М. Д. Лаклън
Фенрир (42)

42.
Съсипаните земи

Елис трябваше да бъде предпазлива по пътя на север. Най-добре беше да се спусне с лодка по течението на река до брега и оттам да поеме на изток. И единствената й надежда беше човекът вълк да е казал истината. Налагаше й се да вярва в думите му. Два пъти той почти пожертва живота си за нея. Всъщност може вече да бе умрял за нея. Не откриваше у него никаква неискреност — той не беше като нисичкия мъж, който я придружаваше.

Разбира се, внимаваше какво прави. Не допускаше Леший да спи наблизо нощем. Оставяше го да пази конете, а тя си намираше скривалище. Ако търговецът не знаеше къде е тя, не би могъл да я убие, колкото и гарвани да му размътят главата. По-голямото й затруднение оставаше лодката. Налагаше се да си купят някоя, за да пътуват сами в нея. Нито искаше да обяснява странното си държание пред други хора, нито би се престрашила да пътува с търговци или поклонници.

Леший измисли решението. Уговори се със семейство, живеещо до реката, да наеме лодката им, за да пътува с нея до морето. Нямаше място за конете и той ги продаде на възмутително ниска цена, както повтаряше до втръсване. Имаше само един купувач, който бе пътувал цял ден, за да сключи сделката, при това носеше само няколко дение в кесията си. Той не поиска мулето, а Леший нямаше намерение да го зареже като дар за първия късметлия. Качи го в лодката и то се настани някак. Момче и двамата му чичовци ги следваха с друга лодка, за да върнат наетата, щом стигнат до морския бряг. Хората от това семейство се препитаваха с риболов, не със земеделие, нямаха какво да садят през пролетта и приеха парите им с радост.

Леший обясни, че Елис е млад монах, тръгнал на изток, за да се подготви за живота на отшелник. Затова щял да се усамотява за молитви нощем. Рибарите не бяха придирчиви и не зададоха повече въпроси, макар че всички огледаха втренчено меча, който висеше на колана й.

Времето се проясни, докато пътуваха, черните облаци се разнесоха и откриха студената синева на небето. Топенето на снеговете бе завършило и течението беше по-мудно, макар че ги носеше достатъчно бързо към целта.

Елис седеше в лодката сгушена под наметалото си. Огромната промяна в живота й, откакто напусна Париж, я налегна с цялата си тежест. Тя се поклащаше и трепереше не само от студ.

Руслото се стесняваше и разширяваше, завиваше и продължаваше направо. Подминаваха и малки, и големи села, чиито любопитни жители излизаха на брега да ги зяпат. Мнозина изглеждаха окаяно бедни, с оръфани и кърпени дрехи, някои без ръка или крак. И къщите им бяха схлупени и паянтови, виждаха се и овъглени останки. Северняците бяха минали оттук, оставяйки съсипани земи след себе си. „Защо крал Шарл реши да им даде пари?“ питаше се Елис. По-добре беше да ги отблъсне със сила.

Леший недоумяваше за друго.

— Мнозина търговци плават по реката. Защо се пулят към нас, все едно приличаме на Триглав?

— Кой е Триглав?

— Богът на конете за моя народ. Има три глави, както подсказва името му. Посветените на него обреди са занемарени. Хелги не го е грижа за конете, предпочита бойците му да се сражават пеша. И не позволява да се кланяме на животни в неговите владения.

— Какво знаеш за Хелги?

— Той е викинг, но не от същите земи като сганта, която обсажда града на вашия брат.

— Колко хора е изклал, за да извоюва короната си?

— Нито един. Неговите деди завладели Ладога, после ние сме ги прогонили и сме дали власт на свой крал… така де, на мнозина крале. Ние сме свадлив народ, госпожо, верни сме само на собственото племе и род. Не стигаме до съгласие в нищо. Затова поканихме северняците да се върнат и да ни управляват.

— Помолили сте ги да ви направят свои роби?!

— Не сме роби, а техни поданици. И нямаме стари вражди със северняците. Когато севернякът решава нещо, той се опира на фактите, не го прави в полза на едно племе и напук на друго. Така беше най-добре за всички и ние благоденстваме под властта им. Хелги нападна земите на юг и построи наново Новгород, който ще бъде престолнината му. Завзе и Киев, където хората изтърпяха много мъки под властта на двама варяги — Асколд и Дир.

Елис клатеше глава.

— Нямате гордост, щом каните друг народ да ви владее.

— Прекалено горди сме, това ни спъва. Предпочитаме да понесем хиляда унижения от чужденец, вместо дори едно от съсед.

Елис се огледа. Гъстите гори на Аруаз стигаха до самия бряг, големите дъбове се разлистваха, тук реката течеше кротко и приятно.

— Как мислиш, той ще ми помогне ли?

Елис знаеше отговора предварително — Леший за нищо на света не би казал „не“. Искаше обаче търговецът да й вдъхне увереност, доколкото умееше — тоест както пробутваше стоките си.

— Щом Чахлик е уверен в това, аз също не се съмнявам. Той даде живота си за вас, значи трябва да му се доверите.

— Каза, че го прави от любов. Знаеш ли какво означават тези думи?

— Може би от любов към парите. — Леший веднага усети колко е сбъркал с шегата и добави: — Кой да знае, госпожо? Хора като него са загадка. Той е преобразяващ се магьосник. Думите му могат да имат и хиляда значения, и нито едно. Старая се да не задълбавам в това.

Елис се облегна по-удобно. И мулето бе полегнало на свитите си крака. Леший седеше отзад да насочва лодката. Нямаше нужда да гребат при такава скорост на течението. Елис се опита да поспи въпреки студа, защото беше уморена. Поклащането на лодката я унасяше. Вече не знаеше дали е будна, или сънува.

— Правила си го преди, ще го направиш отново.

Женски глас.

Тя се стресна и посегна към меча. Още беше в лодката, но посред нощ, реката бе покрита от странна тъма, луната превръщаше водата в трепкащо сребърно було, листата на дърветата — в калай, небето — в черно ковано желязо. Елис познаваше тази тъма от нощното си бродене в Лош.

Имаше още някой в лодката, но главата й не искаше да се извърне назад. Къде ли беше Леший? Не се виждаше никъде. Ами мулето? Нямаше го.

— Ти вече го направи веднъж. Направи го отново.

— Какво съм направила?

— Каквото беше нужно. И каквото пак ще направиш. Направи го!

За Елис изглеждаше, че реката тече през твърде необичайно място. Намираше се под земята и липсваха звезди, в мрака проблясваха само чудати камъчета. Имаше не дървета, а огромни каменни израстъци, спускащи се от тавана на широк тунел.

Лодката спря на равен бряг. Пред нея се проточваше проход. Тя стъпи на земята и тръгна по него надолу. В далечината нещо стържеше чудовищно. За пръв път чуваше такива звуци — като от чегъртането на грамаден камък по скала. Веднъж бе зърнала на парижка улица два коня, впрегнати в каруца, които се подплашиха от танцуваща мечка. Каруцата се блъсна в друга, счупи се колело и строши крака на единия кон. Здравото животно напъваше да препусне, каруцата се влачеше след него, куцият кон цвилеше и залиташе. И сегашният шум напомняше за повалена, смазана твар, носеше усещането за непоносимо страдание, за нещо неестествено. Елис обаче се подчини на желанието да го издири.

Тя вървеше в тунела и виждаше в мрака. Наоколо сякаш струеше светлина и тя осъзна, че в нея грее друг от странните знаци. Изобщо не приличаше на конската руна — не дишаше, не се потеше и не лъщеше като конска козина, а гореше като пламък. Бе много по-дребна, без онзи размах, но пък присъствието й бе плътно и ярко. Сиянието озаряваше не само зрението, но и ума й, тя долавяше тъмнината, разляла се по земята и изпъстрена със светлинки. В нощта наоколо просветваха толкова много живи същества, че Елис се почувства като ослепителна студена звезда в блещукащия безкрай на небесата.

— Ти го направи преди. Ще го направиш отново.

— Какво?

— Твоят любим е мъртъв, но ще живее отново. Без тебе, ако не ти стигне смелост.

Елис се огледа. Само проходи и скали. Не знаеше откъде се разнася гласът. После тунелът се спусна по-стръмно, зави и се стесни. Вдясно имаше процеп в камъка. Нещо лъсна на стената до него. Протегна ръка да го докосне. Погледна си пръстите. Блестяха, бяха и мокри. Не виждаше червенината, защото цялата пещера беше обляна от оловна светлина, в която всичко посивяваше. И все пак разбра, че е кръв. Мина странично през процепа. Макар че не беше едра жена, на места едва се промъкваше. Накрая попадна в толкова ниска стая, че главата й почти опираше тавана. Десетина крачки нататък кухината се свиваше и назъбеният таван опираше в острите издатини по пода в подобие на огромни животински челюсти.

Тук бе имало свирепа схватка. На пода в локва кръв лежеше грамаден вълк с изцъклени очи и провиснал език, гърлото му бе разсечено. Умираше и влажното му хриптене така запълваше съзнанието й, че не оставаше място за нищо друго. Дишането му се забърза, щом я зърна. Опита се да стане, но беше смъртно ранен и нямаше сили. Тя не се уплаши. Отиде да погали великанската глава. Срещна погледа му — почти човешки, преливащ от копнеж.

Около вълка имаше три трупа… тоест останки от трима мъртъвци. Едното тяло беше на мъж с дълга сребристобяла коса, десницата му още стискаше дръжката на меч със странно извито острие. Елис познаваше това оръжие. Мечът на Гарвана. От втория труп не бе останало почти нищо — прешлени под оглозган череп. Само по косата личеше, че е била жена. Тя помисли веднага, че третият мъртвец й е познат.

Мъжът беше увит във вълча кожа, имаше силни жилави мускули, но в хълбока му зееше огромна рана. Сети се за Синдре, който правеше всичко по силите си да я спаси от онази твар с обезобразеното лице, но този човек не беше Синдре. Въпреки че по лицето имаше повече плът и не беше измършавяло като на монах, тя разпозна изповедника Жеан. Гърлото й се сви, очите й се насълзиха. Елис чу собствения си глас:

— Аз те обичах, но боговете не ни обичаха.

Някой я наблюдаваше, ала тя не го откриваше.

Коленичи до изповедника и дръпна края на вълчата кожа от лицето му. Той беше мъртъв. Вдигна го, усещаше тялото му леко. Извлече го през процепа в по-широкия тунел.

Лъхна я повей отдясно и тя се озърна. Видя по-светла арка и тръгна натам.

„Госпожо! Госпожо!“ Този път й говореше търговецът.

Пристъпи под арката и се озова над прекрасен простор от планини и реки. Вдясно беше океанът, вляво — широка плодородна долина. Стоеше на голяма височина, ивичести облаци висяха под нея. Щом наведе глава, земята сякаш подскочи към нея. Знаеше, че ако скочи, ще умре.

— Ти го направи веднъж, можеш да го направиш отново.

„Госпожо, оставете меча. Ще се нараните!“

— Направи го! За своя любим.

Погледна през рамо. Зад нея стоеше съществото с поруганото лице — жената с глава като дървесна гъба.

Но в този миг Елис долови сияние у нея. Появи се образ от две черти, събрани под ъгъл като връх на стрела. Пламтеше, припукваше и светеше така, че открояваше всичко пред себе си не само за очите, но и за ума.

Мъжът, когото носеше, имаше лицето на изповедника, но не беше Жеан.

— Не е мъртъв — промълви Елис.

— Но е на ръба. Ако ти си отидеш, той ще узнае и ще те последва.

— Не е мъртъв. Знам кой е той, ти също знаеш.

„Госпожо, госпожо, оставете го, моля ви в името на повелителя на свещената мълния. Какво ви прихвана? Нали вашата вяра забранява това? Християните не бива да отнемат сами живота си. И вие не бива да го правите!“

Леший протягаше ръце умоляващо, все едно се опитваше да измъкне скъпоценна ваза от ръцете на двегодишно дете. За Елис той беше като призрак пред реалността на пещерите.

— Виж моя любим — каза тя. — Измамата ти е разкрита.

Обърна се да покаже на другата жена лицето на мъжа, когото носеше. Грозната твар отскочи и се подпря на стената, после се свлече с пронизителен стъписващ писък. Звукът сякаш побираше в себе си жалното скимтене на лисица в капан, което Елис чуваше нощем в Лош, риданията на семействата на обесени крадци, воя на деца в горящи парижки къщи. Звук, от който разсъдъкът рухва.

Тя сведе поглед към лицето на мъжа и също изпищя. Държеше в ръцете си Гарвана.

 

 

Мечът падна от ръцете й и Леший се пресегна припряно да избърше кръвта от шията й, където бе опирала острието.

— Вещицата е виновна. Бяхте омагьосана.

— Да.

— Какво да правим? Какво да правим?! — вайкаше се търговецът.

Елис се облегна на носа на лодката. Вцепеняваше се от студ.

— Леший, искам да се стопля до огън.

— Госпожо, свечерява се. Не бива да рискуваме заради птиците.

— Няма да долетят тази нощ.

— Откъде знаете?

— Тя е уплашена. Почувствах. Жената, която ни преследва, е изпаднала в ужас. Прави всичко това от страх.

Образът на Гарвана сякаш висеше пред очите й. Как не бе видяла веднага? Лицето му беше белязано и надупчено от гарваните, пък и той изглеждаше по-силен и здрав от изповедника, но си приличаха като братя. Струваше й се, че са един и същ човек, отразен в криво мътно огледало.

— По-разумно е да продължим — увещаваше я Леший.

— Нека се сгрея при огъня. Толкова ми е студено…

Търговецът кимна и насочи лодката към брега. Мулето въздъхна шумно от облекчение и изтопурка на земята. Рибарите спряха лодката си до тяхната.

— Нещо лошо ли се случи? — попита един от по-възрастните и кимна към окървавения парцал, който Елис притискаше под брадичката си.

— Няма страшно — махна с ръка Леший. — Момчето е аскет.

— Какъв?…

— Мистик. Стреми се чрез болката да бъде по-близо до Бог. Има такива хора във всяка вяра, във вашата също… Какво те смущава, братко?

— Ние сме християни от Светата католическа църква — натърти рибарят.

— И аз — побърза да го увери Леший. — Хайде да си запалим огън. Момчето ще седи с нас тази нощ.

— За нас е чест — обади се по-младият рибар, който винаги имаше леко учудения поглед на някоя от рибите, с които се прехранваше.

Седяха заедно около огъня, опекоха си пъстърва и я ядоха с морски копър, който набраха по брега. Младежът отхапа от един стрък и размаха остатъка към Елис и Леший.

— Близо сме до морето, по това си личи.

— Братко, ние искаме да продължим на изток — подхвана търговецът. — Дали ще си намерим кораб, на който да се качим?

— Кой знае… Утре ще видим какво е останало там след нашествието на северняците. По самия бряг не живее никой, всички се преселиха навътре в сушата. През лятото онези мръсници бяха обърнати в бяг оттук, но хората знаят, че пак ще дойдат. Ако не внимавате, може да си намерите кораб, който да ви отнесе на северозапад като роби. Не знам дали някой още плава на изток.

Думите му измъкнаха нещо, заровено в паметта на Елис. Тя като че си припомни как е била пленничка на кораб… и я водеха на север. Виждаше всичко толкова отчетливо — високи тъмни планини се издигаха от студени черни води, северният вятър брулеше лицето й, усети миризмата на мазна вълна от дебелото наметало, чу скърцането на корабните въжета.

Прегърбена близо до огъня, тя опипваше шията си. Още я болеше там, където бе опирала върха на меча. Плъзна поглед по лицата на рибарите. В нейните очи изглеждаха като духове от подземния свят.

В Лош имаше малък параклис. Нейният чичо бе наел майстор да нарисува библейски сцени. Елис седеше и наблюдаваше как мъжът смесва боите и как лицата на апостолите се появяват върху гладките дъски. Отиваше всеки ден да го гледа как работи и накрая той я попита дали иска да позира за изображение на младата светица Агнес от Рим. Нарисува я отвън под слънцето, използваше дъска, на която се бе опитал неуспешно да изобрази света Екатерина. Елис виждаше в захлас, че той създава нейния лик от пъстрите бои в гърненцата. Слушаше разказа му как Агнес отказала да се омъжи за сина на префекта. И префектът я погубил. Римските закони не допускали да се отнеме живота на девица, затова той я завлякъл гола по улиците към близкия бардак, за да я насилят там. Но Агнес се молила на Бог и по цялото й тяло пораснали косми, за да прикрият голотата й, а всеки мъж, който се опитвал да я насили, ослепявал веднага. Струпали клада, за да я изгорят, но дървата не се подпалвали, затова накрая един войник я намушкал в гърлото.

Щом зографът завърши рисунката, Елис отиде с него в кухнята, за да хапнат нещо и да флиртува с него. Внезапен дъжд се бе излял, докато ги нямаше, и бе размил малко боите на оставената да съхне икона. И от лицето на момичето гледаха очите на света Екатерина.

Елис се сети за случката, защото се чувстваше като онази картина. Споменът, или някакво подобие на спомен, беше толкова ярък, че светът наоколо изглеждаше не по-плътен от слънчеви проблясъци по вълни, от сянка в мъгла.

В ума й изпъкна лицето на мъжа, когото бе носила. Някога се бе сближила с него. Но кога ли е било? Човекът вълк й каза, че е имала предишен живот. Църковният канон отричаше това, но Елис беше склонна да повярва.

В Лош бяха осъдили на смърт един гностик, дошъл от изток. Той проповядваше, че София, която седи от лявата страна на Бог, е равна по божественост на Христос. Елис чу негова проповед, преди да го залови стражата. Само едно казано от него нещо се запечата в паметта й:

— И учениците помолиха: „Обясни ни тъй, че да разберем — как те са се спуснали от невидимото, от безсмъртното в света, където всичко умира“.

Екзекуцията му разгневи мнозина от слугите, които съвсем справедливо твърдяха, че в трапезарията на графа може да се чуе много по-страшна ерес. Елис не отиде да гледа как го бесят, защото беше твърде млада, а и поначало не понасяше такива зрелища. Слугите разказваха, че човекът не бил уплашен. Заявил на всеослушание, че светът на плътта спрямо божествената действителност е същото, което една картина е спрямо онова, което изобразява. За него да загуби плътта си било не по-страшно, отколкото да види как се чупи кукла.

Тези спомени смразяваха Елис. Съзнанието й приличаше на ограбена къща, в която всичко е изпотрошено и разхвърляно, но едновременно я спохождаха нови прозрения. Успяваше да свърже неща, между които не бе намирала връзка досега, и да стигне до по-задълбочени истини от когато и да било. Сърцето й подсказваше, че проповедникът е бил прав. Светът беше картина и сега боите се отмиваха от него. Но какво ли имаше отдолу? Пещерите, тялото в ръцете й и онези страховити знаци, които пращяха и съскаха, светеха и звъняха в нея, а над всичко друго — фигурата на мъжа с вълчата глава, който я гледаше в сънищата й и шепнеше думи на обич?

Сърцето й биеше забързано, тя се изпоти въпреки студа. Плашеше се, но не от дебнещи в нощта твари или от тези чужди хора около нея. От какво? Опита се да го назове. Съдба? Предопределение? Или просто времето, което подобно на тежест спъваше всяко нейно движение? Усетът й достигаше до безмерната тъма преди нейното раждане, която доскоро оставаше пуста, но вече изпъкваха призрачни лица. Всичко, което знаеше, се оказа невярно… или по-сложно и опасно, отколкото си бе представяла.

Ами мъжът в ръцете й от видението? Ами Гарвана? Плашеше се от него. Видението беше за нея по-истинско от лодката, реката, Леший или мулето. Чувството, че е свързана с този мъж, се засили толкова, че засенчи грижите за собственост, семейство и положение в обществото.

Елис носеше от малка в сърцето си чувството, че не е цяла, че е незавършена. Сега знаеше защо бе бродила нощем в Лош, защо в сънищата си винаги търсеше и никога не намираше. Тя бе търсила него. Но за какво? За да умре ли? Не. Нямаше представа, не успяваше да определи причината. И все пак не можеше да се отърси от увереността, че заради него е бродила боса покрай тъмната река Индр, заради него е тичала в тунелите и пещерите на съновиденията си. И това я ужасяваше повече от всичко, което би могла да си въобрази. Взираше се в огъня и по бузите й се стичаха сълзи.

Някъде сред хълмовете виеше вълк. И тя като че разбра какво казваше той. Прошепна думите, загледана в огъня:

— Аз съм тук. А ти къде си?