М. Д. Лаклън
Фенрир (25)

25.
Нова самоличност

Не вятърът събуди Жеан, нито студът в ясния пролетен ден. Сепнаха го гласовете на северняците. Чуваше ги да крещят отново и отново:

— Кралеубиецо, ще те намерим!

Усещаше изгаряща болка в очите. Вдигна ръце да опипа лицето си. Не го мъчеше откъснатият клепач, а нещо друго. Не спираше да мига.

Възприемаше светлина, мътилка от кафяво, зелено и златно. Пред него имаше широка отвесна черта. Какво ли беше? Дърво. Голям дъб. Жеан се закашля и вкуси кръв. Обърна се наляво. Ярко златисто отражение. Реката.

Издиша рязко, подпря се на ръце и осъзна, че не сънува. Можеше да се движи. И виждаше.

Надигна се и залитна към дървото, отвикнал толкова отдавна да стои изправен. Пред него беше трупът на Серда, лицето му бе извито почти към гърба. Жеан се отпусна на колене за молитва.

— Мили Боже, всемогъщ и вечен Отец наш, който ме преведе до началото на този ден, със святата си мощ ми позволи да не изпадна в грях, а с въздържащото си милосърдие ми дай мислите да спазвам светите закони и да изпълнявам святата ти воля.

Откакто се помнеше, не бе плакал, но сега зарида. Бог го бе дарил с освобождение от оковите на немощното тяло и Жеан се бе възползвал тутакси, за да убие. А Божията заповед беше недвусмислена: „Не убивай“. Ала този викинг беше самият дявол, враг на Христос.

Закри лицето си с длани. Ама че бъркотия… Какво го бе сполетяло?

— Тук има франк!

Трима се втурнаха към него — двама с копия, третият с брадва. Искаше му се да ги чака, да понесе наказанието, отредено му от Божията воля, но не можа. Краката му се раздвижиха, отначало тромаво, но все по-пъргаво с всяка крачка. И той тичаше… за пръв път от детството си той тичаше!

Усещанията бяха почти непоносими — неравната земя под неговите изнежени боси ходила, заслепяващата светлина през листата на дърветата, пищността на кафявото и зеленото наоколо. Как бе отвикнал от всичко това… Падна, скочи и след миг пльосна отново. Накрая се спъна в щръкнал корен и преследвачите се нахвърлиха върху него. Жеан се примири. Вече нямаше право да се бори за живота си. Вкуси нечисто месо. Трябваше да приеме смъртта и неизбежното вечно проклятие. Човек е длъжен да се примири с Божията воля, каквото и да му отреди.

И други се струпаха около него, лицата им бяха зачервени от гняв. Не беше свикнал да се взира, тези лица сякаш се размазваха в смътен кръг от плът. По-добре да се върне към познатото. Жеан стисна клепачи.

— Този ли е кралеубиецът?

— Монах е, като му гледам дрехите, макар че ми се вижда доста див.

— Ами, не е монах, те си бръснат смешно главите.

— Какъвто ще да е, нали е франк? Да го убия ли?

— Най-добре.

— Я задръж малко, синко.

Жеан отвори очи. Дебел викинг с дълга руса брада си проби път в гъмжилото.

— Преди да убиеш човек, защо не попиташ дали някой няма да извлече полза от него?

Жеан разпозна гласа на Офети — онзи, който го бе носил от църквата.

— Говориш ли нашия език? — попита дебелакът.

Жеан кимна неволно.

— Как попадна тук? Ти да не си от отряда, който нападна нашия крал снощи?

— Тоя не може и храстче да нападне. Виж го, крехък е като бабичка — обади се друг викинг.

Офети приклекна до Жеан.

— Какво е сполетяло вашия изповедник? Страшно е накълцан. Гарвана ли го изкорми? Я почакай… Това май е щитът на краля. Познавам стрелите, които стърчат от него.

— Кралят е бил ограбен, след като са го убили. Може един от крадците да си е платил за стореното — вметна някой.

— Или кралят е бил повален със стрели, а крадците са изтървали щита, докато са бягали — промърмори друг.

— Само че тези стрели са на Гарвана.

— Той ли е убил краля?

— По-скоро е убил оня, който е ограбил краля.

— Дали тоя тук не е убиецът?

— Значи казваш, че нашият крал е бил убит от някакъв си роб без оръжие?

— То се знае, че не го казвам.

— Ами не си отваряй устата, щом само ще бръщолевиш.

— Внимавай как ми говориш!

Мъжете се скараха. Офети не обръщаше внимание на гълчавата, каза на Жеан:

— Там има и един от нашите, извили са му врата. Няма как да не си забелязал, ако някой го е направил пред очите ти.

Двама викинги вдигнаха Жеан и го завлякоха при труповете на Аврам и Серда.

— Това ли са костите на техния бог? — подхвърли един, като побутна с крак кървавите останки на монаха.

— Гарвана наскоро накълца неколцина монаси. А тук има още един накълцан монах. И стрели на Гарвана са забити в щита на краля. Няма да умувам как щитът се е озовал тук, но май излиза, че този мъртвец е изповедникът — отсъди Офети.

— И какво ще правим сега, Офети? Ще продаваме кости на бог ли?

— Ами две нощи поред карахме дамата, която трябваше да отвлечем, да ни налива вино, после пък онзи, който щеше да ни плати за нея, бе убит. Като гледам, време е да се откажем от отвличането на благороднички и да се захванем с нещо друго, а? Няма как да загубим от това.

— Чак не ми се вярва, че тя ни беше в ръцете, а не се сетихме.

— Ще се престоря, че изобщо не се е случвало. Все си мислех, че е твърде хубавичка за роб… — Офети поклати глава и се вторачи в Жеан. — Слушай, франк, ние притежаваме костите на вашия светец. Ако искате да ви ги върнем, ще платите за тях.

Жеан не бе помислил за това. Аврам трябваше да бъде погребан като християнин. Не можеше да позволи диви животни да оглозгат костите му.

— Ще ви платим — обеща той.

— Значи ще ми помогнеш да продам тези кости.

— В „Сен Жермен“ ли?

— Хич не си го помисляй, колкото и да ти се иска. Тръгваме на изток, синко.

Другите вече подминаваха изповедника.

— Не ме ли позна? — попита Жеан.

— Че аз познавам ли те?

— Аз съм изповедникът. Аз съм онзи, когото изнесе от църквата.

— Да бе, как не. Значи си сляп, сакат и половината ти лице е изкълвано от гарвани. Отгоре на всичко вчера темето ти беше обръснато, а днес си завъдил рошава коса. И от мен да знаеш, доста добре изглеждаш за човек, изтезаван до смърт. Размърдай се и събери тази гнусотия в чувал. Щом свършиш работата, поемаме на малко пътешествие.

Жеан докосна главата си. На мястото на тонзурата наистина бе пораснала коса. Дреболия, която обаче пробуди наченки на паника, все едно бе загубил част от себе си. Сведе поглед към тялото си. Още беше мършаво, но се движеше. Можеше да ходи. Бог го освободи. Изцелението му имаше такова огромно значение, че не успяваше да го проумее. Жеан си пое дъх и се опита да обмисли какво е необходимо да направи. Ако Елис беше с търговеца, вече пътуваше към Ладога — нали го чу как я убеждаваше да отиде при княз Хелги.

Жеан знаеше, че не може да се върне в града или дори в „Сен Жермен“. Дали би успял да спаси Елис, ако тръгне след нея? Стъпил на краката си в това утро, когато слънчевите петна превръщаха земята край дърветата в преливащи се поточета, той чувстваше, че всичко е възможно. Бог го бе избрал за тази задача и го изцели, за да я изпълни.

Пътуването на изток си имаше още едно предимство. Морето беше недостъпно, защото гъмжеше от пирати северняци, а по суша щеше да научава постепенно какво го дели от земите на Рус. Ето и сгоден случай да събере сведения за враговете на Бог, дори да издирва зло и да го изкоренява.

Взря се в дебелака, който май беше предводител, ако се съдеше по уважението на останалите към него.

— Аз съм монах и мога да ви помогна. Знам един манастир, където се нуждаят от свети мощи и ще платят добре за тях.

— Къде е манастирът? — попита Офети.

— В Агон, югоизточно от Прохода на песните — обясни изповедникът. — Абатството „Сен Морис“.

— Защо чак там?

— Трябва да излезете от сянката на войната, да отидете в земи, където ще се отнасят с вас като с търговци, а не като с грабители. Ако доближите портата на манастир някъде наблизо, ще ви посекат. Не всички монаси са се посветили на молитвите, както знаете, някои са израсли с меч, не с Библия в ръка.

Офети го огледа от главата до петите.

— Добре редиш думите. С магия ли си служиш, или със здрав разум? Както и да е, не можем да се върнем при корабите си. — Той изсумтя. — А ти, Фастар, какво ще кажеш?

— Да.

— Щом е тъй, следвайте ме — каза Жеан.

Той не забравяше, че „Сен Морис“ е мястото, където Гарвана е бил намерен, а после изгубен за Бог. Зигфрид бе казал, че Гарвана е съгледвач. Жеан не знаеше от кого е изпратен, но защо да не се опита да научи в манастира на черния светец?