М. Д. Лаклън
Фенрир (37)

37.
Какво се случи в „Сен Морис“

Жеан държеше кръста високо, докато вървеше към манастира под канарата, към стените на църквата, издигащи се като вдаден в морето нос.

Никой не излезе да го посрещне. Ниската дълга странноприемница отпред беше пуста, само няколко кокошки се бяха приютили вътре в студа. Нямаше нищо странно да е безлюдно по това време на годината — не биха дошли поклонници преди истинския край на зимата. Само най-набожните или най-безразсъдните биха тръгнали през прохода, преди да се стопи снегът. А цялата страна бе пламнала — северняци на север и на запад, набези на баварци и славяни на изток, сблъсъци между отрядите на императора и на неговия племенник. И в най-мекото време едва ли щеше да има много пътници.

Жеан свърна към портата на манастира — дебела и здрава, макар и достатъчно широка да мине каруца. В нея имаше по-малка врата. Жеан потропа. Отвътре не се чуваха никакви звуци. Натисна дръжката и вратата се отвори. Обзе го смътно безпокойство, въпреки че не очакваше вратата да е залостена. Манастирът беше отдалечен от морето и до него се стигаше през земи, отбранявани от големи войски.

Озърна се към викингите. Трудно ги различаваше в мъглата. Предположи, че скоро ще им омръзне да чакат и ще влязат в странноприемницата. Хора като тях не биха мръзнали заради опасение, че ще обидят някого. Жеан влезе в двора, но и там не видя никого. Не чуваше и пеене, а това го разтревожи още повече. От църквата трябваше да се разнасят вековните песнопения. Тя беше съградена от светъл камък с кули от двете страни. В стената срещу Жеан имаше четири островърхи прозореца с пищни шарки от синьо стъкло. Той си спомни какво се говореше за богатствата на „Сен Морис“ и залости вратата.

Тръгна към църквата. И нейната врата беше отворена. Влезе, но очите му не свикнаха веднага със сумрака. Пак усети миризмата — силна, кисела, изкусителна. Все не успяваше да я разпознае. Да не беше някаква мая? Или благоухание? Натрапваше се и друга миризма, която му се стори малко неуместна. Миризма на коне.

Мина през съвсем обикновеното преддверие. Явно това беше входът за простолюдието. Главният вход, откъдето минаваха благородниците, очевидно беше от другата страна. Продължи към вътрешността на църквата. Отвън не проникваше много светлина и отначало стъклените арки на прозорците му заприличаха на ярки отвори в черна пустота. Отляво колонада се извиваше зад великолепния олтар от злато и сребро, увенчан с изображение на разпънатия Христос. Светлината сякаш преливаше по златото като блещукането на монети във фонтан.

Защо ли му хрумна това? И в неговия манастир имаше фонтан, където миряните хвърляха дребни монети въпреки увещанията да не постъпват така. Останалите монаси търпяха обичая, но Жеан не го одобряваше. Знаеше, че е останал още от римляните, затова не беше далече от идолопоклонничеството. Последният спомен от детството, преди Светата дева да отнеме зрението му.

Долови някакъв шум. Дишане. Нещо се размърда зад олтара. Навън се смрачаваше, прозорците бяха само мътни очертания. Вътре не се виждаше почти нищо.

Жеан отиде при свещник, до който беше оставено огниво. Скоро запали и четирите свещи. Спря при олтара и вдигна свещника. Пак движение, последвано от пръхтене, лъсна червеникав оттенък, различен от позлатата на олтара. Отзад имаше вързан кон. Животното беше спокойно, но издаваше присъщи на конете звуци. Тъкмо пръхтенето и пристъпянето от крак на крак, толкова немислими в църква, го бяха озадачили. На пода имаше франкско седло с висок рог, също и голяма купчина изпражнения. Жеан се вбеси — някой бе превърнал Божия дом в конюшня. Но франкски рицар никога не би го направил.

Канеше се да изведе коня на двора, но го възпря подозрението, че тук се е случило нещо твърде лошо. Да доведе ли викингите? Озърна се към златото по олтара. Те щяха да изкъртят всичко ценно, да ограбят останалите съкровища и да пробягат половината разстояние до брега, преди да се е разсъмнало.

Тръгна със свещника в ръка към задната страна на църквата. Стигна до вратата към стълбата, която водеше към монашеските спални. И тя зееше. Излезе в студа навън. Голямата двуетажна сграда на метоха тъмнееше отсреща. Никаква светлинка не се процеждаше от нея, макар че това не го изненада. Щеше да изглежда глупак и да си заслужи неприязънта на всички, ако събудеше монасите. Дали в Бургундия имаха обичай да държат животни в църквата? Не му се вярваше.

Тръгна надолу по стъпалата, вятърът люшкаше пламъчетата на свещите. Стана му студено и реши, че може да намери някой буден в топлите стаи — единствени помещения в манастира, освен кухнята, където биха поддържали огъня. От монасите се очакваше да търпят лишения, но в такова мразовито време най-вероятно би намерил половината от тях в малкото отоплени помещения. Предположи, че те са на долния етаж в метоха, за да се нагряват поне малко и подовете на горния етаж.

Отдясно видя ниска постройка с тясна вратичка. Досети се, че това е ризницата, където съхраняват църковната утвар за литургиите. Цветът на снега пред прага беше различен, изглеждаше почти черен на слабата светлина. Виждаше се дълга тъмна следа от влачене. И от нея лъхаше силно на нещо кисело. Без да се замисли, Жеан гребна малко сняг, който се стопи и остави пръстите му учудващо лепкави. Жеан ги облиза и го прониза хладна тръпка. Вкусът беше прекрасен. Нима някой бе разлял храна тук? Но не бе вкусвал такава гозба досега.

Огледа се и вдиша дълбоко. Вкусът на снега го изпълваше, от него косъмчетата по врата му настръхнаха, накара го да преглъща, ободри ума му, сякаш се бе събудил внезапно от дрямка до огнище.

Жеан тръгна по дирята. Встрани от стената нов сняг бе покрил петната, но миризмата не отслабваше. Пъхна пръсти надолу и напипа лепкавата следа. Остави свещника на земята и зашари с ръце. Струваше му се, че целият двор е лепкав под тънкия слой сняг, натрупан наскоро.

Жеан мажеше лицето си, пъхаше пълни шепи в устата си, накрая легна по корем и започна да ближе като куче. Никога не бе изпитвал такъв глад. Все едно всички тези дни без храна, когато гледаше безучастно как викингите се засищат с риба и дребен дивеч, се струпаха изведнъж в него, за да се разгори неутолим глад за онова под снега.

Не знаеше колко дълго бе лежал, когато някакъв звук го принуди да се опомни. Пак коне. Надигна се мокър и разтреперан, но не от студ. Съзнанието му сякаш се раздели на множество части и не можеше да налучка начин да ги събере, привичните мисли още ги имаше, само че бяха недостъпни и безполезни като книга за слепец. Взе свещника. Само една свещ още гореше, запали останалите три с нея. Влезе през поредната отворена врата в голямата трапезария на манастира. Скамейките бяха избутани до стената, дългата маса беше катурната до тях. Тръсна глава да проясни мислите си и се помоли Бог да го води. Конете бяха тук. И то шест коня. Този път забеляза, че макар да бяха породисти животни за езда, в ъгъла бяха струпани самари за товар. По-точно имаше и две добре изработени франкски седла, но с окачени от двете страни големи кошници. Преди да ослепее, Жеан бе виждал много коне и знаеше, че не би трябвало да използват хубави животни като тези за товарни добичета. Но северняците нито бяха умели ездачи, нито разбираха от коне…

Тръгна обратно към спалните. Оказа се, че топлите стаи са изкусно оборудвани с римско отопление под пода. Решетките за изпускане на парата бяха под краката му, наведе се да ги огледа. Някой ги бе запушил с пръст. Той отвори вратата и влезе.

Тутакси се дръпна назад с неволен вик. В стая с размери десетина на петнайсетина крачки се бяха натъпкали около четирийсет, може би и петдесет северняци, събрани около изстиналото огнище. Във въздуха още лютеше димът от угасналия огън, но свещите му помогнаха да открие телата в мътилката. Облягаха се един на друг или на стените, около тях бяха разпилени скъпоценни потири и свещници, а огромен мъж с три белега на плешивата си глава седеше на великолепен стол от злато и емайл — мощехранителницата на свети Морис, в която бяха костите на светеца. Никой не помръдна и Жеан се увери на мига, че тук няма нито един жив човек.

Каза си, че ангелът на смъртта е прекъснал празненството им. Сърцето му биеше ускорено. Потеше се въпреки студа, в устата му се събра толкова слюнка, че потече по брадичката. Да не го сполетяваше същата напаст, която бе погубила северняците? Толкова гладен… Викингите очевидно бяха опустошили кухнята, имаше недоядено птиче месо, хляб и сирене в ръцете им, на скутовете им, по пода. Но Жеан не намираше нищо привлекателно в храната. Сигурно беше болен, щом прегладняваше, но не му се искаше да сложи и един залък в устата си.

Пристъпи в стаята да огледа отблизо един от северняците. Младеж на петнайсетина години, русокос и безбрад. Устата му миришеше на катран, по устните му се виждаше черна пяна. Същото откри при следващия, после при третия. В скута на мъжа с белезите имаше голяма паница с мътната бира на монасите, която не се бе разляла. Отворената бъчва беше зад него. Жеан се наведе. И бъчвата миришеше на катран. Отрова. Но защо тук беше толкова задимено? Огледа се. Някой бе пробил дупка в пода и димът от огъня долу проникваше през нея. Някой бе убил всички тези хора…

Изведнъж се усети премръзнал. Зави се с наметалото на един викинг, за всеки случай взе и колана с меча на едрия мъж на стола. Мечът беше добре изработено франкско оръжие. Хората търгуваха с нашествениците, с каквито и наказания да ги заплашваха господарите им.

Преди да излезе, опря длан в мощехранителницата, вградена в стола. В нея бяха костите на свети Морис. Разбираше подтика си съвсем смътно, но се възползва от миг на прояснение в ума си, за да общува с Бог.

— Дай ми сили, позволи ми да узная какво искаш. Направи ме своя десница, Господи, за да ти служа праведно.

Нищо не постигна. Не можеше да прочисти главата си, не можеше да реши какво да прави. Гладът властваше в него. Дори участта на монасите не изглеждаше толкова важна. Но за какво беше гладен?

Тръгна към лазарета. Надяваше се да намери там някаква билка или очистително, за да се отърве от натрапчивото желание. Отвори вратата и надникна. В стаята тегнеше дъх на желязо — миришеше на рязано месо. Вътре петима монаси спяха в постелите си, бръснатите им глави отразяваха светлината като наредени чудновати розови цветя. Жеан тъкмо щеше да си отдъхне, но осъзна какво липсва. Никой не хъркаше, не чуваше и дишане. Само собственият му пулс туптеше в неговите уши. Чак сега се вгледа по-внимателно. Двамата най-близо до него лежаха нормално, но другите тела бяха странно превити, с провиснали крайници. Всички бяха съсечени.

Отчаяно искаше да потърси помощ, а нямаше от кого. Би трябвало да изпрати вест в най-близкия манастир, но къде ли беше той?

Продължи към другия край лазарета. Нямаше ли живи тук? И тогава го видя. Пламъчетата на свещите откроиха фигура, загледана в него. Жеан се стресна. В дъното на стаята един мъж стоеше напълно неподвижно и като че се взираше в него, но мълчеше.

— Братко, какво се случи тук? — попита Жеан.

Не дочака отговор и пристъпи напред.

— Братко?…

Отблизо личеше, че позата на този човек е твърде странна — наведен напред, все едно се подпираше на висока ограда. Жеан извървя последните няколко крачки. Тонзурата на темето показваше, че пред него е монах, но не това прикова вниманието му.

На шията му бе стегната примка, въжето бе прехвърлено през греда под покрива. Жеан докосна бузата на мъжа. Студена като риба, сложена на дъската за рязане. Явно нямаше смисъл да среже въжето. Взря се във възела на примката. Необикновен възел, всъщност три възела в един като преплитащи се триъгълници. Жеан преглътна. Не се съмняваше, че вече е виждал нещо подобно. Извади меча от ножницата и неволно докосна туниката си. Отпред беше мокра, от устните му се стичаше слюнка.

Колко ли монаси имаше в „Сен Морис“? В стаята намери шестима мъртъвци, значи оставаха поне още петдесет, може би шейсет. Какво ги е сполетяло? Къде са прислужващите момчета, книжниците и послушниците? Оставаше само да се надява, че по Божия милост живеят нейде в долината през зимата или има друга причина да не са тук.

Не можеше да откъсне поглед от мъртъвците. Устата му се пълнеше със слюнка. Клатеше глава, скован от ужас, не искаше да признае какви мисли изплуват в ума му. Повлече се слепешком към изхода, не усети как изтърва свещника.

Конят в църквата изцвили. В тишината на манастира се чу една-единствена дума на норвежки и Жеан я знаеше. „Кротко.“ Някой успокояваше животното.

Стисна дръжката на меча и се прокрадна през двора към задната стълба и вратата, която почти не различаваше в нощта. Още беше отворена. Промъкна се в църквата колкото можеше по-тихо.

Самотна свещ гореше като огнена пъпка. Не виждаше никого в тъмнината наоколо, само отраженията лъщяха по златото на олтара. Сетне нещо друго улови светлината на пламъчето — сребърен проблясък малко над пода. Отначало му се стори, че е тясна извита ивица светлина, но по нея се плъзгаше черно петно.

— Чистя меча си, монахо от „Сен Морис“. Не ме карай пак да го изцапам.

Жеан не виждаше кой говори, но отвърна сдържано:

— Не съм монах от „Сен Морис“.

Нещо изтрака и някой се изправи. Разтревожен от шума, конят изпръхтя.

— Кой си тогава?

Жеан не отговори. Чак в костите му се разгоряха враждебност и гняв, каквито не бе преживявал досега. За пръв път зърваше лицето на този мъж, но гласът му звучеше познато. Хугин… Храфн… Гарвана, който го бе изтезавал.

Гласът на Гарвана пресекваше.

— Трябва да си видял тук неща, които ти е трудно да проумееш. Аз…

— Къде са монасите? — прекъсна го Жеан.

Гарвана отметна глава назад, сякаш обмисляше въпроса.

— Ела да споделиш храната ми. Денят беше тежък за мен и с радост ще поговоря с някого, за да се разсея.

Жеан излезе на светло. Хугин се вторачи в меча, който изповедникът държеше.

— Няма как да говорим мирно, докато това е в ръката ти.

— Ти ли ги уби?

Гарвана сви устни.

— Не всички. Още не, но може и да се наложи. Моля те. Седни. Не съм чудовище, макар че сигурно така ти изглеждам.

Жеан сложи оръжието на пода и седна до него, увит в наметалото. У него напираше желанието да се нахвърли срещу това изчадие, но искаше да научи какво става, защо такива необикновени сили се опълчват срещу Елис.

И магьосникът вонеше силно на нещо, което напомняше за желязо и сол.

— Къде са монасите?

Жеан гледаше как дъхът му се кълби пред устата в мразовития въздух.

— Долу.

— Живи или мъртви?

— И живи, и мъртви.

— Къде е това долу?

— Скоро ще ти покажа.

Не беше съвсем същият глас, който Жеан бе чул да говори с краля или да го увещава, докато гарваните го кълвяха. Онзи глас беше овладян и спокоен. Сега Гарвана се запъваше, думите му звучаха толкова тихо и немощно, че не беше лесно да ги чува.

Главата на Жеан се замая. Гладът не изчезваше, страховитият глад за онази лепкава сладост под снега. Но какво го привличаше? Усещаше, че и Гарвана е целият оплескан със същото нещо. Изповедникът пак преглътна и се помоли на Бог да му посочи пътя.

— Ти си убил всички викинги.

Не чу отговор. Гарвана си седеше и го зяпаше.

— Защо ги уби? Те са били твои сродници. Защо?

Магьосникът се огледа и очите му издадоха колко е уплашен.

— Такава беше волята на бога.

— Какво ли знаеш ти за волята Божия? Ние я научаваме чрез молитва и чрез словата на папата.

— Както изглежда, той желае викингите да умират. Нали вашите монаси Еболус и Жослен, които загинаха в Париж, се сражаваха срещу тях, за да ги убиват?

— Подбудите им бяха праведни, в съгласие с учението на свети Августин. По време на война в името на доброто, благословена от църквата и водена, за да настъпи мир.

Жеан се стараеше да запази самообладание.

— По косата ти познавам, че не си монах, но говориш като тях — промърмори Хугин.

— Аз съм монах — натърти Жеан, — но се наложи да извървя труден път.

Той се озърна. Нещо се бе мярнало в сенките за миг. А Гарвана си търкаше челото, вторачен в пода. Май се мъчеше да събере сили, за да продължи разговора.

— Щом е така, повярвай ми, че Августин нямаше да е недоволен от смъртта на викингите или на тукашните монаси. Те умряха или ще умрат тепърва за общото благо, възвестено от най-висшата сила, и за да настъпи мир, както казваш ти.

— Яде ли от тях?

— Какво?

— Казват, че се храниш с трупове.

— Същото говорят и за вашите свещеници. Никого не съм изял. Това е път към безумието. Просто хората са разбрали неправилно някои ритуали.

— И какви са тези ритуали?

— Каквото и да мислиш за мен, аз съм състрадателен човек. Берсерките, с които си пътувал, казаха ли ти това?

— Откъде знаеш с кого съм пътувал?

— Гледам надалече. Онзи дебелак се набива на очи от голямо разстояние, а аз знам, че тези мъже не си служат с лукавство. Ти носеше кръста, нали?

— Да.

— Аз бях с твоите спътници в бивака на Зигфрид. Някои от хората там са християни и са довели и семействата си. Чули, че мога да лекувам. Опитах да изцеля дъщерята на един от тях, но не успях. Тялото й бе премазано от кон. Свещениците във вашите земи са страхливци, избягали още щом чули, че варягите настъпват. Не искаха да дойдат и да се погрижат за нея. Момичето умираше. Тя беше християнка и семейството й страдаше. Аз прочетох молитвите за нея и й дадох последно причастие. Офети и другите с него приеха това като потвърждение, че ям човешка плът.

— Но ти си езичник.

— Аз съм човек — натърти Гарвана, — а моят бог не е ревнив.

— Нито е състрадателен.

— Залите му са пълни с душите на воини, загинали в битки. Той не иска душата на малко момиче. Не го засяга къде ще се пренесе тя. Твоят бог би трябвало да е доволен, че извърших неговата магия.

Гарвана сви шепи около пламъчето на свещта, за да сгрее пръстите си, и светлината в църквата се смали до кълбо между дланите му. Когато заговори отново, гласът му звучеше по-силно.

— Нашите богове не се различават чак толкова. Моят иска кръв. Твоят също. Понякога, както по времето, когато черният светец минал през тези проходи, желанията им като че съвпадат. Один е тук — в камъните, в планините, в прохода. Той е бог на мъртвите и иска смърт, за да е доволен. Какво щастливо съвпадение — твоят бог поискал същото от мъчениците в Тиванския легион.

— Моят Бог не е твоят бог.

— Какво знаеш за моя бог?

— Знам само, че е лъжлив.

Гарвана кимна.

— Такъв си е, такъв си е. — Той се замисли. — Но не зависи ли всичко от това как гледаш на него? Коварството на моя бог е всеизвестно. Той убива героите си, за да ги прибере в своите зали. Твоят оставя мъчениците си да умрат, за да изпита вярата им и да ги изпрати в рая.

Изповедникът се заставяше да мисли ясно, да върне ума си към милостта, за която помоли Бог до мощите на светеца. С ъгълчето на окото долови ново движение. Спомни си разговора в къщата на Зигфрид и признанието на Гарвана, че някога е бил християнин, че тъкмо в този манастир е намерил и изгубил вярата си. „Узная ли целта му, ще узная и слабото му място.“ Жеан си повтаряше тези думи неспирно. Разсъдъкът му вече приличаше на свещ насред буря, опазваше я запалена само с усърдие и неуморно внимание.

— Ти също не си монах, а говориш като тях — подхвърли Жеан. — Някога бях.

— И защо се отрече от Христос?

— Защото той се отрече от мен.

— Той винаги е готов да те чуе.

— Но не ме чу, когато му се молих. Чу ме нещо друго.

Гарвана отмести ръцете си от свещта. Внезапно лъсна златото на олтара, трепкащата светлина сякаш го направи течно в мрака.

— Какво те чу?

— Онова, което ми посочи друг път.

Гарвана скри лице в дланите си, изглеждаше, че скърби, а мършавата му глава беше като златист череп. Гласът му притихна.

— Христос ме изостави. Молих му се, а той ме изостави.

В сенките стоеше някой, напомняше за нещо, потопено в мътна вода. Същото дете, което Жеан видя на брега, с плашещо изпито лице. Гарвана не го забелязваше и Жеан се боеше да не насочи вниманието му към него, не знаеше какво би сторил магьосникът. Помъчи се да отпъди момичето с жест. То не помръдна, лицето й бе обърнато към него като бледа маска.

— Баща ми и майка ми бяха бедняци от това село. Имаха много синове и дъщери. Аз не бях техен роден син, а подхвърлено дете. Монасите платили на майка ми… на жената, която наричах своя майка, да ме откърми. Останах при тях до петгодишен. Тогава баща ми умря. Монасите ме взеха в манастира от милосърдие. Обучаваха ме, хранеха ме, искаха да стана един от тях.

— Христово дело — кимна Жеан.

— Наистина. Тук животът на момчетата не беше чак толкова тежък, можех да отскачам понякога в долината, за да видя семейството си. Най-привързан бях към една от сестрите си.

— По-добре е било да отдадеш сърцето си на Бог.

Жеан говореше едва ли не наизуст — поучаваше, както бяха поучавали него. Струваше му се, че лекотата, с която изрича думите, е спасително въже, и се вкопчваше в тях, за да не го отнесе и заличи завинаги този развихрил се в него бяс.

— Но аз не мислех така — отвърна Гарвана. — Тя ми беше по-скъпа от Бог. Майка ми беше заета със стадото и другите деца, баща ми беше мъртъв, така че сестра ми беше средоточието на цялата ми нежност. Вече бях от пет години в манастира, когато я повали треската.

— Умря ли?

— Щеше да умре, ако не бях се намесил.

— Молеше ли се за нея?

— Да. Примолих се и на игумена да повика лечител. Той каза, че в долините наоколо имало твърде много момичета и Бог нямало да се разсърди, ако намалеят с едно. Можел да направи нещо, за да спаси син на селяни, който ще пасе стада, ще строи къщи и ще се сражава за Бог, но не и заради някоя от техните винаги податливи на похотта дъщери.

— Не е бил прав — поклати глава Жеан.

— И плати за това с живота си.

В гласа на Гарвана вече нямаше слабост. Звучеше уверено, подхранван от гнева.

Жеан не можеше да каже нищо. Виеше му се свят. Миризмата на онова нещо пак нахлуваше в ноздрите му. Яростта напираше у него. Бореше се да я потисне, да помни, че трябва да научи защо това същество преследва Елис, да разбере стремежите му, за да го победи.

— Застанах до одъра й и разбрах, че тя ще умре. Майка ми бе повикала една жена от хълмовете, която пазеше жива старата вяра и бе изгорила лицето си заради нея. Тя ми каза, че тази долина е особено място. Църквата била построена върху извор, посветен на стария бог — мъртвия бог на обесените, пазителя на виещите руни. Когато римляните дошли тук, те посветили храма на техния бог Меркурий. Аз го познавам под името Один. За други той е Вотан, Воданаз, Годан, Христос.

— Христос няма нищо общо с идолите, само ги поваля в прахта.

Жеан се вслушваше напрегнато в думите на Гарвана, за да отвлече мислите си от… от какво ли?

— Твоят бог е жаден за кръв като всеки друг, на който хората са се кланяли, откакто свят светува — натърти Хугин. — Я ми кажи — когато първият камък ударил първия мъченик, когато Стефан пролял кръвта си за Христос, дали твоят бог се е усмихвал?

Кръв… Отново изпита усещанията от нощта, когато Серда го измъчваше. Вкус на плът в устата, необуздана жизненост в тялото, щом топлата кръв се стече в гърлото му. Тогава беше страшно, но сега не изпадаше в ужас от спомена, дори му се радваше.

— Богът се нуждаеше от смърт — продължи магьосникът. — Долината искаше смърт. Жената ми показа тройния възел. — Ръцете му направиха няколко лениви движения във въздуха. — Три в един, огърлицата на мъртвия бог, която се плъзга, докато се стегне… и повече не се развързва. Отидох при игумена в килията му. Той си бе напълнил търбуха с вино и беше лесно да изпълня желанието на бога.

Гърлото на Жеан пресъхна. Очите на детето го пронизваха. Отчаяно се нуждаеше от вода, от храна. Облиза устните си. Вкусът на лепкавото нещо под снега беше по тях, но не му стигаше, само разпалваше желанието му да намери още.

— До сутринта на сестра ми й олекна. Жената каза, че в отплата за живота си сестра ми трябва да й служи. Отидох с тях сред хълмовете.

На Жеан му се струваше, че цялата църква се разлюля.

— Значи казваш, че идолът, комуто искаш да угодиш, жадува кръв и сега?

— Дадох му я. Не знам какво иска.

Жеан не можеше да мисли повече за изреченото от Гарвана. Кръвта в него превръщаше вените и кухините на тялото му в морски пещери, блъскани от прибоя. Мислеше за едно-единствено нещо.

— Какво е това? — успя да изломоти.

— Кое е „това“?

— Има нещо по тебе. Нещо мокро…

Жеан го надушваше. Искаше да го оближе, да го изсмуче от плата на наметалото, да попива миризмата и вкуса на черните петна, осеяли главата, раменете и ръцете на Гарвана.

Магьосникът се усмихна. Жеан откри, че лицето му е познато. И се убеди, че това е проява на болестта, която го измъчваше от влизането му в манастира. Вече бе виждал лицето на Гарвана. То беше разранено, подуто, белязано и обезобразено, но го разпознаваше.

— Какво е това?!

— Кръв.

Момичето се отдръпна назад и сенките я скриха. Лицето й потъна в блатото на мрака.

Кръв… Жеан падна по корем на каменния под. Отдавна знаеше каква е тази миризма, но не позволяваше на ума си да я приеме. Кръв, каквато вкуси на поляната. Кръв, каквато излочи от снега. Църквата се завъртя около него. Гърлото му се сви, студена пот изби по кожата му. Тялото му кипеше от нуждата да направи нещо.

Молитви, песнопения, повели от църковния канон се разкъсваха и фучаха из главата му, опитваха да се слеят в разбираемо цяло и да го направят какъвто беше преди. Бурята в него сякаш щеше да го разпори отвътре. Сега гърлото му гореше от жажда, която трябваше да утоли незабавно.

— Болен си, страннико — каза му Гарвана и се огледа. — Ние сме в дома на твоя бог, но той не ти подава ръка. А моят спътник… да, моят спътник чака в тъмата както винаги. Ето, утоли жаждата си.

Той поднесе чаша на изповедника. И водата в нея имаше позната миризма, но хаосът в главата на Жеан не му позволяваше да я определи. Изгълта всичко на един дъх.

Жаждата не изчезваше. Той искаше само едно — кръв. Погледна Гарвана и разбра какво трябва да стори. Изправи се. Държеше меча. И Гарвана стана. Жеан се помъчи да вдигне оръжието, но острието не помръдна. Собствената му ръка не му се подчиняваше.

— Това място иска смърт — промълви Гарвана — и явно е пожелало твоята.

Тласна го с длан в гърдите и Жеан залитна назад. Падна на плочите и миризмата на кръв преливаше в него. Закашля се. Опипа устните си. По тях избиваше черна слуз. В чашата имаше отрова. Щеше да я познае, ако умът му не беше толкова объркан. Но хаосът започна дълго преди да изпие отровата…

— Ти ме уби.

— Още не — отвърна Гарвана. — Още не.

Жеан се взря в нашареното от белези лице на магьосника и най-сетне го позна. Не се бе виждал в огледало от седемгодишен, но пред него, макар и по-слабо, проядено и разкъсано от ритуали и лишения, надупчено и разкривено, беше собственото му лице.

Жеан изпадна в несвяст, Гарвана го хвана за ръцете и го повлече към криптата.