М. Д. Лаклън
Фенрир (64)

64.
Скамейката на гребеца

Леший, Офети и Хугин скоро се убедиха, че по суша няма да стигнат доникъде. Пътят на изток гъмжеше от враждебно настроени бойци — франки и северняци воюваха безпощадно помежду си. Все някой отряд щеше да ги избие, за да присвои каквото носеха.

Тримата се отправиха към брега в проливния дъжд, Офети и Хугин газеха в калта, Леший яздеше мулето. Не намериха конете си. Когато небето се изчисти, въздухът стана свеж и донесе миризма на дим, която бе приятна за Хугин. В планината често бе надушвал далечни огньове в долините и се питаше какво ли е да прекараш живота си в дом край огнище.

Гарвана знаеше, че след смъртта на Зигфрид мнозина викинги се отказаха от обсадата на Париж и решиха да си опитат късмета в земите на Арнулф, източния франкски крал. Затова тримата тръгнаха натам с надеждата да намерят кораб. Смятаха да купят или да откраднат франкски съд, в краен случай се надяваха на някой викингски кораб да има място за пътници.

С тягостна досада Хугин се отказа да търси в гората, макар усетът да го уверяваше, че тя е там. Но когато престанаха да намират следи от нея и от вълка, той се примири неохотно и реши да отиде при Хелги с надеждата, че тя все пак ще потърси помощ от княза. Ами ако не я откриеше и там? Каза си, че ако е прав в подозренията си, това е мястото, където ще я намери. А би ли могъл да убие Хелги? Дали пък не беше по-добре да опази Хелги от вълка… Но богът все измисляше как да стигне до избраната от самия него смърт. Какъв избор оставяше това на Хугин? Да намери Елис и да я брани от вълка, от бога и от каквито други опасности дебнеха по пътя й. Да се опълчи срещу съдбата.

Офети нямаше нищо против да върви, накъдето го води Гарвана. Леший просто се радваше, че се махна от гората. Знаеше си, че е глупаво да дирят там. Каквото и да го очакваше в Ладога, искаше да види родината си, а не да се размотава из гората в студената есен.

Две седмици по-късно стъпиха на билото на нисък хълм и пред тях се откри широка мочурлива равнина с град, настанил се в извивката на река. Някои къщи догаряха и пушеците висяха като знамена над тях в безветрието. Дори отдалече Хугин забеляза признаци, които сочеха колко страшно е било сражението.

Градът беше голям и кръгъл, с високи затревени валове околовръст. Двайсетина бойни кораба на викинги бяха изкарани на речния бряг и наоколо пъплеха едва забележими фигурки на хора, газеха в плитчините или подкарваха лодки, извличаха от реката нещо върху тинестите брегове. В сивкавата светлина над сивкавата река Хугин различаваше трудно какво местеха. Взря се по-напрегнато. Трупове.

— Франките са отблъснали нападението — заключи той.

— Значи тук няма да посрещнат добре северняци — отбеляза Офети.

Гарвана кимна.

— Арнулф от Каринтия не е като Шарл Дебелия — подхвърли Леший.

— Чувал съм за него, защото е прославил името си — съгласи се Офети. — Казват, че ако той беше император на запада вместо онова прасе Шарл, нямаше да отнасяме много плячка от тези земи.

— Тук има плячка само за гарваните — промърмори Хугин и забеляза косия поглед на Офети. — Там долу лодките са в изобилие. Ако откраднем или платим за някоя, можем да настигнем оттеглящия се флот.

— Да имах само осмина от моите берсерки… — въздъхна Офети. — Щяхме да отмъкнем дракар и да отплаваме оттук като богати хора.

— Речно корабче ще ни свърши по-добра работа — напомни Хугин. — Ще отидем на брега довечера.

— Така е най-добре — потвърди Офети.

Щом се стъмни, из равнината запламтяха огньове. Изглеждаше, че на острова до града започва пиршество. Там навсякъде горяха факли, както и на лодките, които сновяха между града и мястото на празненството.

Тримата се промъкваха през мрежата от мънички ниви, оградени с живи плетове. За късмет пътеките бяха утъпкани. Чуваха шума от веселието във всяко стопанство. Викингите нападнаха през есента и закъсняха да подпалят нивите. Местните хора имаше от какво да са доволни.

— Търговецо, на тебе се пада да се пазариш — подкани Хугин.

Той и Офети гледаха отдалече как Леший уреди сделката и чак тогава доближиха, нахлупили качулките на главите си. Франките, които продадоха лодка на Леший, изпроводиха с поглед странните силуети. Уж бяха длъжни да изтичат при владетеля си със сведения за всеки мярнал се чужденец, но бяха изтърпели доста лишения по време на дългата обсада и се зарадваха на парите. Търговецът купи доста голяма речна лодка с мачта и гребла, която Офети огледа с явно неодобрение, но не каза нищо. Наблизо имаше франки, а дрехите му трудно можеха да скрият какъв е всъщност.

Размитото кълбо на луната прозираше през облаците и беше достатъчно светло, за да потеглят веднага, затова качиха мулето в лодката.

Офети седна да гребе и навлязоха в руслото на реката. Лодката се понесе към морето. Понякога весло се удряше в труп или носът на лодката побутваше нещо. Офети се подсмихна и подхвърли:

— Малко е късничко за плуване, а?

Леший бе забол поглед в краката си, Гарвана мълчеше. Знаеше какво бе предрекла Мунин за него и в белите лица на мъртъвците, подобни на риби под луната, виждаше своето бъдеще. Смърт от вода. Ако имаше избор, не би се качил на лодка, но възнамеряваше да отиде на изток и щеше да пътува по вода, щом се налагаше. Мунин бе казвала, че му е отредена величава участ. Но тя излъга за толкова много неща… Дали не беше обречен на жалка, глупава смърт — да падне от лодка, да бъде прободен с копие от селянин? Самата мисъл за смъртта не го смущаваше, само се тревожеше, че няма да бъде до Елис, за да я опази от нейната участ. Той бе умирал за нея. Виждаше захапващите го челюсти на вълка, чуваше нейните писъци в онази пещера, където се бе изправил срещу звяра. Знаеше, че този път няма да е същото. Смърт от вода…

Небето сивееше като каменна плоча призори. Задуха слаб вятър и Офети вдигна платното. Плаваха бързо с течението. Реката се вля в друга, по-широка. Навсякъде имаше опожарени къщи.

Опитаха се да купят храна, но хората нямаха какво да продадат. Малцината останали на своята земя бяха като призраци. Тримата трябваше да търпят глада.

Когато притъмня прекалено, издърпаха лодката на брега. Гарвана накладе огън, Леший остави мулето да се разтъпче. Поседяха край огъня, но нямаше какво да сложат в уста, затова мълчаха, докато заспаха. На другия ден беше същото. Викингите не бяха сполучили навсякъде дори преди поражението при града. Край едно стопанство стърчаха колове с набити по тях глави на северняци. Гарвана и Леший едва възпряха Офети, който искаше да отмъсти за позора.

Небето все така сивееше, въздухът се насищаше с капки влага.

— Не очаквах, че сме навлезли толкова навътре в сушата — каза Леший.

— В гората е трудно да прецениш разстоянието — отвърна Офети.

Течението се засилваше и викингът прибра платното, но усещаше, че лодката си остава неустойчива.

— Не ги бива да правят лодки — заяви той. — Нахвърлят купчина дъски, наковат им пирони и се надяват това да се задържи върху водата. Най-добре ще е франките да се занимават с конете си.

Най-сетне се добраха до широк хубав залив, над който облаците с цвят на желязо просветляха в здрача.

— Слънцето кове меч от облаци, съдбовен вятър издува платната ни.

— Не те мислех за поет — подхвърли търговецът.

— Боецът трябва да е способен на доблестни дела, но трябва и да ги увековечи, за да пеят синовете му за тях.

Хугин кимна.

— Така нашите синове могат да изразят почитта си към нас. Офети, радвам се, че имаш тази дарба. Ще пееш за нашите приключения и в бъдещ живот аз ще чуя тази песен.

Леший се тревожеше за по-земни дела.

— Можем ли да стигнем с тази вехтория до целта си?

Викингът поклати със съмнение глава.

— Не е правена за океана, едва става за плаване по река. Първата по-голяма вълна ще я потопи. Повярвай ми, на брега ще намерим северняци. След такава битка все някой ще поправя повредения си кораб, друг пък ще иска да попълни екипажа си с пленени роби или ще чака да дойдат оцелели. Ще намерим кораб, и то наблизо.

Слязоха на брега, преспаха, а сутринта изоставиха лодката и тръгнаха на изток. Още не бе отминало утрото, когато спряха над закътано заливче. Видяха долу изтеглен боен кораб, неколцина мъже правеха нещо с веслото на кърмата. Корабът беше голям, дълъг и нисък, фигурата на носа му бе свалена. Имаше само двайсетина северняци, трима от тях очевидно бяха ранени, защото лежаха на брега.

— Ето го нашия кораб — обяви Офети и тръгна надолу.

— Ей, франк, спри! — извика някой от мъжете. — Знай, че сме готови да умрем, но ще платите прескъпо за живота ни. Тук не можете да нападате на коне, ще се биете пеша, както подобава на мъже.

Мъжът беше висок и слаб, държеше брадва с едната си ръка, но другата висеше безсилно и Хугин предположи, че е счупена.

— Братя — гръмогласно отговори Офети, — не съм франк, свикнал да го носят кобили, а честен боец като вас.

— Ти си от Ордата! Познах по говора ти.

— Такъв съм си. Може ли да се сгрея до вашия огън?

— Добре си ни дошъл — покани го друг от отряда.

Посрещнаха ги радушно, сипаха им рибена чорба от казана. Бяха датчани, но търгуваха с хората от Ордата и земите на Рога, затова бяха настроени добре. Хугин долови, че им вдъхва опасения, защото познаха, че е магьосник. Но той направи каквото можа за тях, погрижи се за раните им, върза счупените ръце и крака с шини от дъсчици, приготви мехлеми от билки, които набра по брега. Викингите говореха в един глас, че в този ден са големи късметлии.

Когато Хугин се отдели встрани да приготвя мехлем, Офети дойде при него и го тупна по гърба, уж се шегуваше.

— Искам да ти кажа нещо.

Гарвана се изправи и го последва при кораба, където викингът се престори, че оглежда кърмовото весло и пита Хугин как може да бъде поправено.

— Познавам тези хора — започна Офети. — По-точно един от тях. Казва се Скаки Дългуча. Обявен е извън закона в нашите земи. Търговията не му стигаше, затова гледаше да отмъкне някой и друг роб. Плени достойни мъже от Ордата. Ще му се отплатя със смърт за това.

— Нуждаем се от него и екипажа му — напомни Хугин.

— Знам. Но знай и ти — когато доближим бряг, ще убия и него, и колкото мога от хората му.

— Те наброяват двайсет мъже.

— Така е, значи ще умра. Но от тях ще останат петнайсетина или по-малко.

— Пък и ти не можеш сам да насочиш кораба към пристан. Аз също не съм моряк.

— Ще го направя при самия бряг. Ако имаш късмет, оцелелите ще се уплашат и ще скочат да изплуват до брега. Ако не, ти също можеш да стигнеш до сушата с плуване. Не очаквам помощ от тебе.

Хугин кимна, но реши, че няма да позволи това да се случи. Вече клонеше към мисълта, че е най-добре да убие Хелги, за да не допусне сбъдването на пророчеството за смъртта на бога в челюстите на вълка. Почти беше убеден, че Хелги е въплътеният бог. Князът беше прославен воин, покровител на поети и магьосници. А Один беше бог на войната, поезията и магията. Не можеше да си позволи бавене, затова се налагаше да убие Офети. Не искаше да го прави. Викингът му носеше късмет посвоему. Дали чрез него Один възнаграждаваше Гарвана за всички воини, които бе изпратил в залите му? Дебелакът показа, че и вълкът може да бъде посечен. Ако се бе досетил за това още в манастира „Сен Морис“, нямаше ли всичко да бъде съвсем различно сега? Докато вълкът още имаше човешки облик, дали не беше уязвим? А сега?… Хугин се съмняваше, че е възможно.

Можеше ли да потърси помощта на Один? Нима не бе предал бога? Нима не се опитваше да спаси жената, която щеше да доведе вълка? Тогава кого да призове? Локи ли? И думите се изредиха в ума му, преди да се възпре сам: „Повелителю на лъжите, приятелю на човека, помогни ми да постигна целта“.

Дългурестият датчанин дойде при тях.

— Опитваме се да го поправим, но нищо няма да стане със сурово дърво. — Той тупна с юмрук по счупеното весло. — Никакъв късмет нямахме. Връхлетяхме франките тук със стотина кораба, но Арнулф е могъщ крал и познава земите си. Преведе конницата си през мочурищата и ни нападна. Не бях виждал толкова коне на едно място. Направо ни изклаха, едва дотичахме до корабите си. Веслото се изкърти, докато доближавахме този бряг. Натъкнахме се на плитчини.

— Нищо ли не взехте след толкова несгоди? — попита Офети.

— Нищо. Е… само онези там. Хванахме си роби, докато се спускахме по течението.

Хугин се озърна към двамата мъже, вързани с опрени гърбове. Чак сега им обърна внимание. Единият беше недорасло селянче, пребито почти до смърт. Другият обаче изглеждаше необичайно — висок и мускулест, с бледа като корема на акула кожа. А стърчащата му коса беше яркочервена.

— Момчето май няма да живее дълго, но за големия ще вземете някакви пари на пазара — каза Хугин.

— Нека огледам добре веслото — предложи Офети. — Разбирам от кораби, не е чак толкова трудно да го поправим. Мога да взема дървения от палубата на кораба и от нашата малка лодка, ако е там, където я оставихме.

— Харесваш ми! — плесна го по гърба Скаки. — Радвам се, че ще плаваш с нас. Може би късметът ни се е обърнал!