М. Д. Лаклън
Фенрир (6)

6.
Пленници

На Леший му беше едва ли не противно да отреже косата на момичето. Тя беше истинска красавица, а косата й — почти бяло-руса. Но пък това решение си имаше две предимства. Първо, щеше по-лесно да я предреши, за да я избави от датчаните, които я търсеха, и щеше да получи съблазнителна награда или от човека вълк, или по-скоро от много по-богатия княз Хелги. Второ, можеше да продаде косата на някой майстор на перуки. Рядко би могъл да попадне на такава разкошна коса, която на всичкото отгоре беше и чиста. „Колко ли ще взема? Десет динара? Поне колкото цената на два свестни меча.“

Тя схвана какво искаше да направи мъжът, но се възпротиви по инстинкт.

— В Библията е написано, че жена с отрязана коса е опозорена.

— А каква е жената, след като я изнасилят и убият северняци? Убеден съм, че твоят бог би предпочел по-малкото зло.

Елис се вслуша в доводите му и остана неподвижна, докато той работеше с ножа. Леший повече бързаше, отколкото внимаваше, затова остатъкът от косата й изглеждаше накълцан зле. Търговецът напъха мигновено отрязаните кичури в торбата си заедно с пръстените на дамата, после със същата пъргавина извади широк панталон, събран в коленете, и дълъг кафтан.

Надолу по склона лаеше куче, а вървящите след него мъже си подвикваха.

Елис смъкна припряно подгизналата рокля и я натика в гъст храсталак. Остана по дълги до коленете гащи и тънка риза. Понечи да облече кафтана, но търговецът я възпря и й подаде груба риза — просто цилиндър от плат с дупки за ръцете.

— По-добре да не носиш мократа, може да се усъмнят.

Елис нямаше никакво желание да се съблече пред този мъж, затова се отдалечи на няколко крачки в гората. Свали бельото и облече новите дрехи. Воняха на коне, по-лошото беше, че смърдяха и на мъж. Изведнъж усети ръцете на търговеца да я опипват.

— Ще умра, преди да си ме обладал! — изсъска тя.

— Падаш си по силните приказки — поклати глава той. — Ще се представяш за момче, затова покрий онова, което лесно ще издаде, че си жена. — Изрече последните думи с престорена похотливост. — Знам, че вие франките нямате и представа от истински копчета.

Търговецът промуши дванайсетте копчета по предницата на кафтана в илиците им. Елис си отдъхна, че той го направи вместо нея, защото тя наистина не знаеше как да се прикрие със странната дреха. После мъжът нахлупи на главата й грубо изработена шапка и нацапа лицето й с кал. Сега Елис изглеждаше досущ според замисъла му — млад роб с отрязана коса в знак на подчиненото му положение.

— Ти си моят ням слуга — каза й той. — В тази дреха гърдите ти се сплескват, но не е зле да кръстосваш ръце отпред, когато има някой наблизо. Късметлии сме, че си кльощава — ако циците ти бяха големи, нямаше да се справим.

Елис не бе свикнала човек от простолюдието да й говори така, но разбираше, че не бива да се възмущава.

— И още нещо. Остани тук. Престори се, че спиш. Аз ще се разправям с тях.

— Ще успееш ли да ги залъжеш?

Той се взря в нея. Знаеше, че Хелги иска тъкмо тази жена и никоя друга, защото някакво пророчество свързвало съдбите им. Но Хелги бе завладял наскоро земите си и франките се отнасяха към него с пренебрежение. Не биха се съгласили да му дадат за жена тази благородна дама. Затова бе решил да я вземе насила. Леший си мислеше, че с наградата от княза ще може да живее в безделие и спокойствие до края на дните си.

— Цял живот залъгвам хората — успокои я Леший. — Легни и чакай.

Елис го послуша и той се върна при огъня. Чуваше как северняците се качват все по-наблизо, викаха си един на друг и на жената.

— Хайде, мила, по-добре ние да те хванем, отколкото Гарваните, повярвай ми.

— Твърде скъпоценна си за нас, за да ти сторим зло. Ела де, скоро ще се сгрееш до огъня, ако се покажеш.

Не спираше и кухият лай на надъханото куче. То се появи първо, доближи огъня и започна да души нетърпеливо наоколо.

Леший издиша тежко. Свикнал бе да сключва дръзки сделки, да разчита само на себе си, докато прекосяваше огромните равнини на изток чак до Серк, където обитателите на пустинята му продаваха мечове и коприна, на запад до големите пазари на Дания и Швеция и дори на юг до Византион, царя на градовете. Но този път нямаше да му е лесно. Поне шестима воини, и то настървени от издирването и предшествалата го битка. А той имаше само ножа си, с който да брани стоката и най-скъпата си придобивка дамата, която щеше да го направи богаташ. Овладя се и заговори на северняшкото наречие ясно и правилно, макар че направи произношението си малко по-подчертано от нужното, за да няма съмнение, че е чужденец.

— Приветствам чедата на моя добър приятел Онгендус, известен и като Ангантир. Как е със здравето благородният крал на датчаните?

— Малко си закъснял с въпроса, чужденецо. Той е покойник от двайсет години.

Всички мъже бяха мокри от главата до петите, капките просветваха под луната също като върховете на копията им. Едрото куче с гладка козина се разсея за малко с остатъците от вечерята на Леший и задъвка овнешки кокал. Леший се сети за майка си. Тя би отнела кокала от кучето, за да го пусне в супата, макар че беше малък. Той пък предпочиташе да захвърля тези остатъци — не защото беше богат, а защото се стремеше да бъде богат. Един арабин му каза преди време, че ако се държи като богаташ, наистина ще забогатее. Тогава съветът му се стори умен, но не постигна особен успех, като го следваше. Не че го провалиха преструвките — в тях нямаше грешка.

— Поне ми кажете, че неговият благороден син Зигфрид е пораснал и сега властва над датчаните. Той беше най-силното и благородно момче. Играех с него, когато беше малък. Говори ли още за мен? Кажете ми, че ме споменава.

— Вярно, наш господар е Зигфрид. Ти негов приятел ли си?

— Бях му като втори баща някога. Аз съм Леший, търговец от Ладога, известна сред вас като Алдейгюборг, пратеник съм на княз Хелги Датчанина, владетел на Източното езеро и на земите на Новгород и Киев. Елате да се сгреете край моя огън. С вас сме сродници. Тук имам и вино, ако го харесвате.

— Името ми е Фастар, син на Хрингър. Не е време за вино, братко — каза един от мъжете. — Подгонили сме момиче, което беше скоро на този бряг. Видя ли я?

Търговецът преглътна. Хареса му, че го нарекоха „братко“.

— Няма никого, освен мен.

Двамата северняци, които стояха отпред, си зашепнаха и единият го изгледа косо.

— Старши, не може ли да починем малко и да пийнем вино? — обади се нисък и жилав мъж със студеното безизразно лице на убиец.

— Можем да обикаляме цяла нощ и пак да не я намерим. Нека оставим кучето да потърси наоколо и ако не надуши следа, да се откажем и да изпием запасите на този търговец — предложи друг.

Леший се озърна неспокойно към дисагите, в които бяха шишетата. Виното беше добро и смяташе да го продаде, а хич не му се искаше да го излочат тези простаци.

— Е, може да дойдете и утре, ако искате — подхвърли той. — Брат ми ще докара достатъчно вино да се удавим в него. Ще се погрижа вие да го опитате първи. Колко ще се радва Зигфрид да види отново и двама ни…

— Търговецо, нямаш охрана — отбеляза Фастар.

— Пътувам с преобразяващ се магьосник. Той ме закриля, ако е нужно. Невероятно е — само някой да вдигне меч срещу мен и сякаш го поразяват сенките. Умира мигом.

Воините пак си замърмориха. Леший дочу думата „храфн“ — гарван.

— Днес ли дойдохте?

— Така си е.

— Видяхме как ви посрещнаха в бивака.

Леший виждаше, че цялата му измислица ще се разпори по шевовете. Каза им, че познава Зигфрид, но не знаеше, че той е станал крал на датчаните. Сега тези мъже се заблудиха, че вече е бил в бивака им. Тогава защо не се бе представил пред краля? Той обаче беше убеден, че настоящето си има начини да променя миналото, и се надяваше да му се размине, щом северняците изгълтат достатъчно вино. Затова постъпи както всеки път, когато предвкусваше изгодна сделка. Не продума, само сви рамене и се усмихна.

— Къде е Гарвана сега? — попита онзи с чук на щита, представил се като Фастар.

Леший пак се усмихна и вдигна рамене.

— Няма как да е заобиколил толкова бързо, нали? Той не се ли върна по моста? — попита един от по-младите воини и се озърна. — Тръпки ме побиват от тая пасмина, дето се кланя на Один. Особено от жената. Тя не е тук, нали?

— Вещицата не се занимава с такива като тебе — успокои го Фастар и погледна Леший. — Търсим една франкска жена, от благородничките. Видяхме я да скача от къща над стената. Ще дадат добър откуп за нея.

Леший дори не мигна и отвърна:

— Няма никого с мен. Доведох Гарвана тук, той ми беше благодарен и обеща винаги да бди над мен. Не знам какво друго е искал да прави.

Питаше се кой ли е този Гарван. Бе видял, че и неговият спътник се преобразява, само че във вълк. Но щом варягите се плашеха от гарвани, нямаше нищо против да превърне Чахлик в гарван.

— Защо не заведе Гарваните при краля?

Значи бяха повече от един…

— Изчаках да видя как ще бъдат посрещнати.

— Умно си постъпил. На мястото на Зигфрид щях да ги накълцам на мръвки, щом ги зърна. Първо оная жена — сподели един костелив боец.

Повечето пръсти на лявата му ръка липсваха.

Кучето бе оглозгало кокала, вече обикаляше и душеше между дърветата. Леший умуваше невъзмутимо какво да обяснява, ако намерят Елис. Кучето излая, чу се как дърпа нещо, разкъса се плат. Животното започна да лае възбудено и пискливо. За северняците тези звуци означаваха, че е открило нещо.

Втурнаха се към гората с високо вдигнати копия, сякаш се канеха да повалят глиган.

— Достойни датчани — подвикна след тях Леший, — вашето куче просто се натъкна на моя слуга.

Воините се появиха между дърветата, повлекли Елис. В тъмното с тази шапка на главата и късата коса тя наистина приличаше на момче.

— Ти нали ни каза, че няма никого с тебе?

— Това е роб, защо да го броя?

— Излъга ни.

— Не е така. За нас робът е нещо по-долно и от кучето. Вие щяхте ли да споменете кучето си, ако ви питаха има ли някой с вас?

Едрият викинг изсумтя и огледа Елис от главата до петите.

— Как се казваш, хлапе?

— Той е ням евнух — намеси се Леший, — доведен от Византион, който вие наричате Миклагард, още когато Хелги Пророка нападна града.

— И защо се свира в гората?

— Смърди, затова спи на място, където да не пречи нито на мен, нито на мулетата.

Фастар се засмя.

— Според мен си мирише както трябва, ама аз съм в тая обсада от шест месеца и сигурно няма да надуша и мечка, ако ще да се пъхне в постелята ми.

— Фастар, мечките са твърде придирчиви, за да легнат с тебе — вметна някой от воините.

— Ти знаеш най-добре, женен си за една от тях.

Пак се разсмяха. Фастар заповяда на Леший:

— Вие чакайте тук. А бе… Сван, защо не останеш при него, за да знаем, че няма да офейка?

Сван беше огромен, с предмишници колкото бедрата на Леший, носеше на рамо грамадна брадва. Но пък се усмихваше дружелюбно.

— Ще остана охотно — съгласи се великанът. — Ще се изсуша на огъня, а търговецът може да ми разкаже какво е видял на изток.

— Нищо няма да те сполети, щом те пази Сван — натърти Фастар, — но ако настане бъркотия, ще откриеш, че любезността му се изпарява мигом.

Леший се усмихна със стиснати устни на тази заплаха. Разбираше, че е пленник.

Мъжете навлязоха сред дърветата в рехава редица, пак започнаха да подвикват и на дамата, и на кучето. Гласовете им стихваха надолу по склона.

Леший зяпаше пламъците и си приказваше с грамадата от мускули, докато се чудеше как в тази нощ хем да останат невредими тялото и стоката му, хем да запази възможността да извлече изгода от дамата. Трябваше да се сприятели с този мъж. Сван не беше склонен да говори за себе си, затова Леший му разказваше за изтока, за градовете Ладога и Новгород, където северняците властваха над местните хора благодарение и на военното си надмощие, и на съгласието на покорените. Различните племена все не стигаха до съгласие, затова бяха повикали варягите, както наричаха северняците, да ги управляват. За княз Хелги казваха, че произхождал от самия Один и не само имал пророческа дарба, но и владеел незнайни магии.

— Как тъй попадна под закрилата на Гарваните? — попита накрая Сван. — Изглеждаш свестен човек. Защо се забъркваш със смахнати човекоядци?

Рядко се случваше Леший да не забележи нечия слабост. И сега видя как Сван се огледа крадешком. Плашеше се от онези Гарвани, каквито и да бяха те.

— Понякога човек не може да избира — подхвърли търговецът. — Други избират вместо него.

— Добре казано — кимна севернякът. — Значи те ти се натрапиха?

— Уплашиха ме почти до смърт.

Щом Сван се страхуваше, Леший също щеше да покаже страх. Знаеше, че сходството и единомислието са ключът към симпатията на този човек… и може би към собственото му оцеляване.

— Как да не те уплашат? — съгласи се Сван. — Корав гадняр си е оня Хугин, можеш да го уважаваш за това, какъвто ще да е, ама сестра му е луда за връзване. Как й беше името, приятелю, напомни ми…

Търговецът си рече, че Сван не е глупав. Явно бе доловил някаква неувереност у него и реши да го провери. За щастие Леший беше ненаситен за предания и легенди, пък и бе обходил толкова земи. Спомни си, че гарваните на Один се наричат Хугин и…

— Мунин — каза той.

— А, вярно. Тия двамата не са от приказливите.

— По-малко и от момчето — кимна Леший към младата дама.

— То винаги ли седи със скръстени ръце?

— Такъв е обичаят на неговия народ.

— Ако бяха свикнали да държат ръцете си върху дръжките на мечовете, нямаше накрая да стават роби — подхвърли Сван.

Леший се ухили и го посочи многозначително с пръст, а изражението му сякаш казваше: „Мъдър човек си ти!“. Сван остана доволен от неизречената похвала.

Чу се шумолене откъм гората. Леший се сети за човека вълк. Не знаеше дали завръщането му би означавало спасение или гибел. Можеше ли Чахлик да види сметката на толкова бойци? Оказа се обаче, че кучето, загубило интерес към гонитбата, се връща на последното място, където бе похапнало.

— Вие датчани ли сте? — хрумна му на Леший нов въпрос.

— Така ни наричате, но ние принадлежим към Ордата и живеем в земите на север и на запад от датските владения — отвърна великанът. — Всички сме съратници от един боен кораб, общо дванайсет воини.

— Клановете от берсерки не смятат ли дванайсет за магическо число?

— Да, вярваме, че е така.

— Значи сте берсерки?

Леший се стараеше да отбягва берсерки и винаги беше нащрек, когато някои от тях идваха в Ладога. Те разпалваха налудничавата си бойна ярост с разни отвари от гъби и билки, издържаха и на рани, които биха убили обикновен мъж. Говореха за тях, че са настървени не само в битките, а смятат целия си живот за неспирно сражение. Едно е, казваше си Леший, да си сприхав, съвсем друго е да ставаш такъв нарочно.

— Известни сме като берсерките на бога с чук, което ще рече, че не сме берсерки. Сега наричат с това име всеки свиреп воин. И ние сме такива. Но по времето на моя дядо берсерки са били само побърканите, които се кланяли на Один. Не сме като тях, но няма нищо лошо хората да си мислят, че сме.

— А кого почитате?

— За бог или крал питаш?

— И за единия, и за другия.

— Подчиняваме се на Зигфрид, защото ни плаща — тъкмо той обеща награда за франкската дама. Сред боговете почитаме мнозина, но предпочитаме Тор, бога на мълнията. При него няма щуротии като при Один, повелителя на твоите Гарвани. Никакви безумия, никакви магии, никакво бесене на хора по дърветата, за да е доволен. Просто е: „Прави каквото казвам, да не ти смажа главата с чука“.

— Това ли е и твоето правило?

— А, не. Аз размахвам брадва, не чук. Я, ето го Фастар най-сетне.

Северняците се връщаха мръсни и припотени.

— Намерихте ли я? — попита Леший.

— Няма я — изсумтя Фастар. — Ей, я го отвори това вино. Хайде, търговецо, кажи на твоето момче да ми поднесе от виното.

Дамата нямаше как да знае в кои дисаги са шишетата, затова Леший се надигна.

— Почитаеми датчанино, да не съм луд да позволя на момчето да научи къде е виното?! Братко, вашите роби сигурно са много послушни, щом им се доверявате толкова. Сам ще ти поднеса вино.

Фастар се разсмя.

— В земите на Ордата има само два вида роби. На едните може да се вярва. Затова им позволяваме да знаят къде са ценните вещи.

— А вторият вид?

— Мъртвите — изхили се севернякът.

И другите избухнаха в смях, но Леший само се усмихна до ушите. На изток казваха, че смехът е като семейния дом — нуждаеш се от покана, за да влезеш. Ако прекали, можеше да разсърди тези воини, вместо да им угоди.

— Ако на изток убивахме всички лоши роби, нямаше да ни остане нито един — подхвърли той.

Погрижи се всички да видят как застави Елис да се обърне с гръб към него, преди да отвори дисагите с най-лошото вино. Взе две шишета, върна се при огъня, извади дървените тапи и махна от тях омазнените парчета конопено платно.

— Ето, приятели, пийте до насита — подкани той северняците.

— Търговецо, как да пием до насита с две шишета вино? — заяде се берсеркът с лице като муцуна на плъх, дръпна едното от ръката му и го надигна.

— Все нещо трябва да оставите и за краля — оправда се Леший.

Воините се смълчаха и той долови как настроението им се помрачи. Фастар се вторачи в него.

— Значи си приятел на нашия господар?

— Като втори баща съм му — пак натърти Леший.

— Чудесно. Щом е тъй, най-малкото, което можем да направим за тебе, е да те отведем при него.

— Трябва да чакам тук моя закрилник — възрази търговецът.

— Гарвана ще се прибере в бивака скоро, мисля си аз, ако не си е намерил някаква мърша да се засити — изръмжа Фастар. — Да тръгваме, Хастейн. Сван, заеми се с онези мулета и дисаги. Време е да се връщаме. Искам аз да съм човекът, който ще се яви пред краля с негов толкова скъп приятел.

— Трябва да чакам тук — заинати се Леший.

Напразно. Фастар хвана ръката му, издърпа го да стане и го поведе надолу по хълма, а другите воини започнаха да товарят мулетата. Леший си знаеше, че ще е голям късмет, ако някога види отново стоката си.

— Вътре има дарове за краля. Не отваряйте дисагите — помоли той.

— Няма да ги отворим, преди да си се срещнал с него — обеща Фастар.

Леший се озърна към Елис.

— Ей, идиотче, недей да стърчиш като дърво! — сопна се той. — Навий килима и внимавай да го вържеш добре. Ако пак падне в калта, ще натикам и твоето лице в нея.

Елис зяпна недоумяващо и търговецът се усети чак сега, че й говори на северно наречие. Но щеше да е по-добре за нея, ако се държи лошо.

— Казах да вземеш килима! — изкрещя й с все сила.

Хвана края на килима, престори се, че го навива, и посочи мулето. А Елис още не бе разбрала и една дума от казаното.

— Не е читав онзи роб, който оставя работата на господаря си — подсмихна се дребосъкът с лице на плъх.

— Търговецо, сигурен ли си, че тук момчето е робът? — ухили се и Сван.

— Сложи килима върху мулето — прошепна Леший настойчиво до ухото на Елис и продължи гръмогласно на езика на воините: — Заслужаваш да те пребия, ама ще станеш още по-безполезен. Свърши си работата!

Елис нави килима припряно, Леший й се подиграваше, като повтаряше несръчните й движения и се пулеше насреща й. За северняците това беше превъзходно забавление, а Леший постигна каквото искаше. Направи дамата недостойна дори за тяхното презрение и така истината за нея стана невидима за техните очи. Те вярваха, че виждат слабоумно момче, и се наслаждаваха на подигравките на търговеца. Той запечата образа на тъпия роб в умовете им и те вече трудно биха забелязали нещо, което не се вписваше в този образ. За него тези хитрости бяха всекидневие, макар че обикновено правеше обратното — внушаваше някому колко са редки и ценни предлаганите стоки, колкото и далече да беше това от истината.

Обърна се да погледне Фастар.

— Очаквам да се насладя на гостоприемството ви.

Датчанинът му се усмихна.

— И ние на твоето — отговори и махна с ръка към примигващите светлинки на бивака, проснат в тъмната долина подобно на огледало, отразяващо звездите.