М. Д. Лаклън
Фенрир (1)

1.
Вълча нощ

Никога не бе виждал по-прекрасна гледка от обгърнатия в пламъци Париж. Падаше здрач и димът се стелеше пред залязващото слънце в дълга черна ивица, досущ като опашката на дракон, чиято сведена глава бълва огън върху града, разположен на речния остров. Той се взря от хълма и видя, че кулите на мостовете не са превзети — франките бяха отблъснали враговете от Севера. Макар че част от един мост и изоставен под него празен боен кораб горяха, тъмножълтите флагове на граф Юд още се вееха навсякъде по стените, сякаш и те бяха пламъчета под избледняващото светило.

Леший вдиша дълбоко. Сред миризмите на овъглено дърво и запален катран, с който бранителите поливаха нашествениците, се долавяше още някакъв полъх. Познаваше го добре. Изгорени трупове.

В ума му тази воня бе свързана със северняците — те погребваха някои от мъртъвците си в запалени кораби. След завземането на Киев сам бе видял как изтласкаха в езерото пламтящ боен кораб, в който бяха положени мъртвите владетели на града Асколд и Дир. Изпратиха ги величаво, след като ги заклаха.

Миризмата сякаш изсмукваше влагата от носа и устата му. Долу горяха хора. Поклати глава и очерта с пръст на гърдите си светкавица — знака на бог Перун, когото почиташе. Каза си, че бойците имат твърде голяма власт в този свят. Ако го управляваха търговци, убитите хора нямаше да са и наполовина колкото сега.

Пак се вторачи в града. Не му изглеждаше голям в сравнение с онези на изток, но пък беше разположен чудесно насред Сена, за да спира набезите на викингите нагоре по течението на реката.

По здрач захладняваше и дъхът му се виждаше във въздуха. Той с удоволствие би слязъл в града, за да поседне до огнище с чаша франкско вино в ръка. Според него франките бяха спокойни и мирни хора, поне когато ги срещаше в собствените им градове. Освен това много обичаха коприната. Винаги му бе приятно да дойде в Париж с чудатите му къщи, ъгловати и светли, със сводести входове и стръмни покриви. Ала нямаше смисъл да се улисва в такива мисли, от тях само мръзнеше повече. Тази нощ нямаше да намери друг подслон, освен палатката си. Щеше да спи на хълма, а не на легло в странноприемница някъде из квартала на търговците.

На моста бранителите гасяха пламъците. Тези мостове бяха изградени по-скоро да пречат на корабите да продължат срещу течението на реката. И този път бяха послужили добре заедно с останалите защитни съоръжения, построени по волята на графа. На Леший му бе трудно да прецени колко голяма е армията на северняците. Ако бяха завладели и двата бряга, значи имаха много бойци, поне четири хиляди. Но жълтите флагове още се виждаха и край по-бедняшките къщурки извън града. Може би датчаните не бяха чак толкова многобройни. Все пак биха могли да опустошат с лекота всички постройки, които не бяха защитени от градските стени.

Само че не си губеха времето с тях. Явно северняците смятаха, че могат да пренебрегнат тези къщи. Искаха да напреднат към по-богатите големи градове нататък по реката. Париж не беше нищо повече от препятствие по пътя им и нямаха намерение да жертват умели воини в схватки за някакви си колиби. Леший им се възхити неволно. Повечето военачалници, които познаваше, почти не успяваха да сдържат бойците си, щом зърнеха враг. Но тези тук бяха дисциплинирана войска, а не непокорна сган.

Можеше ли да отиде в някоя от къщите извън града и да си плати нощувката? Едва ли. Всички бяха настръхнали и само с голям късмет би му се разминало обесването на първия клон и от нашественици, и от бранители, ако се мерне пред очите им.

Личеше, че викингите са заели и двата бряга — бяха издърпали корабите си на сушата и черните им знамена провисваха в пролетното безветрие на твърде много места. От тези знамена тръпки го побиваха. Нагледа им се и на изток — по тях бяха изобразени гарвани и вълци. Тъкмо такива твари благоденстваха там, където минеха северняците. Леший си рече, че градът все пак ще бъде превзет, но това няма да се случи твърде скоро.

— Значи тя е там? — попита той на латински, единствения език, който и двамата със спътника му разбираха.

— Така беше предречено.

— Ще се нуждаеш от късмет, за да я измъкнеш. Няма да посрещнат гостоприемно един северняк.

— Не търся гостоприемството им.

— Най-добре е да се присъединиш към своите хора и да влезеш в града заедно с тях. Ще успеят непременно, армията им е огромна.

— Те не са мои хора.

— И ти си от север. Варяг, както ви наричаме.

— Но не съм датчанин.

— Всички сте варяги, Чахлик. Датчани, норвежци, викинги, нормани, варяги — различни думи за все същото.

— Името ми не е Чахлик.

— Но те описва точно — на моя език означава „суха съчка“. Пък и какво е името, ако не прозвището, дадено ти от други хора? Моята майка ме нарекла Леший, само че вкъщи ми викат Мулето. Не харесвам това име, но ми пасва, защото все нося разни неща насам-натам за князе и царе или за собствена изгода. Щом ме наричат Мулето, значи това е името ми. Щом аз те наричам Чахлик, значи си Чахлик. Името е като съдбата, не си го избираме сами.

Севернякът прихна. Леший го виждаше да се усмихва за пръв път, откакто потеглиха от изток.

Вгледа се по-внимателно в спътника си, който си оставаше същинска загадка за него. Този човек будеше безпокойство и ако заповедта да го съпроводи до Париж не бе изречена от самия княз Хелги Пророка, щеше да измисли как да се отърве от това задължение. И Хелги беше варяг, владетел на Ладога, Новгород, Киев и околните земи в Рус. Войската му бе стигала чак до Византион и князът бе заковал щита си на залостената градска порта. Хелги беше могъщ повелител и неговите поданици знаеха, че е най-благоразумно да се подчиняват на волята му.

Леший се бе поинтересувал за името на непознатия, но Хелги отговори, че нямал име. Затова можел сам да му измисли някакво. И Леший избра Чахлик, а би могъл да се спре на нещо по-обидно. Защото Чахлик беше твърде висок дори за северняк, но за разлика от повечето си сънародници беше мургав и тъмнокос, кльощав и жилав. По-скоро приличаше на израсло от земята чепато дърво, а не на човек.

Леший познаваше всеки, мяркал се дори веднъж в Ладога, както и повечето жители на съседния Новгород и мнозина в далечния Киев, но никога не бе зървал този мъж. Отначало опитваше да подхваща разговори с него: „Аз търгувам с коприна, братко, а ти с какво се занимаваш?“. Спътникът му обаче не отговаряше, само се взираше в него с пронизващите си тъмни очи. Но Леший и сам се досети с какво се занимава непознатият, щом князът ги изпроводи да пътуват сами. Стигаше му да види как другите търговци по пътя не сядаха край техния огън, а приближилите се любопитни селяни се отдръпваха веднага, без да продумат. Дори разбойници ги зяпаха от хълмовете, но не събираха смелост да ги нападнат. Непознатият вдъхваше страх, той витаеше около него като миризма на звяр.

Леший предположи, че човекът е някой от жреците, които бродеха из пущинаците, макар че не бе срещал друг като него досега. При варягите кралете бяха висшите свещенослужители на народите си, но и разни особняци принасяха жертви на своите странни богове в горските светилища около Ладога. Носеха малки талисмани с формата на мечове и чукове, а според слуховете и истински примки за своите тайни церемонии. Този мъж обаче имаше само камъче на кожена връвчица, вързана около шията му. На камъчето беше надраскано нещо, но Леший нямаше как да разгледа отблизо рисунката.

Севернякът смъкна торбата от гърба си, извади нещо и го разгъна.

Леший беше неутолимо любопитен какво носят в торбите си другите пътници и веднага доближи да види какво е. Цяла вълча кожа, и то доста необикновена — с въгленочерна козина, а дори в здрача изглеждаше прекалено лъскава. Не бе виждал по-голяма вълча кожа от тази.

— Чудесна е — отбеляза той, — но не ми се вярва хората в Париж да са в настроение за търговия. Ако пък ще се завиваш с нея, аз като твой спътник също имам право да се сгрея в този студ.

Севернякът не каза нищо и се отдалечи между дърветата, понесъл вълчата кожа.

Леший нямаше какво да прави и го обзе съжаление към самия себе си. Бе се надявал да няма нищо вярно в слуховете за обсадата на Париж. Щом този град бе нападнат, може би и по-големите, по-важните търговски средища като Руан щяха да пострадат.

Нима напразно се бе мъчил да носи товара си дотук? Чудеше се дали ще се намери кой да купи стоката му в бивака на викингите. Отиде да нагледа мулетата, двоумеше се дали да свали товарите на земята, или да ги остави вързани на гърбовете им — ами ако някой северняк се качи случайно на хълма по тъмно и се наложи да бяга припряно от него? Пак се замисли ще успее ли да продаде нещо на нашествениците. Почти целия си живот бе прекарал под властта на варяги и ги разбираше. Надяваше се да сключи сделка с някои от тях, стига да ги убеди, че е по-добре да не го обесят като приношение на някой от смахнатите им богове.

Загледа се към равнината. Бойните кораби са отдръпваха към южния бряг. Нещо се случваше там. Датчаните се отдалечаваха от реката тичешком, сякаш някой ги бе подгонил. Леший зърна двама ездачи да идват от изток, проточили дълги сенки зад себе си. Единият водеше коня на другия. Датчаните се бяха втурнали да ги посрещнат. Той си каза, че новодошлите може да са търговци, така и за неговите стоки също можеха да се намерят купувачи.

Мръзнеше. Твърде стар беше за дългите пътувания. Ако му бе провървяло повече напоследък, сигурно би измислил как да откаже на Хелги и да си остане в Ладога. Но последните пет години бяха тежки — разбойници отмъкваха товарите му, а на изток плъзна някаква болест по копринените буби. Спестяванията му започнаха да се топят. И предложението на Хелги да купи стока, която той да продава, се оказа прекалено съблазнително. Успееше ли да вземе добра цена този път, занапред щеше да остави странстванията на по-младите. Твърде изморен дори да размишлява, той отвърза дисагите на мулетата. Дали да не си накладе огън и да пийне вино на топло? Защо пък не? Още малко дим в мрака нямаше да прави впечатление, а никой нямаше да види огъня, скрит зад билото на хълма.

Погрижи се за животните, разстла одеялото си, стъкми огън, пийна вино и сдъвка малко фурми с парче сухар и твърдо сирене. Преди да се усети, заспа и изведнъж се сепна под пълната надвиснала луна. Какво го събуди? Някакъв напев, тихо мънкане на думи като шум от далечна река.

Потрепери и стана да си вземе наметалото. Главата му се проясни. Какво ти наметало… Къде ли е ножът? Извади го и сведе поглед към острието — добре наточено, широко и вдъхващо спокойствие.

А напевът продължаваше. Леший не разбираше думите, макар да знаеше много езици. Трябваше да избира дали да тръгне към източника на звуците, да го пренебрегне, или да се махне. С шест товарни мулета нямаше как да се измъкне незабелязано. А шумът го смущаваше прекалено много, за да заспи отново, пък и съзнаваше, че някъде наоколо може би има твърде необикновен враг. По-добре да го изненада, отколкото да бъде издебнат от него. Прокрадна се натам, откъдето се чуваше напевът.

Дърветата очертаваха отчетливи сенки по огряната от луната земя — линии от черно мастило по сребриста страница. Леший стискаше дръжката на ножа. Между дърветата се забелязваше неясен седнал силует на трийсетина крачки от него. Той се промъкна по-наблизо. Напевът спря. Облак се плъзна пред луната и Леший вече не можеше да различи нищо. Продължи напред опипом от дърво към дърво. Изведнъж усети нечий дъх зад рамото си.

Отскочи назад, спъна се в стърчащ корен и падна по гръб. Вторачи се нагоре и тъкмо когато луната превърна края на облака в кристален ръб, сенките сякаш се сгъстиха в подобие на човешка фигура. Само че не беше човек, защото имаше глава на огромен вълк.

Леший кресна и протегна ръката с ножа между себе си и съществото, което все едно събираше сенките и придобиваше плът от тях.

— Не се страхувай от мен.

Гласът на северняка Чахлик звучеше дрезгаво. Леший напрегна очите си до болка в мрака — да, той беше, с огромната вълча кожа на раменете си, главата на звяра бе нахлупена върху неговата. Севернякът се бе превърнал във вълк, сътворен от сенки, кожа, страх и въображение.

Вятърът отвя за малко облаците встрани от луната и мрачният силует се открои. Нямаше го камъчето на шията му, а лицето беше нацапано с нещо черно и лъскаво. Ръцете — също. Леший неволно се пресегна и докосна главата му. Напипа влага и близна пръстите си. Кръв.

— Чахлик?…

— Аз съм вълк — изрече севернякът.

Облаците се събраха отново и изглеждаше, че той е вир от тъма, в който се вливаха сенките на гората. След миг Леший остана сам в нощта.