М. Д. Лаклън
Фенрир (18)

18.
Кралска кръв

Елис чуваше шума от схватката, но не смееше да се обърне и да погледне как се справят монасите срещу Зигфрид. Знаеше, че лошо им се пише. Този крал на викингите май беше досущ като нейния брат Юд — подготвян за битки, откакто е проходил. А двамата монаси просто бяха писари, грабнали оръжие, свикнали повече с мастилото, отколкото с копията. Нямаше да устоят срещу него.

Бързаше надолу по широк склон с трева, опасана до корените от овцете. Нямаше къде да се скрие. Единствената й надежда бяха събраните нагъсто малки стопанства по-нататък. Шумът зад нея секна, а тя още подтичваше и водеше мулето. Изповедникът може и да беше мъртъв. Нито помръдна, нито издаде звук, откакто го вързаха на гърба на животното. Тя проверяваше начесто дали диша, но й беше трудно да се увери в това.

Надолу, все по-надолу по склона към къщите и малките ниви. А конят я застигаше в тръс. Тя си каза, че Зигфрид не иска да изтощи животното, като го пришпори в галоп. Виждаше я и имаше колкото си поиска време да я догони. Елис стискаше дръжката на ножа, който взе от монаха. Нямаше да се остави безропотно на Зигфрид. Но ръката й трепереше. Кралят бе повалил току-що двама млади мъже, въоръжени с копия. Какво можеше да стори тя? Не много… но повече от нищо.

Тропотът доближаваше, а тя тъй и не се обърна, само дърпаше мулето напред под луната.

Зигфрид кресна нещо на своя език и думите прозвучаха сурово. Елис се досети, че е загубил бойци в сражението. И нейният брат би мислил първо за това.

— Спри! — изграчи той на нейния език. — Спри или ще умреш.

Тя дърпаше мулето, отпуснала ръката с ножа до тялото си. Ездачът я настигна и зави, за да я бутне с хълбока на коня.

— Светецът е мъртъв — натърти Зигфрид. — Спри и може би ще убедя хората си да пощадят някого от монасите. Хайде!

Той се наведе и я перна по пръстите с плоското на меча, за да пусне оглавника на мулето.

— Казах да спреш!

Този път тя се обърна с лице към него.

— Аз съм от рода на Робер Силния, страшилище за северняците и защитник на вярата. Моят баща беше като втори Макавей за вашите пълчища от езичници. Ако искаш да спра, накарай ме.

— Или ще се върнеш с мен, или ще те просна в несвяст и ще те вържа на мулето при светеца. Ти избирай.

Тялото на Зигфрид сякаш не стигаше да побере цялата сила на душата му. Имаше и още нещо. Струваше й се, че той излъчва някаква мощ, която потискаше, подчиняваше и смаляваше околните. Елис си помисли, че този мъж винаги е бил загрижен само за собствените си нужди и слава, отдаден на насилието и риска, готов на всичко, за да го вижда светът такъв, какъвто той вижда себе си. Елис бе свикнала с такива мъже и не се плашеше от тях.

Тя вдигна ножа.

— Избирам второто. Ще е трудно да ми наложиш волята си, без да пострадаш поне малко.

Зигфрид изпръхтя и цапна с плоското на меча ръката й. Ножът се превъртя във въздуха и издрънча на земята.

— Днес загубих толкова бойци, че ми причернява пред очите от яд. Дадох ти шанс, стига ти толкова. Ти си девственица, нали?

Елис само го заплю.

— Е, защо ли не те поваля по гръб и да ти покажа от какво си се лишавала досега? Ако се наложи да ти счупя челюстта, за да те обладая, не съм против. После ще си много послушна.

Той понечи да слезе от седлото. У Елис се разгоря неудържима ярост. Виждаше горящия град на своя брат, нейните приятели и поданици бяха застрашени от северняците, изповедникът бе вързан и изтезаван, баща й бе измамен от северняшкия крал Хастейн и заклан безмилостно. Тя беше жена и не можеше да се опълчи с оръжие в ръка срещу враговете на своя народ. Ненавиждаше северняците, ала нямаше как да изрази омразата си. Но сега нещо я отприщи.

Появи се същата форма като кон, която сияеше и потрепваше, дишаше и се обливаше в пот. Очертанията бяха в ума й и тя ги наложи върху силуета на коня, яхнат от Зигфрид. Единият крак на краля още беше в стремето, когато Елис си представи как животното се втурва в галоп. Зърна широки тревисти поля, усети сърцето си силно и я завладя чувството за бяг без усилия. Нещо, съчетало дума и емоция, прескочи от нея към коня на Зигфрид.

— Бягай!

Жребецът скочи напред, сякаш го гонеше вълк, а кракът на краля още беше закачен в стремето. Ръката му с меча се отметна назад и изтърва оръжието, тялото му се завъртя страховито. Главата му се удари силно в земята, макар че той не загуби съзнание и се бореше да освободи крака си. Конят се дърпаше и мяташе къчове, завлече го десетина крачки надолу по склона, преди ботушът да изскочи от стремето. Кралят се стовари задъхан на тревата.

Елис не стоеше безучастно. Изтича към меча, взе го и доближи гърчещия се Зигфрид. Той опита да седне и да опипа крака си, но сбърка, като се поддаде на инстинкта. Кракът явно беше счупен и кралят се преви от болка. Елис видя, че и пръстите на дясната му ръка са огънати неестествено назад.

Щом видя меча, Зигфрид кимна и понечи да се надигне, но не можа. Стисна зъби и процеди:

— Значи ще умра. В битка. Това е добре. Ще ме оставиш ли да изрека достойни слова, преди валкириите да ме отнесат? Ще ги предадеш ли на вашите скалди, на вашите майстори на песните? Убий ме, но съхрани спомена за мен.

Елис се вторачи в мъжа, въплътил всичко онова, което тя презираше. Зигфрид и хората му опожариха Шартър и завзеха бащините й земи в Неустрия, отнеха владенията, които й се падаха по право. Зигфрид посичаше свещенослужители, той донесе болести и глад на народа й.

— Няма да им кажа нищо и ти ще бъдеш забравен.

Тя стисна дръжката на меча с две ръце и се опита да го забие в гърлото му, но Зигфрид хвана острието със здравата си ръка. Мъчеше се да го избута и от пръстите му потече кръв. Той се усмихна.

— Сега съжалявам, че поисках да го наточат добре.

Ръката му трепереше, кръвта се стичаше по бялата кожа. Елис натисна с цялата си сила и цялата тежест на тялото си. Но дори на косъм от смъртта Зигфрид оставаше плашещо як и спираше острието.

— Елис, знаеш ли какво гласи пророчеството, за което онази гарга в човешки облик даде очите си? Знаеш ли, а? Сполетяла те е вълча напаст — този вълк те гони вечно, в живот след живот. Но вълкът познава само разрухата и щом те намери, той ще унищожи и тебе, и всичко, което ти е скъпо. Прокълната си, Елис, прокълната си завинаги, защото съдбата ти е обвързана с боговете.

Кралят вече не можеше да задържа острието. Изкрещя оглушително и го отблъсна настрана, но Елис пак го насочи към лицето му и заби меча. Той опита да се претърколи на хълбок, но счупените кости му попречиха и оръжието се вряза в шията му. От зейналата рана плисна кръв. Зигфрид затисна раната с длан. Напразно. Кръвта шуртеше на тласъци. Отпусна се на земята, взря се в Елис и чезнещите сили му стигнаха да поклати глава с усмивка.

— Значи жена… вълчица. Може и да съм бил Один…

С тези думи издъхна. Елис се отпусна на земята разтреперана. Озърна се към билото на хълма. Нямаше време да се опомни, да се помайва тук. Изтича към монасите. Марелус беше мъртъв, разкъсаната дреха беше подгизнала от кръв на гърдите. Но Аврам беше жив, макар и в несвяст. Не се виждаше рана, само бузата му беше подута. Кралят просто го беше цапардосал.

Върна се при трупа на Зигфрид, смъкна припряно дрехите му и ги облече. И те, и ризницата висяха на тялото й. Ризницата натежаваше на раменете, но щом стегна колана на кръста, тежестта се разпредели и стана поносима. Пък и ризницата вдъхваше спокойствие, можеше да й послужи. Закачи на колана меча и ножа на краля, наметна се с плаща му, който я покри цялата, и закрепи щита на гърба си, както бе виждала да постъпва нейният брат толкова пъти. Беше взела щита с погнуса заради омразния символ на вълка, с който викингите украсяваха и знамената си. Твърде големият шлем беше безполезен, но обу ботушите с облекчение, за да не ходи боса. Кралят имаше и пари — два динара и три тремиса. Имаше и чудесна сребърна гривна във формата на змия, захапала опашката си. Елис пъхна кесията и гривната под ризницата.

Провери как е изповедникът. Още дишаше, но съвсем слабо. Трябваше да го отведе на място, където да се възстанови, какво обаче да прави с монаха? Конят беше прекалено едър, за да го качи на него, а мулето не би могло да носи двама мъже. Вгледа се напрегнато в селските къщи. Сега виждаше, че са опожарени. Наблизо беше бродът, а до него започваше друга голяма гора. Най-добре да се скрие там и да помисли какво да стори. Можеше да пренесе монасите на два пъти — първо изповедника, после Аврам.

Пак погледна нагоре и забеляза движение на хълма. Време беше да тръгва. Повика коня едва чуто и той дотича при нея, сякаш го насочваше ездач. Стори й се грамаден, а плащът и ботушите й пречеха, но накрая го яхна и поклати глава с досада. Седлото беше от трева, както повечето седла на викинги. Недостойно и за крал, и за дама, но щеше да й свърши работа.

Доближи мулето и се наведе да хване поводите му. Изви глава назад. Човекът на хълма вече тичаше към нея и размахваше ръце като побъркан. Тя разпозна търговеца по широкия торбест кафтан, кривнатата шапка и посивялата брада. Той пухтеше от усилията да стигне по-скоро до нея и още й махаше с ръце, но съвсем беззвучно — досущ дворцов шут, изпълняващ лудешка пантомима.

Елис предположи, че някой го гони или пък не иска да привлече вниманието на преследвачи. Знаеше, че търговецът ще се опита да получи откуп за нея, но пък нали и тя искаше да се върне при своите? Не биваше да я хванат северняци. Търговецът би могъл да се промъкне покрай враговете по брега и да отиде при нейния брат с вест да й прати помощ. Защо да не й помогне и с пренасянето на брат Аврам?

Тя обърна коня към него. Леший се преви, опрял ръце на коленете си, задъхваше се като преуморена хрътка.

— Ти спази клетвата си! — изхърка той, всяка отронена дума тежеше като наковалня.

— А ти спази ли своята?

— Имах си разправии с краля. И ти си имала, както виждам. Монасите ли го очистиха? Не е за вярване…

— Умря от меч, затова пък от собствения си меч. И то от ръката на жена.

— Ти ли го уби?! Никой франкски воин не можа да го погуби. Ти как успя?

Той още дишаше с усилие.

Елис пренебрегна въпроса, не можеха да се бавят повече.

— Един от монасите е жив. Ти ще го носиш.

— Тогава ще се чудиш какво да правиш с още един труп. Нека го качим на коня.

Тя кимна. Признаваше, че така е най-добре.

— Ще отидем в гората. Оттам ще прекосиш реката към южния бряг. Иди в „Сен Жермен“, а ако има врагове на пътя ти, опитай да пратиш вест в града. Някои са готови да се промъкнат, ако им платиш добре. — Бръкна под провисналата ризница и подхвърли гривната на Леший. — Кажи на стражата, че сестрата на Юд ти е дала това, взела го е от трупа на краля, когото е убила.

Брат Аврам не беше лек като изповедника, измъчиха се, докато го проснат върху гърба на коня. Елис поведе жребеца, Леший крепеше монаха и държеше поводите на мулето. Облаци се носеха под луната, докато слизаха към чернеещите останки от къщите. Гората зад тях тънеше в сянка.

Не видяха как конникът излезе между дърветата и пое надолу по склона, не зърнаха и фигурата с наметало от пера, която изплува от мрака, за да хване ръката на бледата жена и да го съпровожда с поглед.