М. Д. Лаклън
Фенрир (50)

50.
Среща със смъртта

Леший си отдъхна, щом намери мулето да пасе там, където го бе оставил. Побърза да го хване и пое обратно към манастира. Чувстваше се уязвим и самотен, а и твърде премръзнал. Хем беше мокър до кости, хем пак духаше рязък вятър, а облаците сивееха ниско и нямаше надежда слънцето да се покаже.

Реши да тръгне на изток. Щеше да язди мулето. Но това беше единствената добра страна на положението му. Предстоеше му да мине през огромни гори, пълни с разбойници, нямаше храна и бе въоръжен само с малък нож, пък и изобщо не знаеше как ще бъде посрещнат, когато се върне. Ако успееше да се прибере, бе възможно да бъде набит за назидание и оставен да умре от глад.

Но нямаше избор. Не биваше да се застоява в манастира. Нямаше и огниво да си запали огън, защото то остана в торбите на кораба при дамата. Разбира се, той бе виждал как някои си палят огън и с бързо въртене на пръчка в дупка на друго парче дърво, но тъй и не се научи да го прави. Жителите на Ладога гледаха с презрение на такива примитивни похвати.

Чудеше се дали в манастира няма нещо, с което да облекчи пътуването си. Намери само вълчата кожа, цялата в засъхнала кал, където викингите я стъпкаха до трупа на Чахлик. Те не погребаха човека вълк.

Леший огледа студеното тяло. Лицето беше подуто и почерняло, ритано до самозабрава от северняците. Ръцете обаче бяха непокътнати. Хвана едната с двете си ръце. Ноктите изглеждаха неестествено дебели и остри, пръстите бяха боядисани с вещество, подобно на тъмно мастило. Леший се запита дали то е причината ноктите да пораснат така. Обърна дланта нагоре. Гледаше белезите по пръстите, гънките и линиите по дланта. И си задаваше въпроса дали гадателите на ръка са прави. Дали смъртта на чужд бряг е била записана на дланта на човека вълк?

Погледна и своята длан. По тези линии уж личеше колко богат ще бъде, колко ще живее и колко любов ще срещне. Ако беше вярно, трябваше да е голяма изненада, че изобщо има линии на ръката си за две от тези три неща.

Взираше се в малките спирали по възглавничките на студените пръсти, някои протрити напълно или покрити с мазоли. От много години не бе виждал някого толкова отблизо. Спомни си смътно за отдавна мъртвата си майка — розово лице и бухнала черна коса. Иначе в живота му бе имало само курви, повече на младини, доста по-малко през последните години.

Но никога не бе сядал да разглежда линиите по нечия ръка, белезите, гънките и вените, различни при всеки човек. Истинското му семейство, истинската му любов бяха керваните, пътуващи на югоизток към Миклагард и Серк, а в тях не съществуваше подобна близост. Не би могъл да каже, че дори е изпитвал подобна потребност. Просто го обзе любопитство колко различен можеше да бъде животът му. Семейството и приятелите винаги отстъпваха пред увлечението по търговията. Те бяха като врата, която никога не беше отварял. Ами ако бе влязъл?…

Щеше ли сега да седи в манастира, хванал ръката на мъртвец?

Реши, че ще отиде при Хелги, но не защото очакваше да бъде възнаграден. Познаваше владетелите твърде добре, за да таи такава надежда. Ако имаше късмет, щеше да бъде набит. И въпреки това щеше да се върне, защото се нуждаеше от свое място в света, колкото и незавидно да е то, не искаше да броди като животно в пущинака.

Леший пусна ръката на земята. Сега беше гузен, че взе талисмана на човека вълк. Извади го от пояса си. Имаше странна форма, горе-долу триъгълник, но със заоблени върхове. На камъчето в грубия стил на варягите бе надраскана вълча глава.

— Искаш ли си го, Чахлик?

Не, нямаше да го върне. Щеше да го носи в чест на покойния си спътник. Свали копринената си кърпа и върза връвта на шията си. После я покри с кърпата. Макар че искаше талисмана, оставаше си суеверен и не желаеше богът на северняците да го гледа и да му отреди същата участ като на Чахлик. Чрез камъчето сякаш оставаше свързан с човека вълк и вече не беше чак толкова самотен, макар да не го бе познавал добре. Вдигна кожата от земята и я изтръска.

— Сбогом, Чахлик. Съжалявам, че те сполетя такъв край. С твоята история може да заслужа чаша вино край някой огън и съм ти благодарен за това.

Яхна мулето и потегли към горите, прострели се като океан между него и родината. Животното търпеше ездача си и Леший му заговори, макар че насърчаваше себе си, а не мулето. В горите имаше диваци, които не биха нападнали само голям керван с многобройна охрана.

— Няма да се натъкнем на разбойници, муленце, още им е рано. А тревата е избуяла, нали? След малко ще те оставя да пасеш.

Леший потръпна. Между дърветата не беше студено както на брега, но не беше и топло. Наметна се с вълчата кожа и намести главата на звяра върху своята, за да се сгрее целият.

Пътеката на изток беше прекалено утъпкана. Тя сигурно привличаше разбойниците. Въпреки това продължи по нея, твърде стар беше да се провира в шубраците. Така изминаваше пътя по-бързо. След ден-два щеше да е далече от манастира и селата по брега.

Смяташе, че е същинско чудо да стигне толкова далече, и го дължеше на човека вълк. От Ладога пътуваха дълго с кораби по реките, а когато по неволя навлизаха в горите, острият слух на човека вълк и умението му да намира път ги избавяха от повечето неприятности. Два пъти се изправи срещу противници — диви горяни, мръсни и дрипави. Дори не причакваха в засада някакъв си търговец, дошъл сам при тях. Направо отиваха при мулетата с намерение да ги разтоварят. И Чахлик ги връхлиташе. Първия път натръшка трима веднага, в следващия миг двама се шмугнаха в гъсталака с вопли и счупени ръце. Горяните се пръснаха тутакси.

Но сега Чахлик го нямаше. Леший остана сам със своята боязън от шарения сумрак на гората, в петната измамна светлина му се привиждаха въображаеми чудовища, едва ли не по-лоши от нощните страшилища. Гората кипеше от живот в пролетта, но той не можеше да се наслаждава на прелестта й.

Поне мулето ядеше до насита.

Леший си носеше мях за вода, захвърлен от някого в манастира, пълнеше го от ручеите. И все пак в зеления блясък наоколо се чувстваше окаян, стар и беззащитен. Вечер намираше какъвто подслон предлагаше гората с надеждата умората да победи студа и да го приспи. В повечето нощи студът надделяваше. Започнаха видения от глада и изтощението, той се прегърбваше безволно върху мулето и го оставяше само да си подбира откъде да мине. Животното като че знаеше посоката и продължаваше направо натам, където пътеките се разклоняваха. Изглеждаше доволно от живота. Свежите листа го засищаха, никой не го пришпорваше, а единственият му товар беше старецът.

След цяла седмица в гората на Леший му беше все едно дали ще живее, или ще умре, затова при срещата със смъртта беше готов да я приветства. Смъртта седеше на белия си кон, загърната в черно наметало. Леший зърна фигурата отдалече на пътеката, но беше твърде уморен да бяга.

Смъртта му кресна:

— Помислих те за него!

Говореше като селянин на романското наречие, думите изскачаха от устата му подобно на кинжали.

Леший онемя. Само зяпна силуета, преградил пътя му, и кимна, макар да не знаеше защо.

Забеляза, че наметалото е необикновено, от него стърчаха неща под всевъзможни ъгли. Проумя, че са пера. Пред него стоеше Храфн. Може би ако се държеше с него като с нормален човек, магьосникът щеше да отвърне със същото.

Възвърна си способността да говори.

— Имам чудесно муле за продан, братко, породисто животно от земята на франките. Имам нужда от парите, но спътниците ми не искат и да чуят, ако цената е под сто динара. Аз пък казвам, че ще го дам на подходящ човек и за осемдесет. Побързай, ако ще го купуваш, защото те идват след мен и са мнозина. Купиш ли го сега, дори най-силните бойци сред тях няма да възразят срещу вече сключена сделка.

Смъртта пак отвори уста:

— Надуших човека вълк в сънищата си и тръгнах насам да го търся. Там, където е той, дамата също е наблизо. Взел си от него кожата, която си наметнал на гърба си. Още ли е жив? Дамата с него ли е?

— Мъртъв е, но не го погубих аз.

Гарвана кимна.

— Той умря, докато я бранеше, така ли?

— Има ли значение как е умрял?

— И все пак как умря той?

Ездачът говореше безстрастно, но търговецът позна, че жадува да чуе отговора.

— Той бе омагьосан и дойде да я убие, но се освободи от заклинанието и се опита да я изтръгне от ръцете на варягите. Те му видяха сметката, макар че и той уби мнозина от тях.

Вестта като че потресе конника.

— Източникът на тази магия е руната, която живее в моята сестра. Мъжка магия не може да я премахне. Само жена е способна на това, и то жена, която има руни в себе си.

— Той умря, за да я защити.

— Той не беше онзи, за когото се мислеше. Разгадахме малко неща за него, но поне това научихме.

— И за кого се е мислил?

— За жертвата на вълка.

Леший вдигна рамене.

— Е, накрая пак стана нечия жертва. Дошъл си да ме убиеш ли? Ти служиш на смъртта. Познавам те под името Храфн.

— Къде е дамата?

— Отведоха я. Пътува на изток към Ладога.

— По този път ли?

— Не, по море. По Пътя на китовете, както вие го наричате.

— Значи не ни остава много време. Моята сестра й заложи клопка. Ако не успее да я примами, тогава трябва да заведем сестра ми в Ладога. Краят наближава.

— Какъв край?

— Вълкът идва. За да убива. Дамата, твоя господар Хелги, мен, сестра ми, може би и тебе, както и всеки изпречил се на пътя му. Ладога ще бъде опустошена, а също и кой знае още колко места. Дамата трябва да умре, защото тя го води към бога.

— Нямам представа за какво говориш — каза търговецът.

— Один идва. Мъртвият бог е тук, на земята, и търси смъртта. Ние ще попречим на стремежите му. Богът трябва да живее.

— Мислех, че му служиш.

— Понякога му служим най-добре, като се опълчим на волята му. Тя е противоречива. Изглежда възможно Хелги да е въплъщението на бога, но той може и да не разбира това засега. Виденията на моята сестра са неясни. Ако Хелги е Один, трябва да го предпазим от жената, която призовава вълка, макар че той иска тя да бъде до него. Дори това негово желание може би е достатъчно доказателство, че той е въплъщението на Всеобщия отец. Богът ще дойде и ще срещне края си, ако му позволим.

Леший не разбираше нищо от приказките му, а и не се заслушваше внимателно.

— Ех, защо не дойде моят бог, най-добре с гърне злато в ръцете…

Долови безпокойство в озъртането на Гарвана.

— Може и да се нуждая от твоята помощ в Ладога…

— А можеш ли да ме пренесеш там? Пътят е дълъг.

— Мога да те съпроводя, но ти ще ми помогнеш да стигна до княза. Ти му служиш, нали… както му служеше и човекът вълк?

— Да, негов служител съм, но Ладога е търговски град, можеш да влезеш и сам. Не приличаш на човек, когото ще успеят да спрат, ако реши да отиде някъде.

— Князът иска да я закриля и ще се опасява от нападение. Сестра ми успя да предскаже поне това. Ти можеш да я намериш и да ми кажеш къде е тя.

— Магията ви май е слаба. Да не ви подвеждат прорицанията?

— Проникваме във владенията на боговете. Не се стига лесно до това знание.

Хугин посочи лицето си.

— А защо да рискувам живота си за тебе?

— Мога да те убия и тук.

— И тогава как ще ти послужа? Предложи по-добра сделка.

Леший се учуди на дързостта си, но усетът на търговец му подсказваше, че има предимство.

— Ето. — Гарвана извади от торбата си златна огърлица с рубини. — Твоя е. Имам и сто дихрама в торбата.

Леший взе огърлицата — прекрасен накит, какъвто виждаше за пръв път. Златните нишки бяха усукани, под тях имаше висулки с тъмночервени кристали. Струваше поне две хиляди дихрама.

— Задръж я — махна с ръка Гарвана.

— Не се ли опасяваш, че няма да спазя моята част от уговорката?

— Ще я спазиш — увери го магьосникът.

Търговецът схвана премълчаното — „ако искаш да останеш жив“.

Зае се да пресмята припряно. Толкова пари биха му стигнали за десетина години спокойна старост, дори за двайсетина, ако не прекаляваше с танцьорките и хубавото вино… но той нямаше намерение да се ограничава. А и сполуката му още не беше изчерпана. Чудатото същество явно не разбираше от пари. Току-виж измъкне повече от него. Разбира се, трябваше навреме да се махне далече от Хелги, може би дори да отиде във Византион, но защо да се бои от богати старини в най-великия град на земята?

Леший благодари безмълвно на Перун и сви устни в престорен размисъл.

— Добре, да видим какво мога да направя…