М. Д. Лаклън
Фенрир (70)

70.
Цената на знанието

— Какво имам в ръката си, мой студен приятелю?

На Гарвана му изглеждаше, че е сам на палубата. И не успяваше да определи откъде звучи гласът. Изправи се. Небето беше ясно и тъмно, а притихналият океан — негово съвършено отражение, затова му се струваше, че корабът се носи върху мехур от звезди.

— Не знам.

— Това е твоята смърт.

Робът с кожа като лунна светлина стоеше до него. Нямаше никой друг на кораба. „Всички ли са избити?“ Мъжът протегна ръка и разтвори юмрука си. На дланта му лежеше зъб. Хугин видя, че е вълчи зъб.

— Аз ще умра от вода.

— А от какво ще умре Хелги?

— От твар с грива и копита.

— Вярно, но само донякъде. Ами момичето?

— От зъбите на вълка.

— Откъде знаеш?

— Имах видения и това ми бе показано.

— От кого?

— От Мунин.

— Знаеш колко правдив беше езикът й — напомни богът, защото Гарвана вече не се съмняваше какъв е този мъж.

— Коя беше тя?

Бледият бог раздалечи ръцете си и в тях се появи въже.

— Вържи го — настоя той. — С възела, който ти показа планинската знахарка. С неговия символ, с огърлицата на мъртвия бог.

Хугин се постара, но не успя. Направи само два от трите възела. Изобщо не се сещаше как да върже последния.

Богът взе въжето.

— Тя беше тук — посочи единия възел и дръпна силно двата края на въжето. — А сега е ето тук.

Хугин се взря — не различаваше двата възела, защото бяха съединени в един.

— Защо аз не можах да вържа примката?

— Защото Один не е тук, на земята. Трите възела още не са заедно.

— Как ще бъде вързан последният?

— А какво е предназначението му?

— Убийство. Смърт.

— Вече знаеш отговора.

— Със смъртта на Елис ли?

— Тя носи руните. Ще престане да съществува… по един или друг начин.

— Тя носи онази руна — виещата, която привлича вълка.

— Така е, но Мунин откри, че носи повече от една. Искаше дамата да умре, за да ускори идването на бога на земята, а не да го забави.

— Не е така.

— Тя те заблуждаваше във всичко, но още си мислиш, че за това ти е казала истината. Ето тази руна беше в нея.

Богът пак протегна ръка. Някаква форма се въртеше и извиваше на дланта му, затова не се виждаше ясно от какво е съставена. Понякога линиите бяха водоравни, след миг — отвесни. Ансуз. Руната на Один.

Гарвана преглътна трудно, кръвта се оттече от лицето му и стомахът му се сви.

— Богът е вложил руните си и в Елис? Значи всичко, което извърших, съм направил против себе си. Аз я доближих до тази участ, когато убих Мунин.

— Ти си воин. Това правят воините — угаждат си за сметка на всички останали.

— Не знаех…

— А кой воин знае предварително колко нишки остават неизпредени заради намесата на неговия нож?

— Ако не я бях убил, денят на бога щеше да настъпи по-късно.

— Руните се стремят да бъдат заедно. Един носител на руни се стреми да убие останалите. Трябваше да опазиш Мунин дори против волята й.

— С тази мисъл израснах. Ти ли беше онази чудата жена, която каза, че е моя майка?

— Аз съм и твоя майка, и твой баща. Подобно на други богове имам много въплъщения — и вечни, и преходни. Моите са прелестни, съблазнителни, вироглави и плодовити.

— Ти служеше на Мунин.

— Аз съм слуга на обесения бог, макар че мразя господаря си и му преча.

— Ще се опитам да поправя стореното.

— Тогава се погрижи това да не се случи.

Богът усука въжето и третият възел се появи.

— Как?

— Възелът се връзва чрез смърт.

Хугин разбираше какво му казва богът. Трябваше да опази живи и Елис, и незнайния друг носител на руните. Докато те живееха, руните не можеха да се съберат и богът нямаше да дойде на земята.

— Тя в Алдейгюборг ли е?

— Не може да има откровение без насрещен дар. Какво ще направиш за мен?

Хугин мълчеше, главата му тежеше, сетивата му вече се притъпяваха в присъствието на бога. „Локи, господарят на лъжите.“ За Хугин името прозвуча като цвърчащо месо.

Богът продължаваше:

— Искаш ли да живееш? Искаш ли да се оттеглиш? Ще ти стигне ли, че си играл ролята на вълка, но не и на пастира? Ще влезеш ли в редиците на онези весели и благословени от боговете убийци, които наричаме герои?

Той щракна с пръсти до ухото на Хугин, чийто ум се прочисти тутакси.

— Не се страхувам за собствения си живот.

— Добре казано, но ти не умря ли?

— Знаеш, че само привидно съм мъртъв.

— Заклинание?

— Хитрина. Лежал съм до мъртвия бог в мрака и почерпих знание от него, макар и само частица.

— Е, какво ще направиш?

— Какво искаш да сторя?

— Аз мразя боговете.

— Ти си единственият бог тук.

Локи махна с ръка и корабът отново се напълни с хора, които спяха под звездите.

— Мъжете на този кораб постъпваха като богове. И също като тях отнемаха деца от майките им за забавление и печалба. Също като боговете те са страхливи и покварени, макар че околните ги смятат за герои. Мразя героите с техните убийства и войни.

— Значи мразиш и мен, защото убих мнозина.

— Ти герой ли си, Хугин? Храфн, чуден мой гарване? Търсиш ли слава?

— Не.

— А какво търсиш?

— Винаги съм търсил само… безопасност — каза Хугин и изненада сам себе си.

— Тогава ми дай каквото искам.

— Жертвоприношение ли?

— Не е жертвоприношение. Тези хора са ти безразлични.

— Не можем да плаваме с кораба, ако сме само трима.

— Значи все пак ще е жертвоприношение.

— Да ги убия ли?

— Да.

— И какво ще получа в замяна, боже?

— Ще видиш своята дама.

— Ще я спася ли?

— Бъдещето е като пренаселен град. Безбройни са улиците му…

— Аз ще умра.

— Страшно и мъчително.

— Това ще я спаси ли?

Богът се наведе и прошепна в ухото му:

— Показах ти достатъчно. А сега какво ще сториш ти за мен?

 

 

Гарвана се събуди. Нощта беше облачна и нямаше почти никаква светлина, макар че неговите зорки очи откриваха силуети в тъмата. Това му стигаше. Зад себе си различаваше мъж до кърмовото весло, едва забележим на мъничко по-светлия фон на небето. Човекът стоеше там по-скоро по навик. Хугин се досещаше, че облаците са се събрали бързо и е нямало време бойният кораб да се насочи към брега. В тъмнината беше по-добре да не плават наникъде и да се пазарят с боговете, отколкото да се натъкнат на невидима суша.

Хугин не помръдна, само зашепна заклинанието си:

— Аз съм гарван, парцалче във вятъра. Аз съм гарван, гладна уста на смъртта. Аз съм гарван, дрезгав глас на нощта.

Повтаряше го упорито, за да стигне до онова кътче в съзнанието си, което се бе отворило в планинските тунели и стана достъпно чрез страдания и ритуали. Ножът му стърчеше забит в борда на кораба. Измъкна го и стана сянка сред сенките, мрак с острие.

Намушка кормчията под ребрата и прободе сърцето му, мъжът умря, без да издаде звук. Хугин го положи бавно на палубата. Неколцина умряха с прерязани гърла в съня си. Така се разправи с петима поред и пропълзя към средата на кораба. Замириса му на муле, трудно виждаше животното. Хугин протегна ръка, напипа глава с тюрбан и продължи нататък. „Богът каза, че иска убийци, а не него. Не и дебелия викинг.“ Промъкна се и заобиколи търговеца, ръката му докосна тлъст корем.

— Какво става?! — сепна се Офети.

Нямаше време за губене. Хугин скочи напред в тъмата и ножът му продължи да носи гибел.

— Ей!

— Ранен съм!

— Тролски вещер!

— Ранен съм, ранен съм!

— Ааа…

— Запазете спокойствие! — разнесе се викът на Офети.

Но те докопаха оръжията си и ги размахваха сляпо и ужасено във въздуха.

Хугин се притисна към палубата, докато мечове и брадви свистяха над него, а паниката се развихряше на кораба.

— Не виждам! Не виждам!

— Ами не опитвай да се биеш!

— Това да не е твое дело, човече от Ордата?

Някой цопна шумно във водата. Последваха още писъци, чуха се удари на брадва, меч и копие.

Настана тишина. Първите лъчи на утрото огряха хоризонта. Хугин седеше на носа. Държеше извития си меч, чието острие сега проблясваше в новия ден. Освен него само още петима бяха живи.

— Ти!… — ахна датчанин.

Леший лежеше на кърмата, закрил главата си с ръце. Офети стоеше до него при веслото, насочил копие напред и готов да намушка всекиго.

— Върнал се е от гроба да ни отнесе със себе си! — смънка момчето с избити зъби и изтърва брадвата си.

— Пак ще те убия, дух!

Друг от търговците на роби не се плашеше толкова лесно и се втурна към Хугин с копие. Хугин стисна насоченото оръжие с лявата си ръка, отклони го и обезглави противника. И след миг втори мъж загуби крака си, отсечен под щита. Падна на окървавената палуба и умря от удар в слепоочието. Само младежът остана. Той плачеше и се присвиваше.

— Защо направи това?! Скаки е мъртъв! Запазихме честта си!

Слисаният Офети вдигна ръце към небето.

Хугин посочи момчето.

— И той трябва да умре.

— Заради твоята магия ли?

— Заради боговете.

Офети изви глава към младежа.

— Значи нищо не може да се направи, синко. Трябва да се биеш с него.

— Той ще ме убие! Той уби всички!

— Повярвай ми, портите на Валхала ще се отворят широко за онзи, който умре в схватка с него. Бездруго ще умреш, тъй че по-добре се изправи срещу него. Недей да умираш циврещ, защото ще отидеш в ада.

— Помогни ми. Той може да убие и тебе.

— Пътувах с него много дни, можеше да го направи отдавна, ако искаше. Дори да не беше така, не се е опитал да ми стори зло, защо да си търся сам белята? Изборът е или ти да се биеш с него, или аз. Да ме прощаваш, но избирам тебе. Хайде, събери смелост.

Отначало момчето пристъпи нерешително, но накрая се оказа храбрец и замахна над главата си към Хугин, който се плъзна към него и пресрещна удара с меча, отсичайки и двете му китки. Хвана брадвата и я заби дълбоко в шията му.

Погледна последния труп, който бе повалил току-що на палубата.

— Призрак ли си? — попита Офети.

— Не. Това беше заклинание.

— Хубав фокус. Но имаше късмет, че оставихме тялото ти на кораба.

— Нали си навличаш лошо време в морето, ако хвърлиш в него трупа на вещер?

— Така е. Добре, че и тези хора вярваха в поверието. Виждам, че един роб е оцелял.

Бледият червенокос мъж седеше до мулето, все още вързан за пребитото момче, от което сега стърчеше копие. Червенокосият не продумваше. Хугин го погледна, без външността на роба да му напомни за явилия се бог.

— Е, вече не може да има роби — отсъди Офети. — Да го освободим и да видим ще можем ли да плаваме с този кораб.

Леший беше убеден, че мулето му е счупило крака, но преодоля болката, извади ножа си и го подаде. Офети отиде да среже въжетата. Мъжът се надигна, не изглеждаше съсипан от преживяното.

— Приятелю, ти моряк ли си?

— Малцина са се просмукали с толкова сол като мен — отвърна бледият мъж.

— Тогава ми помогни да се оправя с платното. Хугин, търговецо, вие също ще помагате. После ще хвърлим труповете зад борда. Тази сган вонеше гадно и приживе, в смъртта си няма да замиришат по-хубаво.

Червенокосият не излъга — явно беше опитен мореплавател. Вдигнаха платното бързо, макар че от търговеца нямаше никаква полза. Оказа се, че кракът му наистина е счупен.

— Моят народ владее заклинание за вятър — каза бледият мъж. — Накъде искате да се отправим?

— Към Алдейгюборг!

Червенокосият взе от палубата въже, на което имаше странен сложен възел. Развърза възела и размаха въжето към платното, което се изду веднага и корабът се устреми напред с тласък.

— Трябваше да те освободим по-рано! — подвикна Офети и хукна да хване кърмовото весло. — Виждам, че с тебе ще се сприятелим!

Бледият мъж се усмихна.

— Сигурен съм, че ще ми се отплатиш за всяка моя услуга.