М. Д. Лаклън
Фенрир (77)

77.
Страшният вълк Фенрир

Черна смразяваща вода, толкова студена и тъмна, че отнемаше всякаква представа къде може да е повърхността. Елис се оттласна нагоре с краката, вдиша, задави се, пак зарита трескаво и накрая в дробовете й нахлу въздух. Ръцете и краката й изтръпваха, сърцето биеше до пръсване. Не виждаше нищо, а водата беше дълбока. Изведнъж зърна мъничка светлина да трепка в тъмата. Заплува към нея, гълташе ледена вода, размахваше тромаво ръцете си.

Пръстите й се блъснаха в нещо твърдо. Издатина над водата. Стисна клепачи, за да прочисти очите си от капките, и се огледа. Стори й се, че попадна в голяма пещера и водата стигаше до издатината, която изглеждаше врязана в скалата, а не естествено оформена.

Мъж скочи шумно в дълбоката вода зад нея и тя се уплаши. Нямаше сили да се издърпа върху издатината, защото си бе ударила главата при падането. Боеше се, че всеки миг може да припадне от болката. Огледа се през рамо. Мъжът беше много по-висок от нея и успя да стъпи на дъното. Вървеше към нея, подал глава над водата. Тя трепереше, пръстите й не можеха да стиснат ножа.

Още по-страшна болка пламна в корема й. Посегна надолу и напипа нещо твърдо и остро. Мъжът я бе пронизал с копието си. Тя повърна и запищя, протегнала едната си ръка към издатината, с другата хванала върха на копието.

И тогава усети ръце над себе си, които се плъзнаха по шията й.

— Време е — каза детски глас. — Камъкът опази вашите носители. Предназначението му е изпълнено.

Връвта беше развързана и руните отново грейнаха наоколо.

Воинът скочи към нея и натисна главата й под водата. Дръжката на копието се изви от сблъсъка на телата им, руните виеха, пееха и се въртяха в три кръга по осем около Елис и фигурата на ръба.

Елис искаше да се пренесе в градината на мисълта си, да бъде на онова място в Лош, където горяха свещите, но руните танцуваха и не можеше да ги накара да я изпратят там. Гълташе смразяваща вода. В един миг намери покой. Чуваше глас на момиче в главата си:

„Толкова дълго те чаках в мрака. Руните ми показаха, че ще дойдеш, ако поведа вълка към тебе.“

„Коя си ти?“

„Моето име е твоето име.“

„Коя си ти?“

„Один.“

„Аз не съм бог“ — отрече Елис.

„Руните са в тебе. Шестнайсет от тях. Когато станат двайсет и четири, ти и аз ще се слеем в бога.“

„Как ще станат двайсет и четири?“

„По прастария начин на Один. Чрез смърт.“

„Не му се отдавай.“

„Той е и в тебе. Това е съдбата ни. Тримата ще станат един, възелът ще бъде вързан отново и мъртвият повелител ще живее в Средната земя, за да умре, за да се принесе в жертва на предопределението. Ние сме трима, станали един, намерили цялост в смъртта, свързани от нейния възел.“

„Богът е в нас, но ние не сме бог. Остави го да чака смъртта, нека не намери живот, за да умре. Ако аз живея, ти също можеш да живееш.“

„Но ти няма да живееш.“

„Ще живея.“

„Няма“ — повтори гласът.

Руните в Елис пееха в съвършено съзвучие с другите в подземната кухина.

„Не съм каквато бях.“

„А каква беше?“ — попита гласът.

„Жена в градина.“

„И аз не съм каквато бях.“

„Ти каква беше?“

„Дете под скамейка.“

„В какво се превърнахме?“

„В счупени дреболийки.“

„Части от едно цяло“ — добави Елис.

Руните се въртяха и танцуваха, Елис почувства как се завръща — уплашеното момиче, което избяга от Париж, потомката на Робер Силния, която само искаше да се върне в градините на Лош и да види мушиците, играещи в светлината на факлите. Но мушиците не играеха, спомни си внезапно — те изгаряха и умираха.

Елис осъзна, че е под водата и не диша. Връзката с нейните руни отслабваше. Подреждаха се в три кръга по осем, троен възел, изпъкващ в съзнанието й — възел, по-стар от боговете. Напипа дръжката на копието, забито в гърба й. Усещаше се като преяла, натъпкана с мъчително количество храна. А раздялата с руните почувства като силно дърпане на кожата си. Чуваше звук като от разкъсан хрущял, надушваше миризма на изгоряло и знаеше, че онази твар с детския глас иска тя да умре.

Но имаше една руна, която говорещата с нея твар не виждаше и не желаеше. В предсмъртните си мъки Елис долови как нещо пристъпи от сенките на съзнанието й и видя руната да се промъква напред подобно на ловуващ вълк, снишен и гъвкав. И чу вой да разкъсва застиналия въздух в пещерата — вой като на вълк, но по-див, по-изтерзан. Руната се гънеше и пулсираше пред нея, черен прорез в тъканта на съществуващото. Тя беше по-стара от всички останали и изразяваше толкова много неща, но най-гръмко се зовеше „вълчи капан“.

Тя будеше отклик у Елис, която прозря, че руната е в нея много по-дълго от другите, в един минал живот подир друг. И тогава проумя, че гласът сбърка — тя имаше в себе си не шестнайсет руни, а седемнайсет. Тази руна не влизаше в кръговете по осем, не звънеше, не пееше и не танцуваше, а се прокрадваше в сенките на съзнанието. Руната като прорез в дневната светлина, виещата руна.

— Вали! Помогни ми! Ти, който сега си Жеан, помогни ми!

Руната се насити с мрак, леден вой се вряза в ума й. Всички отломки от онова, което някога е била, се струпаха в нея. Момиче до крайбрежна колиба, пленница, водена на север, за да я използват магьосници, пътничка, поела на юг през снеговете, момиче в градина до реката, дама, коленичила в сумрака на църква, преследвана бегълка, чаша, побираща магически, опасни сили.

Въздух! Тя се подаде над водата. Ръце обгръщаха кръста й, напрягаха се да я извадят от дълбокия вир, но пронизалото я копие пречеше. Забеляза, че водата е по-топла, нямаше го мъжа, който се опитваше да я удави.

— Кой?…

— Хугин. Твой съм. Аз съм онзи, който те бранеше някога, който дойде при тебе. Фейлег.

Последната дума беше име, изречено колебливо. И то съживи спомени, както вятърът поражда звуци в комина. Тя бе попадала и преди на подобно място под земята, изправена пред страшно, жадуващо смърт дете. Паметта й намери думи, казани от нея скръбно, но по-непреклонно от всичко друго, което бе изричала.

„Ще живея отново без тебе, Вали. Ти си омразен на боговете.“

В градината на Лош, където луната придаваше метален блясък на листата, а реката приличаше на светъл мост между тъмата, от която идваше, и тъмата, в която се губеше, нещо я бе преследвало. Сега можеше да се обърне с лице към него. Видя го изправен пред себе си. Изповедникът Жеан, но щом се взря, той беше и вълк. А на пътеката между дърветата стоеше друг мъж, почти неразличим от него, с непокътнато лице, който я викаше с обич в очите. Той беше Хугин, Гарвана — познаваше го като Фейлег в предишния живот. Истината беше очевидна за всеки. Двамата мъже бяха братя.

В подземната кухина екна трясък и таванът се разтърси, във водата падаха сталактити.

— Той идва — прозвуча отново детският глас. — Убий я.

Свава говореше на Хугин. Но руните още бяха вкопчени една в друга и не я слушаха.

Част от тавана рухна във вира с тежък грохот.

Свава закрещя:

„Кораб плава в морето,

направляван от Локи.

Ето го там с вълка,

господарят на лъжите идва.“

С разтърсващ тътен, по-силен от прибоя на бурно море, още едно парче от тавана се срути. В пещерата нахлу сивкава дневна светлина, а с нея и страховит вой — звук от недрата, където съзнанието й погребваше страховете си.

Гласът изтъня почти до писък:

„Падат канари,

тролски вещери замират.

Хора бродят към ада,

небето се разкъсва.“

Олигавена вълча глава се промуши в дупката, челюстите щракаха във въздуха и събаряха пръст.

— Ще ни стори ли зло?

— Тук е, за да ни убие — отговори гласът, — но първо се нуждае от още малко смърт.

Вълкът скочи с оглушителен плясък, водата заля главата на Елис и тя се вкопчи в Хугин. Но той я държеше здраво и успя да я бутне върху издатината, колкото и да му пречеше копието. На Елис й причерня пред очите от болка. Зрението й се размъти, тя повърна кръв. Когато очите й започнаха да виждат ясно, пред нея имаше две фигури. Хугин, който я извлече от водата, отдалечи я от челюстите, разтворили се на височината на изправен мъж. И измършавяла жена или момиче, тялото плашещо хилаво, лицето като на удавник.

— Спри! — извика Елис на вълка, който впиваше поглед в детето, оголил зъбите си.

Звярът изви огромната си глава към нея.

— Елис, аз съм тук, за да те защитя.

— Умирам и ти не можеш да ме защитиш от смъртта.

Поредното парче от тавана падна във вира. Остатъкът като че можеше да се срути всеки миг.

— Аз съм целител. Мога да ти помогна.

— Не познаваш ли самия себе си, изповеднико? Ти си убиец, погубил мнозина.

— Изгубих се, Елис.

Руните жужаха около нея като мушици и пчели. Тя чувстваше как се съединяват и повярва, че умира.

— Такава е съдбата ни — каза Елис. — Винаги е била такава и винаги ще бъде. Ти си убиецът, а аз те водя да убиваш.

— Ще се опълчим на съдбата — промълви Хугин. — Може би в бъдещ живот ще опознаем себе си и ще избегнем тази съдба.

— Значи всички трябва да умрем — изръмжа вълкът, — за да живеем отново.

Надигна се от водата и главата му надвисна над издатината.

— Тази нишка се преде неспирно — обади се Свава. — Богът, обичащ клането, винаги ще идва, за да получи своята смърт.

— Ако е така, нека умрем — заяви Хугин.

— Не! — викна Елис.

Но Хугин пристъпи напред и замахна с меча си към муцуната на вълка. Отсече голямо парче плът и зъбите лъснаха отдолу.

Грамадният вълк се разтресе с вой. Жеан не можеше да овладее звяра.

Хугин вдигна меча за втори удар, но вълкът беше по-бърз. Впи зъби в тялото му, разкъса хълбока и го захвърли зад себе си във водата, докато още се мъчеше да замахне с меча. Хугин опита да се надигне, но с нов грохот още един къс от тавана се стовари върху него.

Офети, слязъл в дупката, която вълкът изрови в могилата, видя как Хугин потъна. Спусна се по корен на дърво, стъпи върху купчина отломки и бръкна във водата. Хвана нещо — ръка, която още стискаше дръжката на извития меч. Дръпна и извади задъхания Гарван.

Вълкът сведе поглед към Елис.

— Няма да те убия.

— Няма и да се наложи — отвърна тя.

— Обичах те.

— И аз те обичах, но нашата съдба е твърде страшна. Ако живея отново, Жеан, не бива да ме доближаваш.

— Ще измисля как да дойда при тебе, без да те застраша.

— Невъзможно е.

— Нашата съдба е смърт, мъки и страдания отново и отново, вовеки веков — каза им Свава.

— Не! — изръмжа вълкът и се хвърли да я захапе.

Тя вдигна детските си ръце да отблъсне челюстите, те обаче я стиснаха, издърпаха я напред и откъснаха ръцете, а после прехапаха тялото й.

Руните нахлуха с писък и потопиха Елис в блаженство. Видя огън и битки, помириса пръст в гроб и гнилоч, чу проскърцването на примки за бесене, пипна студената кожа на мъртъвци, вкуси пепелта на погребални клади. Всичко беше чудесно. Извади копието от тялото си и го вдигна над главата си. Магията я заливаше с вълни от възторг. Със свободната си ръка тя изтръгна дясното си око от кухината му.

Пещерата я нямаше. Стоеше на пламтяща равнина, осеяна със загинали в битка, гъмжаща от безброй мухи. Копието беше в ръката й, носеше ризница, шлем и щит. Встрани се бе проснал разкъсан кон с осем крака. Руните вече не бяха около нея, те бяха самата нея, а тя просто въплъщаваше единството им.

— Брат уби брата, пророчеството се сбъдна. Сега е мой ред да се бия с вълка — изрече тя и тръгна към звяра.

Вълкът се вторачи в нея с горящите си зелени очи.

— Аз съм Фенрир, който поглъща богове.

— А аз съм Один едноокият, повелителят на поезията и магията, който съществува, за да убива. Това е съдбата ни — да й отдадем дължимото.

Елис се втурна, насочила копието към звяра. Прободе го в гърдите, но не успя да го възпре и челюстите му се разтвориха до гърлото й.

За миг Елис и Жеан се видяха един друг различни — влюбени, застанали на планински склон. Той не беше вълк, тя не беше бог.

— Ще те намеря — каза той.

— Не ме търси — каза тя.

А после Елис млъкна, увиснала безжизнено в челюстите на вълка.

Офети придържаше Хугин, който лежеше върху отломките, само главата му се подаваше над водата. Магьосникът беше смъртно ранен, виждаха се вътрешностите му, но още държеше меча. Около тях пръстта се сипеше подобно на черен водопад.

— Остави ме да умра тук — помоли Гарвана. — Върни ме във водата, за да си отида бързо, вместо да гния. — Той сложи дръжката на меча в ръката на Офети. — Мигът настъпи. Това ще го убие. Знахарката ми каза, че е отровено с кошмарите на вещици.

— Мога да те измъкна оттук.

— Не. Такава е съдбата ми. Пророчеството трябва да се сбъдне. Ще си отида сега, за да съм сигурен, че ще я срещна отново в следващия живот. Доубий ме.

Офети го пусна във водата и притисна гърдите му. Магьосникът се възпротиви по инстинкт, но волята му победи и той застина неподвижно. Офети усети как се отпуснаха пръстите на Хугин, изправи се и взе меча. Гарвана не помръдна.

Офети доближи вълка, вдигнал само главата и раменете си над водата. Звярът беше огромен, двойно по-голям от мъж, зъбите и муцуната му бяха окървавени, очите зелени и диви. Трепереше и се задъхваше наведен над водата.

Вдигна глава да погледне Офети.

В ледената вода едрият викинг потръпна за пръв път в живота си.

— И мен ли ще убиеш, блатна твар?

Жеан изповедникът, живият светец, подражаващ на Христос, надделя над животното в себе си и заговори:

— Всичко червенее пред очите ми, настървен съм да убивам, но още съм и човек, мога да се боря. Аз принадлежа на Христос. Макар че съм обречен на адски мъки, ще спася братята си от злото, в което се превърнах. Готов съм да умра.

— Аз пък съм готов да ти направя тази добрина. Ти уби твърде много мои сродници.

Вълкът обърна огромната си глава встрани.

— Удари колкото сили имаш, защото не би успял да повториш. Аз съм роб на нрава си и ще те убия, ако ти не вземеш живота ми.

Вълкът потопи глава във водата. Офети стъпи устойчиво, вдигна меча високо с двете си ръце и замахна яростно. Разсече шията до половината и звярът умря почти мигновено, а кръвта му оплиска викинга.

Офети нямаше време да размишлява за случилото се. Погледна остатъците от тавана на пещерата. Едва се крепяха. Но искаше да види дали Елис, която се бе клел да закриля, е останала жива по някакво чудо. Издърпа се върху скалната издатина. От Елис бяха останали само разкъсано месо и кости, но в сивата светлина зърна нещо на пода — камъче. Талисманът, който Гарвана даде на Елис на онзи отрупан с мъртъвци бряг, където умря и Мунин. Взе го и върза връвта на шията си. Щеше да го носи за спомен.

Пак скочи във вира. В идните години щеше да казва често колко се радва, че е висок мъж. Покатери се върху купчината от камъни и пръст, протегна ръце нагоре и успя да хване корена, по който слезе. Издърпа се в дупката, изкопана от лапите на вълка, и се изкатери бавно на повърхността.

Мъглата се разнасяше в средата на деня. Нямаше вятър, снегът искреше под слънцето. Погледна към Алдейгюборг, това чудо сред градовете, сгушен в извивката на реката. Но той се бе нагледал на чудеса днес и вече му се гадеше от тях.

Когато застана срещу бойците от дружината, не се съмняваше, че ще умре. Но първо им извика, че има късмета на Локи, и думите му се потвърдиха веднага. В леда, наглед толкова здрав около кораба, изведнъж се отвори черен процеп от бряг до бряг и мъжете паднаха в убийствено студената вода. Той не остана да види какво ги е сполетяло накрая.

Мръзнеше в подгизналите си кожени дрехи, нуждаеше се от подслон и огън. Знаеше обаче, че не бива да отива в града — някои от дружинниците може би бяха оцелели и сега го търсеха. С какво разполагаше? С огниво и прекалено мокра прахан, меча на Гарвана и няколко пръстена. Трябваше да си намери кораб, с който да се върне във Франция и да изрови скритото съкровище. Но как да го направи? Погледна на изток. Сега беше март, ледовете по реките на юг започваха да се топят. Реши да пътува по вода до Киев. Там щеше да бъде поредният северняк, стремящ се да припечели като наемник.

Земята под краката му се разтърси и той позна, че таванът на пещерата е рухнал. Замисли се за приятелите си, останали долу. Смъртта им беше славна и щеше да се превърне в легенда. Тъгуваше за тях, но си каза, че никой не би могъл да иска повече. Почти им завиждаше. Неговата смърт нямаше да бъде толкова величава.

„Значи тръгвам на изток.“ Докато вървеше под слънцето, щеше да оцелее, но привечер беше задължително да запали огън. Само че до гората, където можеше да се скрие от жадуващите отмъщение дружинници, имаше цял ден път. Нуждаеше се и от кон. Чу шумолене зад себе си. Вълкът бе размятал снега около широката дупка, виждаше се оголена трева. Мулето бе дошло тихомълком и сега пасеше.

— Хайде да дойдеш с мен, обещавам ти приключения — каза му Офети. — Отиваме на изток, ще се отървем от снега, а тревата ще стига до ушите ти.

Мулето вдигна глава. Офети хвана оглавника му и го яхна.

— Лошата страна на уговорката ни е, че ще носиш по-тежък товар, но ако се държиш добре към мен, аз също ще съм добър с тебе. Е, спогодихме ли се? Трябва да разкажа за велик воин и ще се упражнявам пред тебе. Да започваме. „В коварството си боговете…“

Подкара животното покрай могилите на изток, към гората.