ще вземете десет пъти повече злато.

— Може би ти е трудно да схванеш, служителю на Христос, но от години си мечтая да умра в кърваво сражение до колене в злато. Доведи тия франкски страхливци при нас и ще ги струпаме на хубавичка купчина, та да им се порадваш.

Бледото момиче се взря в Жеан и думите сами изскочиха от устата му:

— Мога да ви заведа при момичето. При Елис, графската дъщеря. Мога да ви заведа при нея.

— Как?

— Знам накъде е тръгнала. — Жеан не разбираше откъде се появяват думите и какво означават, но устата му ги изричаше. — И вие ще…

Не довърши изречението. Викингите решиха да се възползват, че вниманието на бургундците бе отвлечено от монаха. Офети се втурна надолу, размахал меч, Астарт и Егил тичаха по петите му.

Рицарят замахна с ножа към Жеан.

И вцепенението на монаха изчезна като парче коприна, хвърлено в огън. Мислите му също се сгърчиха в главата му, изпепелени от пламналата свирепост. Той изби ножа от ръката на бургундеца и вълкът се развилия в дебрите на съзнанието му.

 

 

Когато всичко свърши, когато телата на хора и животни бяха проснати мъртви или умиращи, когато снегът почервеня от кръв, а мъгла се спусна в долината, сякаш и планините не можеха да гледат касапницата, Жеан усети малка студена ръка в пръстите си и яростта се уталожи.

Пред него бяха коленичили деветима мъже с наведени глави, вдигнали пред себе си мечове, все едно държаха кръстове. Влажното хъркане на агонизиращ кон запълваше възприятията му така, че почти го лишаваше от способността да мисли.

— Ние сме хора на Христос.

Жеан се огледа. Бургундците бяха натръшкани като от великански юмрук, стоварил се от небето. Някои бяха повалени от оръжие — пръсти, отрязани до кървави чуканчета, извадено от острие око — но на повечето не им бе провървяло толкова. Ръце и крака, извити под невъзможни ъгли, глави с обърнати към гърбовете лица, хлътнали ребра. Мъртъвците вече бяха ограбени и той забеляза, че мъжете пред него са си сложили хубавите им ризници. Избягали коне се скупчваха надолу в долината, за да се топлят взаимно.

— Ние сме хора на Христос — повтори коленичилият дебелак.

Жеан усещаше вкуса на кръв, плътен и солен.

— Господарю, трябва да тръгваме, иначе останалите рицари ще ни връхлетят.

Господарю ли?

Жеан отново се почувства зашеметен и замаян. Момичето държеше ръката му. Той изгъгна:

— Желаете ли да се покръстите?

— За воин като тебе ще минем през всяко изпитание — отгърна Фастар.

— Не е изпитание, а ритуал за пречистване на греховете.

— Ще го направим, но първо нека се махнем оттук. Не можем да се бавим на това място, господарю.

— Защо ме наричате „господарю“?

— Ти си велик мъж. Истински воин, берсерк, каквито са виждали нашите деди.

— Не съм воин.

— Ако ти не си воин, значи не съм срещал нито един през живота си — каза Офети. — Всичко това е твое дело. Само се замислих дали да следвам твоя бог и върху ми се изсипа богатство, каквото не съм и сънувал, а враговете бяха смазани пред очите ми. Повелителят Тир никога не ми е дарявал такава плячка. Христос го прогони, както ти предрече. От сега нататък признаваме само твоя Исус. Той наистина е войнствен бог!

Жеан се взираше в пречупените копия, в ококорените очи на труповете. Вече си спомняше как счупи ръката на онзи, който му посегна с нож. После му изтръгна гръкляна. Помнеше и воплите, с които следващите двама замахнаха с меч и брадва срещу него. Той ги захвърли на земята и те не се надигнаха повече.

Неговата ярост отклони вниманието на бургундците и викингите на Офети се врязаха в тях. Жеан също се развихри, избиваше копия от ръцете на рицарите, разкъсваше, прегризваше и убиваше.

Разтрепери се. Уби християни и обрече душата си на ада.

Взираше се във викингите. Сега изглеждаха някак крехки, костите им бяха твърде тънки, за да крепят телата, не си представяше как се движат, без да се натрошат. Върна се друг спомен — вързан за каменен стълб мъж, лицето му разкривено в агония, докато безмилостни пръсти късат месо от него.

Кръв… Пак този вкус го насищаше и някогашният Жеан Изповедника се гнусеше от стореното. Нападна християнски воини като лъв, скочил срещу мъченици в римския Колизеум. Но някаква част от него, която тепърва се пробуждаше и изтласкваше монаха от „Сен Жермен“, не намираше нищо лошо в това. Срамът му се разгоря, а после избледня. Какво чувстваше? Въодушевление. Припомни си слова от Светото писание. „И ще ядете плътта на синовете си, и плътта на дъщерите си ще ядете.“^[1] И евангелието от Йоан, на когото бе кръстен Жеан: „И Иисус им рече: истина, истина ви казвам, ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот.“^[2] Съзнаваше колко се е опорочил умът му, колко погрешно тълкува Божието слово, но сега изглеждаше, че и това няма значение.

— Не мога да ви покръстя. Не мога да ви спася.

— Приеми ни в своята вяра.

Момичето до него го погледна. Жеан завъртя глава.

— Намерете някой друг да ви покръсти.

Тръгна надолу към конете. Викингите го последваха. Останаха деветима. Двама бяха загинали в схватката. Пренесоха телата до новите коне, с които се сдобиха, и ги сложиха на гърбовете на два от тях. Северняците искаха да пренесат мъртвите си съратници до място, където да ги почетат според своите обичаи. Жеан се сети за костите на монаха, неговия събрат по вяра, захвърлени заради несравнимо по-голямата плячка. Искаше да е загрижен какво ще стане с костите, но не беше така. Съсредоточаваше се само колкото да крачи напред.

Яхна кон. Потта от схватката започваше да изстива по тялото му. Бледото момиче седеше на коня пред него.

— Да зарежем монаха. Имаме предостатъчно богатства. Да го зарежем! — настояваше Егил, в чиито очи страхът пролича.

Офети въртеше глава.

— Той е велик боец. Този мъж носи късмет. Да останем с него.

Жеан само поклати глава и подкара коня към долния край на долината. Северняците бяха вързали труповете на приятелите за седлата, възседнаха конете и потеглиха след него в тръс.

 

 

Пет дни по-късно спряха при поток да напоят конете.

— Ето, велики монахо, вода да ни полееш за своя бог — напомни Офети.

— Няма.

Жеан не бе хапвал нищо през тези дни.

— Но защо? По пътя насам толкова искаше да го направиш…

Жеан знаеше, че няма да покръсти тези хора. Опита да си тръгне, но те го последваха. И макар че момичето го водеше, той нямаше представа къде отива и колко дълъг е пътят. На север бяха Франция и Фландрия, християнски земи.

Колко време мина от онова осквернение във вира? Почти седмица, но още не изпитваше глад. Жеан обаче беше уверен — някой ден ще огладнее така, че не би могъл да се сдържи. Но не на трапеза, не в кухня щеше да се засити. Вкусът на кръвта не изчезваше и той знаеше, че отново ще се събуди нуждата му от човешка плът. Умуваше дали да се самоубие, но въпреки молитвите Бог не го упътваше. Ученият отец Августин бе казал: „И онзи, който знае, че е забранено да се самоубие, въпреки това може да го направи, но само ако такава е Божията повеля“. А Тома Аквински бе доказал, че това е най-страшният грях, „защото за него няма покаяние“. Теолозите бяха казали тежката си дума — дори човекоядството беше по-малък грях. Но дали мислите му оставаха достатъчно ясни? Струваше му се, че е така, но главата му направо бръмчеше от новата жизненост, която го лишаваше от сън, но не и от бодрост. Лишаваше го от желание за храна, но пък не беше гладен. Всъщност мислите му бяха пълен хаос. Само в едно не се съмняваше. Щеше да огладнее отново.

Вървеше с детето. Защо? Защото тя знаеше посоката. Ако не можеше да потисне избуялата си кръвожадност, поне можеше да смекчи последствията от нея. По пътя на север нямаше да убива християни. Осъзна изведнъж, че това е подбудата му да не покръсти викингите.

Жеан сложи още съчки в огъня и се разтресе от страх при мисълта за притаения в него глад.