М. Д. Лаклън
Фенрир (46)

46.
Вълча гощавка

С конете се добраха бързо до реката. Викингите не познаваха този път на север, но Жеан ги водеше, воден на свой ред от бледото момиче. Отново носеше кръста с надеждата, че като го съзерцава, ще укроти врящите си мисли. Не успя, но от самото ходене му олекваше поне малко. Накрая видяха голям град в кръгла долина.

— Имаме коне — напомни Астарт. — Можем да ги разменим за лодка и да продължим по реката.

— Това е вражеска земя — възрази Офети. — Монахо… господарю, на кого принадлежи този град?

Жеан не знаеше кой град са доближили, но тази област поне формално се подчиняваше на крал Шарл Дебелия, значи имаше съюзнически отношения с Париж и неговия владетел граф Юд. Това обаче не му изглеждаше важно. Той бе насочил усилията си да потиска своите странни мисли и да се моли. С момичето беше лесно — то щеше да го заведе при Елис, за да я брани от адските сили, които я дебнеха.

— И без това — продължи Офети — реката тук е като струйка козя пикня. Не можем да плаваме по нея. По-добре да вървим надолу по течението още два-три дни, може да намерим нещо, от което да си направим сал, или пък да си откраднем един, стига руслото да е по-широко.

Огромният викинг бе приел някаква причудлива форма на християнството. Отряза пръти и направи от тях кръст, който носеше вдигнат пред себе си. Личеше по всичко, че тези хора са северняци — по дрехите, косите, брадвите им, но не всеки викинг в страната бе дошъл да граби. Франкските феодали наемаха предостатъчно от тях във войските си. И наемниците се сражаваха охотно за сребро срещу сънародниците си. Затова хората настръхваха от подозрение при вида на викинги, вървящи през земите им под християнски кръст, но не ги нападаха.

Реката течеше между склонове, които се издигаха могъщо чак в облаците. Тук-там се виждаха селца. При един шумен водопад се натъкнаха на опърпани разбойници, които излязоха насреща им от мъглата. Поколебаха се, щом зърнаха ризниците и оръжията на викингите. Офети се смъкна от седлото, извади меча си и направи няколко крачки към тях. Разбойниците избягаха. По-трудно беше да минават по речните бродове. Веднъж се събраха мнозина мъже, които започнаха да ги разпитват. Златото в дисагите обаче беше покрито с бургундски наметала, а Жеан овладя за малко гласа и ума си. Обясни, че варягите са негови телохранители, с които пътува от „Сен Морис“ към езичниците на изток, за да ги покръсти и да спре опустошителните им набези в северната част на страната.

А беше ли лъжа твърдението му? Все пак не беше цялата истина. Жеан сякаш се бе откъснал от самия себе си във войната с онова, което напираше в него. Но в ума му отекваха думи: „Ето шест неща, които Господ мрази — дори седем, които са гнусота за душата Му: очи горделиви, език лъжлив, ръце, които проливат невинна кръв, сърце, що кове зли кроежи, нозе, които бързо тичат към злодейство, лъжесвидетел, който надумва лъжи, и оня, който сее раздор между братя.“^[1]

Знаеше какъв е — грешник. Наричаха го светец, но се бяха заблудили. Със същата увереност, с която предсказа опожаряването на Руан, Жеан знаеше, че ще отиде в ада. Не се съмняваше, че е подвластен на някаква магия. Но дори вярата в съществуването й беше ерес. Тогава какво разпали тази ярост във вените му? Нощите бяха изтезание. Виждаше Светата дева в полята, но не каквито ги познаваше. Стоеше на планински склон над ширнала се вода, а тя седеше до него, вплела цветя в косата си. Носеше черна роба, а не синьо-бяла. И когато смъкна дрехата от раменете си, остана гола.

„Коя си ти?“

„Не ме ли позна по робата?“

„Ти си господарката на скръбта.“

После я прегърна, целуна я, докосна голото й тяло и легна с нея. Събуди се отново плувнал в пот, а коремът му лепнеше от сперма.

За Жеан пробуждането на половото влечение беше много тежко. Юд му бе натяквал колко е лесно да си непорочен, ако естеството ти е закърняло. Но Жеан вече не се чувстваше непорочен. Мислеше си за докосването на Елис в бивака на викингите. Дори му се струваше, че то е разпалило жизнеността, която го изтръгна от неговата немощ, върна му способността да ходи и го обрече на ада. Мислеше си за гласа й и когато сънуваше Светата дева, тя говореше с гласа на Елис, докато лежаха на брега и слънчевите лъчи играеха по реката.

Той и викингите вървяха на север, плашеха разбойници, плащаха за минаване по мостове и продължаваха нататък, а реката течеше през долина, цялата изрязана от терасите на лозя. В поредното градче най-после размениха конете за лодка — речен съд с плоско дъно. Но северняците бяха доволни.

— Ще стигнем до морето, преди да са изтекли четири дни — обяви Офети.

— Ти дори не знаеш къде сме — охлади го Фастар.

— Не сме чак толкова навътре в сушата. Погледни! — посочи нагоре дебелакът.

Над тях кръжаха големи чайки.

— Краят на зимата е, може да са долетели далече от морето.

— Но не прекалено далече. Повярвай ми, направо го надушвам.

Жеан беше готов да му повярва. През портата на греха той пристъпи в земния свят, който за него беше свеж и прекрасен. Всичко наоколо преливаше от живот с идването на пролетта. Мократа трева имаше силно студено ухание, което го омайваше часове наред. Миризмата на коня по дрехите му не приличаше на миризмата на нито един друг кон. Усещаше вкусната й сочност. И във вкисналата воня на спътниците си откриваше нещо изкусително, от което в устата му се събираше слюнка и трябваше да я плюе често.

Вдиша дълбоко. Той наистина долавяше озоновия дъх на морето, надушваше смола по брега и гниещи водорасли, но имаше още безброй неща. Жеан ги откриваше, отделяше, дори опитваше да отгатне на какво разстояние е най-близката ковачница или помийна яма, стадо овце или пазар. Миризмите носеха спомени.

Плаваше на север и корабът беше пълен с хора, които се бяха вторачили в него. Но тези хора изглеждаха особено — с безизразни очи, бледи и неподвижни. Защото бяха трупове. Знаеше, че не е видение, а гледка от миналото. И преди бе пътувал, обладан от магия, за да търси нещо… за да търси нея. Но кога? Нима гностиците бяха прави? Има ли стълба от души, по която хората се катерят живот след живот към небето, прераждат се, стремят се към съвършенството, само се докосват мимолетно до по-велика святост и пак се прераждат, за да започне същото отначало? Но Жеан изобщо не доближи съвършенството през този живот. Дори слезе едно стъпало надолу по стълбата. Знаеше какво гласи гностичната ерес — прегрешенията от един живот се наказват в следващия. Нали беше сакат, не можеше да помръдне? А сега се чувстваше силен, но как се възползва от свободата си? Отдалечи се от небесата, засищаше се с човешка плът и се предаде на похотта.

„Уповавай се на вярата! Господи, чуй ме. Аз бях порочен и размирен човек, недостоен за избавлението, с което ти ме дари. Порази ме, Господи, нека страдам отново. Направи ме какъвто бях и прогони този демон, който напира у мен.“

— Да не излезем с тази черупка в морето? — подхвърли Астарт.

— На глупак ли ти приличам? — озъби се Офети.

— Да! — креснаха останалите в един глас.

Жеан не сподели веселието им. Мислеше само за пътя на север, за бледото момиче, което седеше до него, хванало ръката му със студените си пръсти, за да го води към незнайна участ.

По реката не привличаха толкова внимание. По тези места викингите бяха претърпели поражение преди две години, кралят им прие християнството и някои от тях останаха да живеят тук. Недорасли хлапета им подвикваха, че са ледоядци и китолюбци, но никой не се опита да ги нападне. В едно от селата дори ги посрещнаха посвоему приветливо. Момиче на около осем години пъхна букетче кокичета в ръката на Офети.

— За благодеянието на човека гарван, магьосник от вашия народ — обясни то.

— Смятахме всички ви за варвари — добави жената зад нея, — но той спаси сина ми от треската.

Жеан вникваше само смътно в казаното от тях. Не можеше да понася храната, която им поднесоха, но се насилваше да преглъща. Все едно дъвчеше не хляб, а вкоравена превръзка, не печено пилешко, а мокър колан. Още не беше гладен, за което благодари на Бог.

Лодката ги пренесе в равнина, реката се разширяваше под синята пустота на небето. По залез дълги сенки се разстлаха върху реката, но водата още отразяваше скриващото се слънце, лицата и ръцете на воините сякаш сияеха в медната светлина.

— Трябва да си набавим кораб — изтъкна Фастар.

— Всичко съм подредил в плана — увери го Офети.

— И план ли имаме? — обади се Егил.

— О, да.

— Прекрасно. Не ми го казвай, че после може да се гътна от разочарование.

— Не се тревожи — посъветва го Офети и многозначително се чукна с пръст по носа. — Планът ще си остане тайна за тебе и след като си участвал в осъществяването му.

— Както обикновено — кимна Егил.

— Както обикновено. Господарю, вещ ли си в плаването с кораби?

Жеан си замълча.

— Ще смятам, че отговорът е „не“ — продължи Офети. — Има ли наблизо манастир, но от онези, които са тлъста плячка?

— Няма да ви поведа да избивате монаси.

— Не се и стремя към това. Помириши въздуха. По-топло е, нали? На какво ви мирише, момци?

— На време за набези! — отвърнаха неколцина.

— Правилно. Зимните бури свършиха. Ордата, роглингите, скифлингите и всички останали мореплаватели от северните земи ще си мислят за същото. Който не е заседнал да обсажда Париж или не граби Западните острови, ще отплава насам. Където има манастир, ще има и кораб.

— Няма да ви поведа да избивате монаси.

— Не се вълнувай. И пиратите няма да колят никого, защото монасите са се махнали преди години. Земята наоколо е опустяла, хората са се събрали в големи села и могат да се отбраняват. Времената на лесните грабежи отминаха, приятелю. Пиратите ще огледат за всеки случай, да не би монасите да са се върнали, и тогава ние ще ги помолим учтиво да ни заемат кораба си.

— А дали ще ни го отстъпят? — подхвърли Астарт.

— Охотно. Никой не дава по-охотно от мъртвеца.

Викингите се ухилиха и закимаха. Жеан разбираше, че тъкмо такова остроумие ги забавлява, макар че на него му се гадеше от тези приказки.

Реката, бавна и широка по тези места, се вливаше в голямо езеро и продължаваше нататък в множество мочурливи протоци между ниски островчета. Рядко се мяркаха хора, виждаха отдалече по някой рибар, който внимаваше да не ги доближава. По някое време зърнаха на тясна ивица суша високи сгради, които чернееха на фона на небето.

— Какво е това, господарю?

— Манастир. Не знам точно кой.

Жеан каза истината. Главата му тежеше, мислите му се оплитаха. Все по-натрапчиво му се струваше, че се наблюдава отстрани, без да има власт над постъпките и думите си.

Вързаха лодката и тръгнаха през солените мочурища към зданията. Правотата на Офети се потвърди. Не завариха никого там. Манастирът беше опожарен, никой не бе опитал да възстанови покривите. Най-новите гробове още не бяха обрасли напълно с трева.

— И какво ще правим сега? — попита Астарт.

— Ще чакаме — натърти Офети. — Имаме храна за няколко седмици и море, пълно с вкусна риба. По брега ще си наберем диви зеленчуци, ще съберем миди. Просто ще чакаме кораба, с който ще се приберем у дома.

— Когато ние правим набег — напомни Фастар, — тръгваме с пет кораба. Значи може да имаме насреща си триста бойци.

— Да се надяваме, че няма да са толкова. Я ме чуйте — обсадата на Париж не потръгна добре. Някои момчета ще се връщат оттам с празни ръце. Мисля си, че може да огледат бреговете, преди да си тръгнат от страната. Сигурно ще бъдат скифлинги — оттук им е удобно да се върнат вкъщи. Ще спрат да надникнат в църквата, ние ще излезем без оръжия, все едно сме монаси, те ще се втурнат насам, ние пък ще се промъкнем зад онези дюни и ще им откраднем кораба.

— Деветима срещу колко? Сто, двеста, триста?

— Ще ги надхитрим. Ще се мотаем тук горе със събрани длани като монаси. Видят ли това, ще хукнат като хрътки подир заек.

Бледото момиче стисна ръката на Жеан и той отвори уста. Не знаеше предварително какво ще каже, но му прозвуча правилно.

— Трябва да чакате подходящия кораб.

— Господарю, няма да съм придирчив и не ще се откажа от някой кораб само защото има меча глава на носа, а не драконова — заинати се Офети.

— Трябва да чакате подходящия кораб.

— Ще присвоим първия, който видим — настоя дебелакът.

— Искате ли дамата? — попита го Жеан.

— Коя дама?…

— Онази, която щяхте да плените в Париж.

— Ако можем да я открием. Тя ще бъде скъпоценен дар за Хелги, нали? Знае се, че той ламти за нея.

— Е, значи ще чакате подходящия кораб. Не ви ли заведох при богатства?

— Заведе ни, господарю.

— Искате ли да се подчините на Христос в това?

— Искаме.

— Тогава се вслушайте в думите ми и чакайте.

Викингите изгледаха Жеан не особено приветливо, но той не се тревожеше. Само в две неща беше уверен. Елис беше наблизо. А той огладняваше.

Първият кораб, спрял за оглед на манастира, беше овехтял датски карви — малък съд със само шестнайсет весла. Наглед чудесна сполука за викингите и Офети едва ги сдържа. Жеан обаче им каза да не нападат и те го послушаха. След като видяха какво направи на бургундците, думата му тежеше пред тях.

Следващите нашественици се появиха със седем кораба, два от тях страховити големи дракари. Този път не се наложи да разубеждава викингите. Скриха се, а воините от корабите преспаха в останките на манастира и отплаваха на другата сутрин.

Изнизаха се още две седмици без никакви кораби дори на хоризонта. Жеан седеше в изтърбушената църква и гледаше ограбения олтар. Нямаше съмнение, че огладнява, и той се молеше да има сили, за да потисне желанията си. Молитвата го потапяше дълбоко в душата му, за да търси Бог, да чуе напътствия и да им се подчини. Намираше само нея — Светата дева. На брега с огряна от слънцето коса, до огнището, осветена от ниските пламъци в къща, която беше и твърде странна, и позната. А после я видя съвсем друга — смазана и разкъсана върху камъни в ниска пещера. Смяташе, че това е знак какво причинява на непорочното й сърце с мислите си. Искаше я и с душата, и с тялото си. Духовното желание беше благородно, плътското — не. Бореше се срещу това кощунство в ума си, за да не я осквернява.

Бледото момиче беше с него и не желаеше да се отдели дори за миг. Жеан отправяше молитви да се отърве и от нейното присъствие. Тя беше демон — мил, успокояващ, грижовен демон. Дяволът е лукав. Жеан не бе и очаквал да му се яви с огън и пушеци. Дойде в облика на дете, което седеше до него в съня му и го гледаше неотлъчно наяве.

Момичето го подкани с жест да излезе с нея от църквата. Луна като монета висеше в небето и постилаше сребърна пътека по морската пустош. Момичето застана до могилка и Жеан разбра, че долу е вълкът, онази твар, която хъхреше и ръмжеше в съзнанието му и заличаваше мисълта, заличаваше самия него.

Чу хъркащ кашлящ глас, който чегърташе подобно на пръст по капака на ковчег.

— Ще го изровя с нокти.

Чий беше гласът? Собственият му глас, но променен. Чувстваше крайниците и тялото си натежали, но не мудни или слаби. Нова сила напираше в мускулите му и тъмнината беше великолепна с набъбналата луна, със светлата пътека в океана, с бледността на момичето до него и изобилието от нощни ухания на пробуждаща се пролет.

— Там ли е? Вълкът е долу?

Момичето не каза нищо.

— Да, долу е. Вързали са го надълбоко, но аз ще го изровя.

Впи пръсти в земята, вадеше мокри буци, цапаше дрехите си с меката влажна пръст.

— Господарю, платна. Платна! — отекна гласът на Офети. — Червени са! Това е Гретир, който участваше в обсадата. Само три кораба. Може това да е нашият шанс!

Жеан чуваше приглушено гърлено ръмжене под земята, прекъсвано от страшните викове на животно в беда. Продължи да копае, докато пръстите му се разкървавиха, но не бяха заровили трупа чак толкова дълбоко. Свирепите ревове на вълка кънтяха в главата му, гладът се вихреше в корема и краката му като водовъртеж, който го засмукваше. Сърцето му туптеше на пресекулки, все едно вятър хвърляше дъжд върху палатка. Устата му се пълнеше със слюнка, сетивата му се изостриха. Трябваше да яде, затова ядеше.

— Господарю, платна! Това е нашият… Какво правиш? В името на свещения як грездей на Фрейр, какво правиш?! Наистина ли ядеш това? Какви ги вършиш?! Егил, Фастар, монахът се побърка! Изровил е труп!

В гробището на църквата Офети, сражавал се в незнайно колко битки и видял мнозина мъже да умират, пронизани от меча му, повърна от гледката — монахът бе коленичил в пръстта, съскаше и виеше над изгнилото тяло в краката си.

Жеан се опита да възпре ръмженето си, но си спомни защо реши да не покръсти викингите. И все пак се застави да не разкъса този човек. Офети беше добър с него посвоему и изповедникът потърси в себе си Бог, за да не позволи на тялото си да убие. Имаше други врагове, които да убива праведно.

Изправи се и погледна към залива. Ето един кораб. След миг видя и трите. Изглеждаха малки и крехки под луната, докато гребците изкарваха веслата и загребваха към брега. Захвърли онова, което държеше, вторачи се в корабите и нещо сякаш проблесна в мрака — светлина като втора луна, знак подобен на градушка, на буци лед. На корабите имаше някой, който не му мислеше доброто.

Жеан си спомни другото момиче на слънчевия бряг, после и сянката на вълка, погълнала всичко. Собствената му сянка. Не чуваше вой, само гласът му зовеше в нощта Елис, зовеше онова момиче, което и да беше то.

— Аз съм тук. Ти къде си?