М. Д. Лаклън
Фенрир (41)

41.
Променен

— Монахо? Ей, монахо!

Мъждиво утро. Жеан беше в големия двор на манастира. Вече не валеше сняг, но денят сивееше и нямаше сенки. Пред него стоеше Офети. Дебелият берсерк носеше три наметала и чудесни ботуши, а в чувала му подрънкваше църковна утвар. Имаше трохи по устните си.

— Храфн?… — промълви Жеан.

Струваше му се по-естествено да говори норвежки вместо латински.

— Няма го, да благодарим на Тир — отвърна Офети. — Профуча покрай нас като вълк по диря. И остави портата отворена. Много мило. Ти какво си правил? Целият си мокър. Вземи някакви сухи дрехи от мъртъвците, иначе ще умреш, още преди да сме си тръгнали оттук.

Жеан не усещаше студ. До него стоеше същото момиче, което чакаше и мразеше.

— Хайде де, преоблечи се — подкани го викингът, — не искам да се споминеш. И помириши виното, преди да пиеш. Има отровено питие тук, ако съдя по онова, което е сполетяло хората на Гретир.

Жеан се озърташе, мъчеше се да проумее какво му се е случило. Офети го разтърси за раменете.

— Побързай де! Сега си ни още по-нужен. Ще разправяме, че пренасяме тези неща по заръка на вашата църква. Измъкваме ги под носа на злосторните северняци.

Бледото момиче хвана ръката на Жеан. Дланта й беше мъничка, а пръстите — крехки. Собствената му ръка беше подута, болеше го. Усещаше цялото си тяло отекло, все едно го стягаше отесняла риза. Кожата му се обтягаше и той успяваше да раздвижи мускулите си само с голямо усилие. И му се струваше, че не го прави самият той, че е отделен от тялото си — то беше кукла на конци, а той приличаше на завеян и пиян кукловод.

— Не я ли виждаш? — попита Жеан.

— Курвата, която ми обеща ли?

— Момичето. Ето тук. Момичето.

Офети се взираше напразно.

— Това да не е поредната ти история? Добре, ама почакай да се махнем оттук. Това място е просмукано със смърт и не искам да добавя и моята.

— Момичето…

— Ако успеем да се приберем в земите на Ордата, ще ти купя момиче, преди да те продам. Размърдай се! С наметалата и ботушите на мъртвите бойци на Гретир можем да натоварим цяла каруца. Избери си нещо и вземи копие, ако ти е останал ум в главата. Хайде, монахо, ще направим викинг от тебе накрая.

Момичето се обърна с лице към Жеан. Виждаше се, че го мрази, но не се застави да й каже да си върви. Спомни си вира, телата на монаси и послушници, спомни си и Гарвана. Мислите му се връщаха към него, кръжаха покрай пределите на разума, недостъпни като ехо далече в другия край на долина.

Офети го побутна към отоплените стаи. Вратата беше отворена, пред нея имаше нахвърляни трупове като грозен език от черна уста. Някои бяха напълно голи, други наполовина съблечени. Берсерките още бяха заети да грабят мъртъвците. Всеки от тях бе натъпкал в торби и чували толкова злато, колкото можеше да носи. Столът на мощехранителницата беше разтрошен, цялата позлата и скъпоценните камъни бяха откъртени. Астарт бе облякъл копринено расо.

Жеан почувства само студената сянка на гнева, който би изпитал преди. Но сега беше непознат за самия себе си. Нямаше я неизчерпаемата жизненост, с която измина пътя до „Сен Морис“, тя бе заличена от мудност и на тялото, и на ума. Подозираше, че ако не се съсредоточи напрегнато във всичко наоколо — двора под краката му, гласовете на викингите, друга, дебнеща реалност щеше да нахълта и да го погълне.

— Служителю на Христос, дори за тебе останаха хубави неща — подхвърли му Егил.

— Ей, и аз вече съм човек на Христос — обади се Офети. — Покланях му се само половин ден, а виж каква плячка докопахме. Послушайте съвета ми — молете му се. Няма да останете разочаровани.

Офети подхвърли на Жеан скъпо наметало, обточено с кожа. Изповедникът я помириса. Беше лисича. Долавяше страдание, до него достигаше ужасът на животните, докато са ги убивали. Различаваше мъжките от женските, младите от старите. Уви се с наметалото.

— Ей, какво ти става? — спря го Офети. — Първо трябва да се изсушиш.

— Май Гарвана го е измъчвал — подсказа Егил. — Виж му зъбите.

Офети се вгледа отблизо в устата на изповедника.

— Кърви.

— Щом човек има рани в устата, а иначе е невредим, някой е вършил нещо смахнато с него — добави Егил. — А кой е ненадминат в смахнатите неща? Гарвана.

— Добре ли си? — попита Офети, докосна рамото на Жеан и се взря в очите му. Накрая поклати глава. — Егил, като гледам, прав си. Това е някаква магия. Но той ми спаси живота, аз ще му се отплатя със същото. Я ми помогни да го облека.

Двамата северняци смъкнаха мокрите дрехи от Жеан, който изобщо не се възпротиви. Навлякоха го с дрехи, свалени от изтребените воини на Гретир — две туники, два панталона, здрави ботуши и още две наметала. Жеан си спомни какъв беше преди — немощен, сакат, разкривен. Монасите го обличаха, монасите го миеха. От малък бе разчитал на други да се грижат за него. Споходи го странно чувство на спокойствие от познатото.

Офети нахлупи на главата му шапка от боброва кожа и сложи в ръката му дългия прът с кръста. Жеан го пусна на земята равнодушно.

— Е, значи аз ще го взема — примири се викингът. — Ще имаме нужда от него, докато се приберем в родните земи. Хитрец си ти, щом се сети да го направиш. — Не откри в лицето на Жеан никакъв отклик. — Поне беше хитрец доскоро… Трепериш. Добър признак. Често се случва, докато човек се сгрява.

Северняците привършваха с товаренето на конете, които намериха в манастира. Мнозина се бяха навлекли с по три-четири наметала, кожени шапки и дори ръкавици.

— Поне едно не може да се отрече на Гретир — обади се Астарт. — Добър крал е, щедър на пръстени. Виж как са били облечени хората му…

— Той ограби търговец, връщащ се от север, малко преди да се присъедини към войската за обсадата — обясни Офети. — Свястна плячка и за нас, да благодарим на Тир, Христос и Исус.

— Христос пак си е Исус, както е с Один и Гримнир — поправи го Фастар. — Това просто е друг негов облик.

— Всички богове се явяват в различен облик, за да държат под око поклонниците си — съгласи се Офети.

Викингите бяха опустошили кухнята, без да пипнат храната в топлата стая. Всички виждаха черната пяна по устните на труповете и се досещаха, че са били отровени. Помирисваха придирчиво хляба, пушеното месо и сушените плодове. Егил още го правеше и докато товареше храната.

— Сетих се нещо — каза Астарт. — Ще накараме монаха да опитва пръв от всичко.

— Добре си го намислил — похвали го Варн. — Да му дадем ли малко още сега?

— Няма да опитва от моя дял — сопна се Егил.

— И от твоя дял отровно месо ли? — заяде се Астарт.

— Пак си е мой дял.

— Личи си, че е ял от отровената храна. Не изглежда добре.

Жеан все се озърташе. Откриваше някакво необикновено свойство в светлината — по-ярка, с по-наситени цветове. Вече не виждаше равна белота в снега. Имаше едва забележима игра на оттенъци в зелени, червени и кафяви петна, а около тях всичко искреше, мъждивата светлина се пречупваше в мънички дъги през ледените кристалчета. И стените на манастира бяха лъскави, почти като мокри от преливането на цветове. С тях възприемаше и какви ли не миризми — по кожата на викингите имаше следи от растенията в парижките гори. Надушваше замразен мъх и плесен, ръждата по халките за връзване на коне в стените, влажното дърво на поилката, тежкия дъх от устата на мъжете, вонята на смърт от събраните дрехи, смесена с потта и мръсотията по берсерките. Само момичето нямаше своя миризма, не се потеше.

— Трябва да ни полееш с вода, монахо. И ще имаме всеки ден плячка като тази — каза Варн.

— Никой няма да излива вода върху мен в това време — разсърди се Егил.

— И какво толкова, че е студено? — подкачи го Варн. — Те топят бебета в казан с вода, не знаеш ли? И то в техните мразовити църкви посред зима. Чудя се как не измират половината.

— Ами така подбират здравите — намеси се Астарт. — Ако пък детето заплаче, зарязват го някъде в пущинака. Вярно е, чух го от чичо си.

Жеан осъзна, че говорят за Бог. За Бог! Думите от Библията не изплуваха толкова лесно в паметта му. Опитваше да си спомни поне някой ред, молитва, песнопение, за да прочисти врящата си глава.

— „Отче, защо ме изостави?“

— Какво? — сепна се Офети.

— Бълнува — каза Егил. — Да го оставим тук.

Дебелакът завъртя глава.

— От тук до северния бряг можем да се натъкнем на двайсетина вида врагове, а той ще ни помогне с половината от тях. Вържете го на кон и го покрийте с още едно наметало. Ще замръзне, ако не се движи. Ще огледаме отвисоко за някоя река, по която да продължим на север. Ако си купим или откраднем лодка, ще се промъкнем някак. Преди да мине и месец, ще се наливаме с пиво в залите на Ордата.

Жеан усети да го повдигат, както се бе случвало безброй пъти. Този път обаче двама берсерки едва го наместиха на седлото.

— Какво е ял тоя? — слиса се Варн.

— Камъни, ако съдим по тежестта му.

— Ти си корав човек, монахо — каза Офети. — Дори да си погълнал от отровата, след два-три дни ще си кукуряк, готов съм да се обзаложа.

Вързаха хлабаво ръцете на Жеан за рога на седлото, а краката му — за стремената. Берсерките потеглиха по обратния път надолу през прохода. Жеан се озърна наляво. Момичето с омраза в очите вървеше до него. Стори му се, че тя е доволна от избраната посока.

— Как ти е името?

Тя не му отговори, но незнайно как в ума му изпъкна име, което сякаш повлече със себе си още стотина имена. Свава. Не означаваше нищо за него. Жеан не би могъл да каже почти нищо за момичето, нямаше ясни впечатления за нея. Знаеше само, че тя го ненавижда, а той се чувстваше принуден да върви натам, накъдето тя избере да отиде.