М. Д. Лаклън
Фенрир (13)

13.
Награда за честта

Щом Гарвана отряза въжето и монахът падна на тревата, поляната притихна.

Офети се доближи и се загледа в момчето на търговеца, което прегръщаше изповедника.

— Виждам, синко, че сте от една вяра. Е, ако той е мерило за тукашните мъже, можем да си товарим нещата и да се прибираме у дома. Тоя мъж е от желязо, признавам. А, Гарване? Даде ти урок, нали? Сакат, вързан и омагьосан, ама те победи в това, в което най-много те бива.

Елис не разбра нито дума, но почувства почитта в гласа на северняка. Пак наведе глава да погледне монаха. На лунната светлина кръвта беше черна и блестяща, едното око се подуваше окървавено. Птицата бе изкълвала почти целия клепач, макар че самото око изглеждаше непокътнато. По цялото му лице и ушите имаше множество рани, костта на скула белееше през пробитата кожа, а дупчица в бузата оголваше зъб. Тя махна останките от гнусната ръка и ги захвърли. Никой не се опита да й попречи.

— Няма да се възстанови от това — отбеляза Леший. — Тези рани не са смъртоносни, но ще гноясат. Виждал съм вече такова нещо.

— Колко струват костите на бог, на тегло ли ги плащат? — подхвърли Серда, изсмя се и побутна с ботуша си хълбока на изповедника.

Елис скочи мигновено. Без да се замисли какво прави, тя блъсна с все сила Серда в гърдите. Той не очакваше удара, спъна се в стърчащ корен и пльосна по гръб. Опомни се веднага, извади нож още докато падаше, надигна се пъргаво и се втурна към нея. Успя да направи две крачки, преди Офети да пристъпи с изненадваща пъргавина и да забие рамо в ребрата му. Запрати го в близкото дърво. Серда остана без дъх, стовари се на земята и заохка.

Офети посочи монаха.

— Той заслужи почитта ми тази вечер. Остави момчето да се грижи за него, щом е склонно да прави това. А ако ти, Серда, търсиш с кого да се сбиеш, няма да те разочаровам. Готов съм да ти угодя.

И отново Елис не схвана нито дума, но казаното й беше достатъчно ясно.

Серда стана и си изтупа дрехите, макар че още се задъхваше. Вторачи се в Елис така, че нямаше нужда тя да гадае какво би й сторил, усмихна се и тръгна обратно към големия бивак.

Нощта бе настъпила и луната превръщаше поляната в сребрист кръг. Хугин каза на Леший нещо на норвежки. Търговецът завъртя глава.

— Не ми се вярва той да разбира, че сме тук.

За пръв път Гарвана впи поглед в Елис.

— Погрижи се да му е топло тази нощ и му давай вода, ако поиска. Няма да умре до утре. — Пак се обърна към Леший. — Повтори пред краля какво каза монахът и му предай, че по това време утре по един или друг начин ще науча от него всичко, което може да ни каже. Сега трябва да помисля.

Хвана сестра си за ръката и я поведе към отсрещната страна на поляната, сетне двамата се скриха между дърветата.

За всички беше очевидно, че Жеан ще умре. Тресеше го, раните му изглеждаха много зле. Странно, но птиците не го кълваха през дрехите, а само там, където кожата беше открита. Жеан бълнуваше, стискаше ръката на Елис, фъфлеше и хриптеше. Езикът му се поду като страшна кървавица и нямаше как да затвори устата си. Елис я навлажняваше с мокра кърпа, изстискваше по малко вода вътре. Откъм навеса на магьосниците се чуваше тихо пеене, думите бяха неясни като полъх на дим във вятъра.

Леший седеше при нея. Дори този загрубял от живота търговец, който виждаше света от гледна точка на печалбите и загубите, остана потресен от страданията на монаха.

Някакво момче дотича на поляната и забърбори припряно на викингите. Елис видя, че Фастар сочеше към нея, а огромният дебелак ги доближи и каза нещо на Леший, който му отговори. Офети се отдалечи.

— Трябва да се явя пред краля — обясни й търговецът. — Изпратил е момчето да ме повика.

— За какво? — попита тя тихо, но първо се увери, че никой не ги гледа.

— За да чуе какво е казал монахът при изтезанията.

Леший не пожела да назове случилото се магия. Изповедникът беше полумъртъв от мъченията и едва не разкри онова, за което просто се бе досетил — че благородната дама е наблизо. „Ама че прорицание…“

— Заповядано е и ти да дойдеш — добави той. — Май и долу ще трябва да се преструваш на роб.

Елис докосна ръката му.

— Изповедникът умира.

— Така е.

— Има нужда от мен. Позволи ми да остана.

Леший сви рамене и подвикна на северняците. Дебелакът отговори нещо, клатейки глава.

— Не. Искат да дойдеш и ти — преведе търговецът.

— Няма да го изоставя — възпротиви се Елис и му обърна гръб.

Леший пак заговори на берсерките, последва кратък спор между тях, накрая дебелакът тръсна глава и направи чудат жест, като спомена и името на краля.

Търговецът изви глава към Елис.

— Офети казва, че кралят можел и сам да се обслужи една вечер. Свещеникът е заслужил малко милосърдие. Берсеркът е готов да върши твоята работа в бивака, ако кралят настоява толкова. Ти ще се грижиш за монаха. Ако успееш, премести го долу при речния брод. Ще ви намеря там и се заклевам, че ще те върна при твоите хора. — Леший понечи да се изправи. — Ти май спечели приятел — дебелия викинг. Аз трябва да тръгвам.

Елис също се изправи и кимна на Офети. Изпълни я увереност въпреки страха. Бог бе пожелал тя да бъде до изповедника. А Бог, рече си тя, различава добре своите от враговете. Ако трябваше някой да се страхува, това бяха магьосникът и гнусните му помощници.