М. Д. Лаклън
Фенрир (29)

29.
Странни спътници

Жеан се чудеше защо северняците склониха веднага да се отправят към планините. Не минаха през бивака, не се сбогуваха със съратниците си и той отсъди, че бързат. С Офети имаше четирима мъже, всички тръгнаха припряно на север, за да се срещнат с други шестима.

Намериха се в края на гората, където Гарвана се бе опитал да покори с магия Жеан. Виждаха бивака в подножието на склона. Жеан забеляза, че долу се струпват хора — мънички, но добре различаващи се фигурки под голямата луна. Шестимата бяха довели четири мулета и боен кон, но нямаха много припаси. Животните носеха товар от ризници, копия, брадви и два лъка, навити постели и почти нищо друго. Явно и тези бойци не бяха искали да се бавят.

Неволно се вторачваше в тях с изцелените си очи. Вторачваше се във всичко наоколо. Въпреки облаците луната се виждаше и открояваше със сребро краищата им. „Дали и в рая има толкова прекрасна светлина?“

Тези мъже се различаваха от другите викинги в гората — по-руси, по-високи, а и почти всички бяха много яки. Колкото и дебел да изглеждаше Офети, силата му личеше. Сван също беше великан, с пищна червеникава брада, грееща като излъскана мед на странната светлина. Носеше огромна брадва. Фастар, онзи с нарисуван чук на щита, беше строен и наглед пъргав мъж с меч на колана. Имаше голям и грозен белег на бузата си — очевидно от връх на стрела или копие. Астарт беше най-младият от тях, имаше рядка брада. Сквернословията на Егил го отличаваха дори сред тези обръгнали на битки воини. Към останалите от единайсетте мъже все още никой не се бе обърнал по име и изповедникът не смяташе за нужно да ги подпитва как се казват. Един беше видимо по-стар от другите — с посивяла коса и липсващи два пръста на дясната ръка. Друг пък имаше два меча, макар че дрехите му бяха бедняшки.

Сега обсъждаха дали да облекат доспехите си. Офети сложи край на спора.

— Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре. Нямаме време за това.

— Знаеш ли пътя? — попита Фастар изповедника.

— Знам накъде трябва да тръгнем — на югоизток по търговския път към Ломбардия.

Офети кимна.

— Заведи ни там, постарай се да вземем златото и повече няма да чуеш за нас. Кълна се в доблестта на Тир, че няма да пострадаш. Но ако ни предадеш, ще убивам по един монах всеки ден, докато трае гневът ми, а той не се уталожва лесно. Искам и ти да се закълнеш в своя бог, че ще се държиш с нас честно, както ние с тебе. Няма да си имаш неприятности с нас, ако ние си нямаме неприятности с тебе. Ще се закълнеш ли?

Жеан огледа бойците. Те имаха власт над него, така че почти нямаше избор. Трябваше да отиде в „Сен Морис“ и те изглеждаха подходящи да му помогнат по пътя. Колко пари би получил за костите на монаха? Нищо. Значи щеше да се освободи от клетвата си в мига, когато каже на берсерките, че няма да им бъде платено за тяхната плячка. И тогава монасите биха могли да ги убият. Такъв ли завършек би го удовлетворил? Повечето свещенослужители биха одобрили това. Той обаче не се съмняваше, че е най-добре да приобщи тези мъже към Христовата вяра. Зарече се да опита.

— Имате думата ми — каза им Жеан. — Ще ви служа в това начинание.

— Добре — отвърна Офети.

Отиде при едно муле и извади сандали от дисагите.

— Пътят е дълъг и ще имаш нужда от обувки. Не си мисли, че е благодеяние. Не искам нито да ни бавиш заради рани по ходилата, нито да тежиш на някое муле. Накъде ще се отправим оттук?

— Има брод на реката под този хълм.

Жеан непохватно върза сандалите на краката си, не беше свикнал нищо да прави сам.

— Побързай — подкани го Фастар. — Владетелят Роло скоро ще ни покаже благодарността си за стореното от Офети със сина му. Къде е този брод?

Жеан протегна ръка в посоката, която детските спомени му подсказаха, но северняците се бяха загледали към подножието на хълма. И той се обърна да види какво става. Там се събираха бойци. Колко ли бяха? Поне четирийсет. Идваха и други от бивака, някои на коне.

Офети сви рамене.

— Той беше зрял мъж и ме предизвика.

— След като ти го цапардоса и му изби няколко зъба.

— Преди това той отрече моето мъжество. Законът е недвусмислен. Можех да го убия тутакси, но бях готов да се задоволя само със счупения му нос. Той пожела да стигнем до края.

— Онези долу стават все повече — обади се Холмгейр.

— Можем да останем и да се бием — подхвърли Астарт.

Фастар завъртя глава.

— За да успеят малцина срещу мнозина, трябва да накарат враговете си да побягнат. Но те са хора на Роло и ще са озлобени. Няма как да убием достатъчно от тях, за да ги уплашим.

— Защо не се търкулнеш по хълма, за да ги премажеш, тлъсто копеле такова? — промърмори Егил.

— Щом искаш — ухили се Офети. — Тъкмо ще се разкърша, докато се катеря обратно към вас.

— С тях е Хриткар, един от верните на Роло предводители на отряди — посочи Астарт. — На един пир го чух да разправя, че не разбирал и думичка от песента на скалда. Мисля си, че ако някой не разбира поезията, трябва да е лош боец.

— Вярно си е — съгласи се Офети. — Веднъж го чух да разказва за победа в битка. И куче щеше да скалъпи по-свестни стихове. Духът на Один го няма у него, защо да го има и у неговите воини?

— Прекалено много са — настоя Фастар. — Да тръгваме. Ако навлезем в горите на юг, ще се измъкнем. Да вървим към брода.

— А после? Кораб ли ще откраднем? Ей, монахо, ще стигнем ли по реката до онзи манастир?

— Не чак до манастира. Трябва да продължим по стария римски път — Трансверсале, да минем покрай Саон на юг и накрая по река Рона до самия манастир.

Жеан бе чул всичко това от поклонници. През прохода, в който бе разположен манастирът „Сен Морис“, се стигаше най-бързо и до Ломбардия, Торино и накрая до Рим.

— Да вървим — реши Офети. — По реките ще гъмжи от съгледвачи, които причакват северняци. Хайде, да тръгваме. Не бива хората на Роло да ни сгащят, докато прекосяваме реката. Водата се е надигнала, ще ни бъде доста трудно и без онези мръсници да ни налетят.

Хвана поводите на мулето и тръгна припряно надолу по другия склон на хълма.

Жеан се озърна. При пешаците в края на бивака се струпваха и конници. Знаеше, че конете лесно биха догонили него и берсерките. Но това не го уплаши кой знае колко. Гризеше го друго безпокойство. Не можеше да забрави онзи вкус на човешка плът в устата си. Хем се гнусеше, хем се чувстваше странно въодушевен, сякаш част от него се наслаждаваше на отвратителното угощение. Освен това откри с изненада и ужас, че очаква с нетърпение неизбежната схватка. Устата му се пълнеше със слюнка, усещаше ръцете и краката си леки и пъргави. Тръгна след воините през гората и се помоли, ако убие, поне да въздаде справедливост с това и да не се радва на стореното. Църквата внушаваше недвусмислено, че да убиваш езичници е добро дело, но не бива да се опияняваш от клането.

Всичко беше толкова необикновено, налагаше му се да свиква с безброй промени. Не се съмняваше, че е благословен. Бог бе свел взора си към него в мъките му и го бе избавил от оковите на болестта. Каквото и да предстоеше, щеше да е проявление на Божията воля. От него се искаше само да се моли, да приема каквото се случи и да постъпва както Бог би желал.

Жеан забелязваше, че силата му нараства. Северняците подтичваха, но бързият им ход изобщо не го затрудни. Стигнаха до края на гората и дългото спускане към брода се откри пред погледите им.

Викингите се втурнаха към реката, Жеан не изоставаше. Преливаше от жизненост и се срамуваше от радостта си при спомена какво бе натикано в устата му преди по-малко от денонощие.

Някой го хвана за ръката. Дебелакът се задъхваше до него.

— Не припирай толкова. Да не искаш да изостанем?

Жеан се опомни и забави ход, макар че не му се искаше. Охотно би хукнал напред, за да отприщи кипящата в него енергия.