М. Д. Лаклън
Фенрир (33)

33.
Даровете никога не стигат

Преди години в Ладога лечителят седеше на кулата и си знаеше, че вижда за последен път как залезът превръща реката в криволичещ огън, същински път към ада. Този българин беше жизнерадостен, нисък и тъмнокос мъж. Дрехите от жълта коприна, които обичаше да носи, само подчертаваха колко е бледо лицето му.

Хелги бе слязъл при своите воини и лечителят остана сам с момичето на покрива. Поклати глава, щом си спомни предупреждението на своя баща: „Имаш дарбата, но трябва да я използваш пестеливо. Изцелиш ли твърде много хора, боговете ще ти завидят“.

Разбира се, той не се вслуша в бащините думи и дойде тук чак от земите отвъд Киев. По пътя лекуваше кого ли не. Продаваше муски и отвари, но знаеше — пак от баща си — че ползата от тях си има граници. Същината на успеха му беше в решението през първите години да лекува безплатно, само позволяваше да го нагостят, ако беше гладен. Успееше ли да изцели някого, в замяна искаше от хората единствено да разкажат за това на други.

Имаше полза. Излекуваните го възхваляваха, мъртвите пък никога не се оплакваха. На третата година навсякъде из източните земи молеха за помощта му. Тогава чу, че Хелги си търси нов лечител. И като глупак се зарадва, когато князът избра него, без да проумее, че лечителят разчита на славата и късмета не по-малко, отколкото на уменията си.

Вгледа се в лежащото дете. Момичето се бе сгорещило така, че май можеше да подпали дървения покрив. Нямаше съмнение, че поне неговият живот можеше да изгори, ако не я излекува. Каза си, че е по-лесно да скочи от кулата, за да си спести болката от пламъците. Нямаше какво повече да направи, след като с надежда я качи на покрива, за да я покаже на взора на Тангра — вечното небе. Но и това не помогна.

Спомни си за заклинанието, на което го научи един странник по пътя към Киев. Тогава се бе присъединил към неколцина хазари, тръгнали на запад. Поддържаха огъня цяла нощ, защото се носеше слух, че край пътя дебнел вълк. Лечителят никак не обичаше вълци и не можа да мигне. Разбира се, винаги имаше вълци наоколо, често чуваше воя им сред хълмовете, но се разтревожи от приказките, че този звяр нападнал бивак и отмъкнал само една коза, макар че можел да убие и дете.

Накрая, в най-тъмния час на нощта, когато облаците погълнаха луната и само огънят даваше светлина, той задряма и се килна на земята. Подскочи от тихо ръмжене до ухото си. Вълкът седеше при него. Тъкмо да изкрещи и нечия длан затисна устата му.

Чу човешки глас:

— Щеше да се развикаш, че има вълк, но всъщност кой вълк те плаши толкова? Този, който е до огъня, или другият ето тук?

Пръст го мушна силно в гърдите, ръката се отдръпна и лечителят изви глава. Видя много чудат мъж — висок, блед и безбрад, стърчащата рижа коса се подаваше изпод окървавена вълча кожа. Човекът носеше кожата подобно на някои шамани, главата на звяра бе върху неговата, все едно животното се бе прокрадвало изотзад, за да забие зъби в черепа му. Иначе беше гол и по кожата му сякаш пълзяха змийчета от светлина.

Лечителят се озърна, но звярът бе изчезнал.

— Тук имаше вълк — смънка той.

— А сега е тук — отново го мушна с пръст непознатият.

— Не разбирам за какво говориш — призна лечителят.

— Амбицията е вълк, не е ли така? Подгонва ни към какви ли не стремежи. Затова пак ти казвам, вълкът е тук.

Пръстът на чудака отново го ръгна в гърдите.

— Недей да ме мушкаш с пръст, уважаеми — помоли лечителят. — Лесно ми излизат синини.

— Нямаш ли си мехлем за синините?

— Нямам.

— А какво можеш да лекуваш? По муските и отварите, които носиш, веднага се вижда какъв си.

— Ами аз…

— Главоболие?

— Да.

Непознатият го цапардоса по главата.

— Ох!

— Повръщане?

— Да, аз…

Юмрукът на странника се заби с такава сила в корема на лечителя, че той се преви на земята и избълва вечерята си.

— Счупени кости?

— Имам известни умения… — Рижият мъж вдигна ръка и лечителят добави припряно: — … но не точно в това.

— Ех, напоследък дарбата за изцеление се среща толкова рядко. И е трудно да различиш честните хора от шарлатаните.

— Аз съм правдив човек.

— Всички изкусни лъжци са такива. А ти си крал на шарлатаните, защото първият, когото заблуждаваш, си самият ти. Искрен си в своята неискреност. У лъжците има повече истини, отколкото у всички честни хора по света. Лъжеш себе си толкова често, че изчерпваш лъжите си. И когато казваш на хората, че можеш да ги излекуваш, това не може да е лъжа, защото у тебе са останали само истини и хората няма как да не ти повярват. Ти поглъщаш лъжи и се оригваш с истини. Така е с онези, които заблуждават себе си. Искрените крадци са най-добрите в занаята, сериозно ти говоря. Я ми дай този златен пръстен, който носиш на верижка. Нужен ми е.

— За какво ти е нужен?

— Той е цяр за лъжливия език.

В онзи миг обяснението прозвуча разумно и лечителят свали верижката от шията си, за да я даде на странника. Ако не го подвеждаше паметта, непознатият разлюля пръстена пред устните си, преди да го пусне в гърлото си и да го глътне.

— Това беше моят пръстен… — разсърди се лечителят.

Чудакът се наведе към него и сякаш се сдоби с глава на огромен вълк, отворила челюстите си невъзможно широко.

— Сега украсява моите черва. Бръкни вътре и го измъкни!

Гласът прозвуча с такава сила, че лечителят отскочи.

— Ще ми отхапеш ръката.

Незнайно защо не му се струваше смахнато, че този мъж се превърна наполовина във вълк.

— Видя ли? Излекувах лъжеца в тебе, защото сега казваш истината.

— Какво ще получа в замяна на пръстена си?

— Съвет — отвърна мъжът с вълча глава и премлясна, сякаш се наслаждаваше на вкуса на хубавия златен пръстен.

— И какъв е този съвет?

— Отиди на север.

— Защо?

— За да служиш на самия господар на измамата. Онзи, който се навърта с лъжите си в Ладога. На онзи жрец на преструвките, свещенослужител на лицемерието, монарх на неискреността, вълк в овча кожа, клетвопрестъпник и бог. На самия крал Говно. И аз съм негов слуга, да знаеш, но подобно на всички слуги изпитвам само студено презрение към господаря си. Някой ден ще го надхитря, но това може да ми отнеме година-две. Днес ще му дадем каквото иска, утре може и да не е чак такъв късметлия.

Езикът на този полувълк неспирно облизваше муцуната и лечителят се страхуваше, че звярът ще се разяри.

— Да не говориш за Хелги Пророка?

— За Хелги ли? Знаеш ли, че неговият лечител си намери най-сигурния цяр за всяка болест? Трябва да побързаш, за да постъпиш на служба при този владетел.

— Не мога да се меря с човек, придобил такова знание.

— Ето го цяра! — каза полувълкът и извади отнякъде примка със сложен троен възел. — Не се съмнявам, че можеш да увиснеш на въжето не по-зле от него. За това не се изисква дарба, драги ми лъжльо, нито умения — и най-неукото селянче се справя толкова добре, колкото и най-могъщият крал.

— Не искам да увисна на въжето — възпротиви се лечителят.

— Само той иска да увисне. Само той.

— Кой?

— Онзи, който е трима наведнъж.

— Какви трима?

— Ами човеци! — Странникът го перна по темето. — Троен възел, чакащ да бъде вързан. А какво е възелът, който не е вързан? Не е възел ли? Не е така. Защото ако въжето не е възел, значи и всички други неща, които не са възли, просто не са възли, а от такова разграничение няма полза. Само ако едно въже е било възел, но вече не е възел, то е в по-голяма степен не-възел, отколкото онова, което никога не е било връзвано. Така че имаме степени на не-възел, съответстващи на степените на възел в миналото, настоящето и бъдещето — тройния възел на времето. Ако едно нещо е било някога нещо друго, може ли отново да стане същото? Не се връзва. А какво е развързаният възел? Не-възел. Ами ако възелът бъде вързан отново? Превръща се в не-възел, който пак е станал възел. Не е чак толкова оплетено, ако ще и да си говорим за възли. И то за три от тях.

Особнякът говореше с досада, като че бе обяснявал очевидното на лечителя, но го бе преценил като твърде тъповат, за да проумее казаното.

— Ти май си от хората, вярващи в Христос — промълви лечителят. — Чувал съм ги да говорят за триединството, но аз предпочитам своите богове заради сполуката, с която ме дариха.

— И кои са твоите богове?

— Небето и синевата му.

— Колко удобно неразбираемо — отбеляза вълкът. — Напоследък всички си падат по мистериите и лицемерната набожност. Но какво би казал на бог, който те дари с нещо наистина полезно? Същински бог — висок, блед, хубав безсмъртен, който обича да се явява понякога като вълк?

— Ще вярвам в него.

— А ако той не иска пъпчиви вярващи като тебе?

— Тогава бих… ами…

Полувълкът опря пръсти в устата на лечителя, с другата си длан го перна по тила.

— Тогава бих казал „благодаря“ — изгъгна лечителят, докато съществото мърдаше устните му, за да оформи думите.

— Предлагам ти магия.

— И как да я заслужа?

— Иди при Хелги и вземи златото му. Но дай на неговото момиче с пламенното сърце да изпие това.

— Какво да изпие?

Вълкът извади шишенце от торбата му и изсипа течността на земята. После впи зъби в дланта си и кръвта прокапа в съдинката.

— Предлагам изгодни сделки на онези, които ми угодят.

— Ще приема магията от тебе.

Съществото сложи платнената запушалка на шишенцето.

— Ето ти я. Поздравления. Ти си носител на унищожение. Но не унивай. Ще унищожим смъртта. Ние сме нейни врагове.

Вълкът надраска нещо на парче брезова кора, сетне го даде на лечителя.

— Ето нещо, което синовете човешки трябва да знаят, ако желаят да лекуват и да помагат. Напиши го веднъж, когато е най-наложително. То призовава треската.

Седнал на покрива под звездите, лечителят не разбираше как е могъл да забрави онази нощ. Как бе забравил и магията за треска? Изобщо не му се струваше необичайно, че е разговарял с човек, който е и вълк. Не се почувства странно и когато даде на момичето да изпие кръвта, след като припадна. Разтревожи се, но не откри нищо особено и в треската, в която тя изпадна скоро след това.

Откърти парче кора от покрива с малкия си нож и издялка на него знака, който му даде странникът. Не знаеше какво друго да направи, затова просто сложи кората на гърдите на момичето.

Тя изрече:

— Лъжец. Къде си, лъжецо?

Седна рязко, притиснала кората до тялото си, и се загледа към града.

Лечителят установи, че вече не бе сам на покрива. До момичето бе приклекнал онзи блед мъж с огнена коса.

Той се усмихна и произнесе напевно:

— Когато видя на дървото мъртвец да се полюшва на въжето, мога руни да изпиша и да оцветя така, че да върви и да говори с мен.

— Кой си ти? — смънка лечителят.

— Аз съм треска, аз съм огън, който да подпали костите ти.

— Ти си човек. Вече съм те виждал.

— Домашен дух, тролски вещер — заповяда му мъжът, — върни се в облика си.

Момичето не разбираше значението на самите думи, но схвана, че мъжът нареди на лечителя да се превърне отново в нещо, което е бил преди време.

И лечителят слезе от кулата през пролуката в покрива. Бледият мъж остана горе и хвана ръката на момичето. Тя се размърда и го погледна.

— Сънувах те.

— И аз тебе. Какво ти казах в съня?

— Че моят дом е мракът.

— Да.

— И че самата аз съм от тъма.

— Да.

— А има ли мрак наблизо?

— Натъкнаха се на него в изкопа за могилата на Гилингр — отвърна бледият мъж. — Искаш ли да го видиш?

— Да, ще го видя — потвърди Свава. — Познавам те. Ти си бащата на вълка. Ти зачеваш смърт.

— Така е.

— Говорят за мен, че имам пламенно сърце. Не се боя от тебе.

— Вярно.

— Какво съм аз?

— Ти си едно съсипано мъниче — каза мъжът и я прегърна.

— А ще се оправя ли някога?

— Първо се нуждаеш от малко тъмнина, където светлините в тебе могат да засияят. Страхуваш ли се от мрака?

— Не.

— Щом е тъй, ела с мен.

Свава се спусна по стълбата на кулата, мина покрай скрипеца, с който издърпваха товарите. Там лечителят висеше на въже като забравен чувал. Хванала за ръката бледия мъж, тя излезе от града.

Стигнаха до изкопа за могилата, зейнал под звездите. Два човешки ръста надолу имаше дупка с по-плътен мрак.

— Римляните се опитваха да копаят за метали тук — обясни мъжът, — но все ги спохождаше лош късмет. Принесоха в жертва мнозина — и нарочно, и без да искат. Тук почитаха Меркурий. Той живееше на това място. Старият Один, както го нарича твоят народ. Ето го мястото.

— Кое място?

— Уреченото място. Където можеш да видиш онова, което трябва да бъде видяно.

— Тези тунели са подземен град, обитаван от мъртъвци — промълви момичето.

— Вече виждаш това, така ли?

— Да.

Бледият силует потрепери и пусна ръката й.

— Убедена ли си, че не се страхуваш от тъмата?

— Мисля си, че по-скоро тя се страхува от мен — заяви Свава. — Виж как се отдръпва от мен. Дори тук не смее да се изправи насреща ми.

— Мракът е вълк, бягащ от огъня.

— Аз съм огън.

— Да, ти си огън.

— Искам да си поговоря с онези мъртъвци. Сигурно сега призраците са весели, щом вече не могат да загубят живота си.

— Тогава влез.

Малкото момиче отиде при дупката и се наведе към нея. Пропълзя навътре. Богът изви устни във вълчата си усмивка и се извърна.

 

 

В голямата зала Хелги сънуваше даровете, които бе поднасял на Один — погубени в битки воини, пожертвани роби и добитък, хвърлено в тресавища злато. Виждаше се как трупа телата на животни и хора, съкровищата от сребро и злато, но отклонеше ли поглед от купчината, тя сякаш се смаляваше и искаше още трупове, още скъпоценности, за да изглежда подобаващо. Сънищата носят своя представа за правилно и неправилно, на Хелги все му се струваше, че това имане от мъртва плът ще бъде достатъчно едва когато може да се мери с планинските върхове по хвърлената от него сянка.

В съня Свава застана пред него — бледо дете с изцапана от пръст нощница.

Тя му каза:

— По-добре е дори да не се молиш, отколкото да прекалиш с жертвоприношенията. Даровете никога не стигат.

Нима бе убивал твърде много, нима бе твърде кръвожаден във войните, нима бе дарил твърде много роби на боговете? Какво искаха този път от него?

— Милата ми, не очаквах той да поиска тебе. Не съм си помислял, че богът ще те вземе.

Момичето замахна с дясната си ръка, опряна досега в левия й хълбок — почти пренебрежителен жест.

Навсякъде около него във въздуха зазвъняха и забръмчаха странни символи. Руни. Преброи ги. Осем. Той беше в постелята си, мокър от пот. Не можеше да се надигне, сякаш го притискаше огромна тежест.

Нещо пълзеше змийски по кожата му — руна, отвесна черта, от която се накланяха други две. Проскърцваше като въже, изопнато от тежестта на труп. Знаеше името й. Ансуз. Вдигна ръка да я докосне там, където се гърчеше на лицето му. Видя бесилки, черни линии на фона на начумерен здрач. Откъслечни думи от сказания профучаваха в ума му подобно на копия. Видя ездач, препускащ по равнина, момиче в градина под метална луна, извор и до него обезглавен мъж. Изворът на Мимир. Изворът на пророчеството. Знаеше, че това не е обикновен сън, а послание от боговете.

Стиховете тракаха в главата му като сипещ се по стълба чакъл, руните пееха около него и го призоваваха да ги прегърне.

„Знай как да ги дълбаеш, знай как да ги четеш,

знай как да ги оцветиш, знай как да ги потвърдиш,

знай как да ги повикаш, знай как да ги броиш,

знай как да ги изпратиш, знай как да ги изпратиш.“

Той се вторачи в тази руна на бесилките, скрибуцаща и извиваща се по кожата и в мислите му. Тя се омота около него, прикова го, спря дъха му. Усещаше гърлото си стегнато, цялата му тежест, цялото му съзнание провисваха от шията. Знаеше и чия е руната. На Один коварния, на Один съсипващия, повелителя на изпепелената земя.

— Това е знакът, който има значение — каза му Свава, — макар че не е какъвто изглежда. Това е руната на измамника. Твоята руна, защото ти ме измами.

— Свава, аз не знаех.

Протягаше ръка към дъщеря си, но не можеше да я достигне. Не успяваше да седне, колкото и да се напрягаше.

— Нося ти прорицанието, татко, което богът ти обеща.

— Свава, Свава!

Бледото дете сведе поглед към него.

— Ако тримата станат един, ще дойде онзи с гарваните. Намери я и й дай закрилата на мрака.

Тя се върна в тъмата и сънят потопи Хелги в себе си.