М. Д. Лаклън
Фенрир (47)

47.
Сянката на вълка

Килфа седеше и гледаше злобно Елис в отблясъците от огъня. Викингите бяха прекалено много, за да се поберат в топлата стая на манастира, затова Елис предпочете да седне под стряхата в един ъгъл на двора.

Леший беше вътре и забавляваше мъжете с някаква история. Гласът му издаваше колко е напрегнат и тя се досещаше, че е достигнал пределите на издръжливостта си. Звучеше като старец, който искаше да се топли до свое огнище, да си пийва по чаша с приятели, с куче наоколо, а не сред чужди хора. Елис бе гледала от скривалищата си как търговецът се надигаше сутрин до покритите с пепел въглени, как се бореше със схванатите стави, навеждаше се, почиваше си, но нито краката му, нито гърбът искаха да се изпънат докрай. Щом разпалеше огъня и поседеше на слънце, вече беше добре и можеше да продължи по пътя. Тя обаче виждаше, че се е уморил да крачи.

А какво ставаше с нея? Рядко се бе възползвала от особената си чувствителност, с която възприемаше хората като звуци и цветове, за да надникне в самата себе си. Взря се в Килфа, опрял брадвата на коленете си. До него беше неговият брат, огромен и наглед тъп, мишниците му бяха широки колкото бедрата й. Тя страхуваше ли се от смъртта? Чу шепот в главата си: „Случвало се е преди“.

Чий беше гласът? Не можеше да определи дали е детски или женски. Дрезгав, прегракнал, натежал от страдание.

И Елис се бе уморила от бродене, от усета за следящи я сенки, от ужаси, дебнещи край пределите на обичайните й сетива, от сънища, превърнали се в царство на чудовища, които се потяха и лигавеха в тъмата.

Знаеше, че ще умре сутринта. Но от прислужницата си в Лош бе чувала, че преди смъртта виждаш целия си живот. Това не се случваше с нея. Какво представляваше тя всъщност? Жена, която да бъде омъжена изгодно. Разменна монета, която един владетел да предложи на друг, красотата й бе само допълнително предимство в пазарлъците, за да се съюзи един граф с дук или дори с крал, за да тръгнат армии не в една посока, а в друга. Това я правеше важна. Ала тя не се чувстваше важна. Чувстваше се като парцалче, подмятано от вятъра.

За нея спомените не бяха истории, нито дори картини, а цветове, звуци и допир. Зеленото и златистото на лятото в Лош, блестящите като метал листа на потопените в лунни лъчи дървета, усещането за речна вода и миризмата на влажна пръст, песен на чучулига и глас на бухал. От прозореца си бе слушала как вълците се призовават един друг по хълмовете и техният вой я смразяваше. Сега върху нея бе паднала сянка. Вълча сянка. Видя я, очертана от кръглата луна върху камъните в двора на манастира, в навечерието на нейната смърт.

„Случвало се е преди.“

Тя стана.

— Ей, ти, хич не си помисляй да офейкаш. Ако ще пикаеш или сереш, прави го където мога да те виждам.

Килфа вече стискаше дръжката на брадвата.

Отвътре се чу гръмък смях, Леший продължаваше да говори.

Сянката на вълка… Запита се дали не е поредното коварство на страшните неща в нея — знаците, които се хранеха с нея като магически пиявици, като бръшлян, увит около дъб.

— Видение ли е това?…

— Брадва е, приятелче, както ще се убедиш утре.

Сянката помръдна. Премести се зад Килфа.

Нещо се спусна към сянката и Килфа се обърна.

Човекът вълк го запрати настрана и посегна към гърлото на Елис. Тя вдигна ръце да се защити, да го отблъсне, но той я сграбчи. Пръстите му смазваха шията й. Не можеше да ги махне. След седем удара на сърцето Елис вече не беше в манастира.

Огледа се. Пак онова място, опръсканата с кръв пещера. Вълкът, присъствието на нейния някогашен любим, смърт… смърт навсякъде. И мускулите по главата й се напрягаха, сякаш черепът се опитваше да ги разкъса и да се покаже ухилен.

— Не! — извика тя и руната като връх на стрела се разгоря със светлина, подобна на луната, когато е малка и отчетлива в небето.

Отново беше в манастира, просната на земята и останала без дъх. И първото, което видя, беше гарван на стрехата, вторачил в нея своите стъклено блестящи очи. Наоколо крещяха. Трима викинги се бореха със Синдре, още изскачаха от топлата стая. Едър северняк се превиваше и повръщаше на плочите, дръжката на брадвата му беше строшена.

Викингите станаха четирима, после петима, но Синдре не падаше. Нечия шия изпращя, купчината от тела се блъсна в близката стена и Синдре заби в зида главата на викинг. Още един се стовари на земята. И Синдре пак се устреми към Елис, повлякъл със себе си двама противници. Наоколо вече гъмжеше от пияни северняци — някои се смееха, други се разяриха. Един се опита да ритне Синдре, но улучи хълбока на свой съратник.

А сияещият връх на стрела още съскаше и пращеше в Елис. Какво означаваше руната? Яснота.

Синдре не отстъпваше. Докопа нож от нечий колан, миг по-късно собственикът на оръжието се свлече. Елис се взря в гарвана на покрива. Чувстваше се много странно — и замаяна, и пълна със светлина. Още четирима напираха към Синдре, но той откопчи последния, който се бореше с него, и го запрати към тях. Всички се натъркаляха по камъните. А Елис гледаше гарвана и накрая отприщи светлината в себе си към птицата. Все едно се учеше да язди и в един миг почувства как да го прави, а скованите крака, гръб и ръце се нагодиха към ритъма на животното. Толкова лесно…

Синдре я събори. Изпърхаха криле. Гарванът отлетя. Яростта на Синдре изчезна.

— Виж — каза му Елис. — Виж кой си.

И нейната светлина проникна в него, докато викингите се нахвърляха от всички страни. По-обикновен боец от Синдре би загинал тутакси, но човекът вълк нямаше нужда от миг-два да осъзнае как са разположени враговете му. Отърси вцепенението си, спря замахваща с меч ръка, счупи китката и оръжието издрънча наблизо. Основата на дланта му се заби в брадичката на викинг с брадва и го повали безчувствен. Награби Елис и я тласна към портата на манастира. Викингите се мъчеха да го намушкат с мечове и копия, но той отскачаше, извиваше се и отбиваше ударите.

— Отвори портата! — извика й. — Бях омагьосан, но сега ще те спася. Върви! Отредено ми е да бъда с тебе… и няма да умра тук.

Елис дръпна резето и избута едното крило на портата. Не знаеше накъде да тръгне. Луната осветяваше ярко брега и тя видя, че пазачите на корабите тичаха с все сила към манастира. Имаше пътеки само към корабите и към мочурищата. Чак на хоризонта се мержелееха дървета. Трябваше да бяга през мочурищата, гонена от озверели северняци.

Необикновеният знак озаряваше ума й и тя разбираше ясно, че не може да избяга. Обърна се и влезе в двора на манастира.

Синдре беше съвсем близо до портата, заобиколен от викинги. Ръмжеше, изтръгваше копия от ръцете им, изплъзваше се от нападащите го в гръб, захвърляше мъже на земята. Изви очи към нея само за недоловим миг, но тъкмо тогава Гюки го прониза с меча си.

Падна на колене и отвори уста. Елис разгада погледа му преди смъртта. Искаше да й каже, че е невъзможно той да умре тук, че съдбата му е преплетена с нейната и му предстои друга, много по-значима смърт. Но Синдре се задави и само успя да замахне, за да отпъди викингите.

— Ще те срещна отново… — изхърка и падна по лице.

Северняците се струпаха върху му досущ като вълци. Копия, брадви, мечове, ритници и юмруци разсичаха плътта и чупеха костите му.

Кръвта изтичаше от безбройните рани на човека вълк, главата му беше неузнаваемо обезобразена. Елис се наведе и докосна тялото. Заговори, без да знае какво казва, думите сами се изливаха от нея:

— Не беше ти, Синдре. Не беше ти. Умря за мен и аз съм ти благодарна, но си бил заблуден. Руната зовеше, но не тебе.

Руната ли? Тя даде име на знака в себе си, без да е чувала думата досега.

Погали главата му. Висок викинг изрита трупа и гневът й избухна — внезапен и изгарящ.

— Вече го убихте! Втори път ли се опитваш да го погубиш?

— Ех, ако можех… — изсъска викингът и заби пета в корема на мъртвеца.

Елис впи поглед в него.

— Влизаш в двубой, след като е умрял. Но май не бързаше да се хвърлиш в схватката, докато той още дишаше.

Викингът понечи да я прободе с копието си, но Гюки отклони удара с меча си и я доближи.

— Момко, ти май си по-интересен, отколкото изглеждаше. Откога говориш нашия език?

— Аз… — Елис не можа да намери повече думи, погледна Леший и продължи на родния си език. — Кажи му, че искам да говоря с него. Насаме.

— Домина, това е лошо хрумване.

— Домина? — повтори Гюки. — Знам само две думи на езика на франките. Едната е „чукане“, другата е за онази, с която го правя.

Леший вдигна ръце.

— Край на преструвките. Моля ви заради верността, която дължите на Хелги. Наистина е време да говорим насаме с вас.