М. Д. Лаклън
Фенрир (59)

59.
Светилниците в градината

Елис яздеше в гората и руните се виеха около нея като венец от ярки звезди. Шепнеха й имената на вълка — едното познато, другото не, а третото будеше само неясен отклик: „Той е Жеан, той е Фенрисулфр, той е и Вали, който беше, е и ще бъде“.

Тя преливаше от спомени — търсеше гъби призори в гората около Лош, криещите се в жасмина пеперуди вечерници излитаха, когато минаваше наблизо, и пърхането на крилете им имаше звука на винаги тегнещия над нея страх. Внушаваше си, че се бои напразно, но изтича веднага от сумрака между дърветата към слънчева поляна. Всичко изглеждаше толкова наситено — мастилено тъмните петна по парчето плат, което бе постлала в кошницата, тъмният сок по пръстите й, издигащото се слънце, изпаряващо капки роса от тревата. Лицето й се сгря, но ходилата останаха студени.

Досещаше се, че е търсила още нещо, освен гъби и я е догонвало още нещо, освен слънчевите лъчи. С цялото си същество долавяше заплаха в раждането на утрото. Вървеше като сърна, бояща се от вълци.

„Вали…“

Нещо в нея се пробуждаше от това име. Видя себе си на място, където никога не бе отивала, до необичайно ниски и схлупени къщурки. Покривите от чимове не стигаха и до кръста й, а под полегатия хълм искреше река. Чуваше оживените викове на деца и ги зърна да се къпят в блещукащата вода. Някой стоеше до нея. Обърна се и лицето й се стори познато, но сякаш го бе виждала преди през мътно стъкло, чертите оставаха разкривени и неясни.

Взря се в ръката си. Все същата ръка. Руните се събраха, но тя не стана бог, нито умря, както й предричаше вещицата. Наложи си спокойствие и видя руните около себе си в два въртящи се кръга по осем, а виещата руна по средата като пълзящ вълк. Тази изглеждаше по-важна от всички други заедно. Но нещо липсваше. Трети кръг. Докато го нямаше, тя си оставаше човек.

Още стискаше в ръка камъчето, което Гарвана й даде. Вдигна го към очите си и едва не го захвърли. Най-обикновено камъче в сложна примка с възелче, окачено на връв, но на него бе издълбана вълча глава. Тя чу думи в ума си: „И когато боговете видяха, че вълкът е омотан целият, взеха въже и го вързаха за скала, наречена Писък“. Представяше си великански вълк с безмилостно разчекнати челюсти от пъхнат между тях меч, вързан за грамадна скала с въже, тънко като панделка. Звярът се гърчеше, стенеше и виеше, но не можеше да се изтръгне. През нощта при скалата дойде мъж — висок и блед, с щръкнала червена коса. Той се опита да разкъса въжетата. Но те устояха. Тогава мъжът взе камъче, отчупило се от скалата. И щом настъпи денят, мъжът надраска нещо на камъчето — вълча глава.

Руните й показваха това. Руните знаеха.

Елис непрекъснато подкарваше коня, но накрая животното се умори и тя спря, остави го да пасе и да почива. Пролетта беше прекрасна, навсякъде цъфтяха цветя под гъстия листак на явори, брези и дъбове, нашарен от слънцето.

Изведнъж усети колко е измъчена от дългите страдания на брега. Цялото тяло я болеше, кожата й беше ожулена от въжетата и още смъдеше от солената вода. Наблизо нямаше ручей, но гората беше мокра от скорошен дъжд. Елис облизваше капките от листата, а когато намери мътна локва, легна и започна да лочи като куче. Твърде изтощена се чувстваше, за да потърси нещо за ядене. От преумора й се привиждаше какво ли не в шубраците. Все долавяше някакво движение, чуваше шумолене. Страхът надделя, тя яхна коня и продължи ходом през гората.

Зелени и златисти петна се сливаха пред очите й, главата й клюмна върху гривата на кобилата. Стряскаше се, вдигаше глава за миг и пак заспиваше. По някое време се събуди. Конят под нея не мърдаше. Усети студ, макар че залязващото слънце промушваше ослепителни лъчи през гъстите листа на дърветата.

— То ще ме погълне.

Страшен, гърлен глас. Тя настръхна в миг. Вълкът беше пред нея, огромните му лапи червенееха от кръвта на нейните сънародници.

Тя срита кобилата и я завъртя, за да препусне обратно, но не успя. Ужасната твар скочи, смъкна я от животното и я стовари на земята. И когато гърбът й се удари в пръстта, сякаш цялата натрупана умора, която се опитваше да забрави, я притисна с тежестта си. Елис изпадна в безсъзнание.

Когато се опомни, кобилата не се виждаше никъде, а звярът стоеше на четири крака над нея и опираше муцуна в лицето й.

— То ще ме погълне — каза отново с глас като градушка, като стъргане на лодка по чакъл.

Елис онемя. Потърси руните. Нямаше ги, сякаш бяха избягали от вълка.

Напъна се да пълзи по гръб, но съществото притискаше единия й крак с ноктите си.

— Борих се — изхриптя то. — Не ме ли позна?

— Ти си чудовище.

— Аз съм Жеан. Изповедникът. Опитах се да ти помогна, да те спася от онази твар, която те преследваше.

— И защо не го уби на брега?

Звярът наведе глава.

— Виждах само тебе. Исках да те защитя, но не бива да съм близо до тебе. Бесът, който е в мене, ще ме погълне.

Изправи се, обърна й гръб, но пак се опря и на четирите си лапи, щракаше със зъби и се въртеше, все едно го налиташе досадна муха. Приклекна и заръмжа през оголените си зъби:

— Остави ме. Върви си, защото имам вълк в себе си и не мога да го укротя.

— Тогава защо дойде?

— Да те видя. Да те докосна.

Елис погледна камъчето в ръката си. Гарвана бе удължил връвта достатъчно, за да бъде вързана около шията на вълка. Не й се вярваше, че ще има полза, но какво друго да стори? Тя пристъпи полека към мъчещия се звяр, който се притисна към земята подобно на куче, уплашено да не му вземат кокала. Елис протегна ръце да окачи камъчето на шията му, но той пак оголи огромните си жълти зъби. Тя отскочи. Устата му вонеше на смърт.

Съществото заговори, гласът му звучеше като дъвчене на хрущяли.

— Няма да го нося. „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят, и Който показва милост до хилядно коляно към ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди.“^[1] Прояви милост към мен сега, Господи. Прояви милост!

Тя посегна да утеши огромния звяр, но той се дръпна рязко, извъртя се и отвори уста. После се нахвърли с вцепеняваща бързина. Пак я събори на земята, постоя скимтящ над нея и побягна между дърветата. С няколко скока се скри от погледа й. Елис остана сама в горските дебри, свечеряваше се, а тя прегладняваше и мръзнеше. Но изведнъж вече не беше сама, нито пък гладна, у нея грейна необичайна топлина. Видя изгрев в себе си, който освети гората със силно чисто сияние. Откриваше съвсем лесно следите на вълка. У нея се разгоря руна.

Елис тръгна по дирята. Знаеше, че е паднала нощта, но не и за нея. Светлината в съзнанието й показваше всичко като денем, без да я заблуждава, че гората не е тъмна. Струваше й се, че е в две различни гори едновременно, че съществува и в светлата, и в тъмната.

Вървеше неспирно сред уханията на мокра пръст и трева, на смолата, полепнала по дланите й от дървесните кори, които пипаше понякога. В мрака кръжаха мушици, разни животинки ровеха в земята. От непрогледно черно небето стана сребърно, чуха се птичи гласове, стопли се, копия от слънчеви лъчи проникнаха между клоните.

Малко след зазоряване тя се натъкна на спящия вълк. Той се бе притиснал в паднало дърво. Спящото чудовище като че не плашеше руните. Съзнанието й оживя от искрящите знаци. Елис погледна амулета. Подобно на нощта, видяна от нея като ден, подобно на вълка, който беше и човек, на дланта й хем имаше камъче с издълбана вълча глава, хем къс тъма, сякаш изтръгнат от нощното небе, несравнимо по-огромен от камъчето в истинския свят.

Тя знаеше, че това е магия и грях, но руните я изпълваха с възторг. Чувстваше се по-силна отвсякога, въпреки че кошмарите от ранните й години сега се сбъдваха наоколо й, дърветата приличаха повече на изваяния, небето беше като метален покрив, а не част от сътворението, а стръковете трева изглеждаха като парченца тъмно стъкло. Тя не се боеше. Чувстваше се в безопасност на това място между действителността и виденията, защото руните й бяха водачи.

Взираше се в парчето тъма, което беше и камъче. Не можеше да определи колко е голямо. Уж се побираше на дланта й, а напомняше за звездния безкрай. Светът беше толкова странен и хубав… И вълкът я привличаше, не я плашеше. Лежеше в сумрака като поредната дълга сянка сред сенките на старите дървета. Тя върза амулета на шията му и легна да спи до хълбока му, успокоена от топлината на звяра.

Съществото не се събуди нито тази сутрин, нито следобед, нито дори вечерта, когато сенките на дърветата пак се проточиха към нея, а залязващото слънце пръскаше лъчи в гората. Не го събуди и нощта, нито бръмченето на насекоми край ушите му, нито пък влагата, полепнала по козината му с утрото. Слънцето напичаше силно, но вълкът не се размърда.

Елис остана при него. Дрехите й се бяха превърнали в дрипи, но не усещаше студ, нито глад. Руните я сгряваха. Тя се потапяше в тях, търсеше ги в мрака на съзнанието си, учеше се как да ги намира в неусетното пропадане, когато будуването преминава в сън. Така им позволяваше да се появят, за да я обгърнат. Тя беше кон, препускащ под слънцето, тя беше залез, разперил пръсти от светлина към тъмните хълмове, тя беше осеян с шипове глог, тя беше брулеща земята градушка, тя беше и река, хранеща и оформяща земята, която хранеше и оформяше нея.

Вечер седеше до вълка, гледаше протяжната смърт на цветовете — зелено, червено, пурпурно се преливаха в сиво, докато здрачът се сгъстяваше. Но с нощта се раждаха нови цветове — блестящото сребро на листата, мастиленото синьо в далечината. Никога не бе виждала такива нощи, макар че често ги сънуваше. Спеше до вълка и си представяше, че е щит, който го пази от зло. Събуждаше се и ходеше из гората, понякога само тя, понякога като въплъщение на руна — заставаше до бреза и гледаше как светлината на пролетта пламти в нея.

Не знаеше откога е на това място и какво е яла. Дните се удължаваха, но денят в нея сякаш не свършваше никога. Самата тя беше денят — сгряваща сила, която пораждаше песен в гората. Взираше се в луната и виждаше отражението си в светлата й повърхност. Плодове оцветяваха пръстите й, имаше вкус на гъби в устата си. Само понякога, когато пиеше от ручей, усещаше студ. Тя вдигаше глава и виждаше света сякаш сътворен току-що, сияещо нов, блестящо зелен.

 

 

Първо дойдоха две момчета, любопитни и плашливи. Виждаше ги по толкова различни начини — запотената кожа лъщеше от живот, носените от тях цветове се разстилаха в съзнанието й като лъч, минал през стъклени мъниста. Чуваше ги като музика, трепкаща и несигурна мелодия, изсвирена от дете на дудук. За Елис изглеждаше, че всяко от момчетата носи в себе си огънче като свещ, осветяваща тъмата на тленната му плът.

Върнаха се с мнозина мъже и ехото на предишното й аз — дамата Елис, за която те бяха опасни, прошумоля в нея за миг. Вътрешният глас на уплахата, който я подтикваше да бяга, този път беше само далечен шум. Събраха се четирийсетина мъже. Грабители, досети се тя. Здрачът потъмняваше в същинска вечер и застудяваше.

— Вече са ги обрали. Виж ги какви са.

Едва разпозна подобие на родното си наречие. И тези хора бяха франки, но не се подчиняваха нито на нейния брат, нито на друг владетел. Мъже извън закона, някои с парцаливи дрехи, други с по-скъпи, несъмнено откраднати.

— Ама жената ще е доста хубавичка, ако си напълни корема с малко храна.

— Тя ще е доста хубавичка и ако я напълним с нещо друго. Какво се помайваме? Имаме си двама свестни роби. Дай да я изчукаме тая и да ги продадем.

Говореше нисък жилав младеж с покафеняла от слънцето кожа. Някои зъби в устата му бяха счупени, едното му ухо — разкъсано. Елис откриваше в него буйство от шарки и звуци — зелените петна на мъха по коленете му, златист цветен прашец по ръкавите, пращене на горящи цепеници, което сякаш изразяваше същността му. Той привличаше неустоимо вниманието й.

Тя заговори:

„Седях в самота, когато ме потърси Стария,

онзи ужас божествен, който в очите ми гледаше.“

„Какво ще попиташ? Защо си дошъл?“

„Один, знам, че за себе си скрит си ти.“

— Ама това да не е езикът на норманите? Тая е викингска кучка. Датчани са! Ще вземем добри пари за тях.

— Далече сме от морето — обади се друг.

Елис почувства безпокойството в новия глас като студен вятър. Озърна се към вълка зад себе си. Нямаше вълк, само изповедникът лежеше гол на земята. „Жеан? Но къде е вълкът?“ Само че Жеан не беше какъвто го познаваше, а здрав и красив. Тя изрече:

„Видях един, в гората беше вързан —

зъл пакостник, на Локи той приличаше.“

— Тя прави магии! — възкликна някой. — Да я убием, преди да ни омагьоса.

— Не е магия, а и да е, не личи да й е помогнала много.

Стиховете пак се обадиха с устата на Елис — досущ като вятър в тръстика.

„Седеше стара великанка в Желязната гора,

за да роди тя челядта на Фенрир.

Сред тях едно чудовище същинско,

което скоро щеше слънцето да грабне от небето.

Там лапа то преситено на мъртвите месото

и пръска кръв в дома на боговете.

Тъмнее слънцето и скоро посред лято

започват страшни бури. Искаш ли да знаеш друго?“

Настъпваше нощта. Между тъмните дървета повя вятър. Откога ли се задаваше бурята? Елис не знаеше. Едри капки охлаждаха кожата й. Скрилото се слънце придаваше на облаците цветове на злато и олово, а гората около нея сякаш светна.

— Хайде да ги вземем и да си ходим. Тая нощ ще бъде гадна.

— Първо ще си направя кефа. Тъкмо ще се стопля.

Онзи със счупените зъби и разръфаното ухо държеше нож.

Сърцето й се разтуптя, кръвта се отля от лицето й. Но той изглеждаше толкова крехък — като диво цвете, което тя можеше да откъсне всеки миг, за да се позабавлява, преди да го захвърли. Чувстваше се твърде странно, все едно съществуваше на много места едновременно.

Той я хвана.

Елис беше в гората, но и не беше в нея, намираше се в пещерите на съзнанието си, където руните сияеха и пееха, но и другаде. „Къде ли е това място?“ Да, беше в лунната градина на своето детство с уханието на жасмин по росата, с топлия въздух по кожата й, докато бродеше омаяна. Видя мъничка свещ в ниша на стената. Взря се и откри още много светилници. Тя посегна и угаси най-близкия.

В гората мъжът пред нея, злият младеж със счупените зъби, стиснал с едната ръка дръжката на ножа, а с другата смъкващ панталона си, се строполи мъртъв.

Тя долови стъписването на разбойниците, шепот на мисли, прелетял в умовете им като първия есенен вятър в летните гори.

Двама приклекнаха до падналия, опипваха лицето му. Бе умрял преди малко, но вече беше студен. Извадиха оръжията си, някой изсъска:

— Вещица…

В лунната градина тя махна с ръка и повеят угаси всички свещи.

Заваля силно, дъждът превръщаше листата на дървета в барабанчета и отбиваше толкова приятен ритъм, че на нея й се прииска да танцува. Отиде при Жеан, повдигна го да седне и обърна лицето му към дъжда.

— А сега се събуди! — помоли го тя. — Измих вълка от тебе.

Той отвори уста към облаците, примигна срещу огромните капки, пръскащи се по кожата му.

Обърна се към нея и погали косата й.

— Аз съм — какъвто бях и какъвто съм. Изминах толкова дълъг път, за да те намеря.

Тя знаеше. В този миг си спомни, че са живели преди, че се обичаха и тяхната любов надживя смъртта. Какво беше името й тогава? А неговото? Тях не си спомни. И каза, без да се замисли:

— А аз чаках толкова дълго да дойдеш.

Целуна го и легна с него сред труповете на горяните. За пръв път от детските си години не се чувстваше самотна.