М. Д. Лаклън
Фенрир (68)

68.
Безответни молитви

Жеан лежеше неподвижно. В ръцете и краката си усещаше лед, който нямаше нищо общо със зимата. Костите му пак се извиха накриво и застинаха, вече бяха по-безполезни и от висулките по корабните въжета. Той отдавна не трепереше, а го налягаше дрямка, едва задържаше очите си отворени. Знаеше, че би могъл да промени всичко, стига да махне камъчето от шията си и да пусне вълка на свобода. Звярът щеше да оцелее някак. Но нямаше да махне камъчето. Жеан беше уверен, че ще умре, и предпочиташе смъртта.

Повтаряше мислено псалми, но те не бяха нищо повече от струпани думи в главата му. Светът около него изчезваше полека. Сега не можеше да шавне, дори да се поклаща конвулсивно, както правеше още от детството си.

Отново видя лицето й. Светата дева в нивите… Елис в нивите. „Не ме търси“, бе казала тя. Но той я потърси. Издири я, легна с нея и беше щастлив, най-лошият грях — радваше се на оскърблението към Бог.

Жеан избра смъртта не за да се спаси, а защото се стремеше към наказанието, което Господ му бе отредил. Яде нечиста плът, отдаде се на похот и се присмя в лицето на Бог. Заслужаваше да страда вечно.

На кораба имаше хора. Местеха разни неща, сандъците, оръжията. Двама застанаха над него.

— Този ли е монахът?

— Сакат е, хагане.

Жеан усети ръка да опипва лицето му.

— Искам да го видя. Жив ли е?

— Кой знае…

Жеан се надяваше да не му помогнат. Трябваше да умре. Той беше изчадие. Ако можеше да се движи, щеше да нападне тези мъже, да ги принуди да го убият. Но не можеше да покаже с нищо, че е жив. Някой опря длан на гърдите му, за да провери дали диша. Пръстите напипаха вълчия камък под туниката му и дръпнаха плата встрани.

— Какво е това?

— Камъче, хагане, този е беден като печенег. Няма скъпоценности.

— Я да видя.

Друга ръка хвана камъчето.

— Хагане, не е накит, достоен за владетел.

— Това е необходимият камък.

— Какво?…

— Има пророчество. Обещано ми е благоденствие, ако намеря този камък. Той ще окове един бог.

Напрегнатият глас говореше по-скоро на себе си.

— Радвам се да чуя това, господарю.

— Това е безопасност — не млъкваше Хелги. — Това е краят на нашите врагове.

Връвта се опъна и се скъса.

— Ще го носите ли, господарю?

— Камъкът е дар от бог. Прави вещиците безсилни, оковава тронове и вълци. Благословени сме! Ще го нося, докато се върнем в залата. Друг се нуждае повече от този камък.

Жеан почувства, че са свалили от него страшно бреме, главата му олекна. Заради неминуемата смърт ли? Лекотата, с която душата се отърсва от тленното тяло?

— Трябва да се върнем при дамата.

— Ами монахът, господарю?

— Орисниците ни показаха каква смърт искат за него — каза Хелги. — Махнете кожите от него и го оставете на студа.

Груби ръце съблякоха Жеан, студът се впи в тялото му, заледената палуба сякаш обгори кожата му. Чу мъжете да слизат от кораба, изпръхтя кон, издрънча юздата му и чаткането на копитата заглъхна.

Студът го вцепеняваше. Жеан се видя като през ледена плоча, чу се да говори на Елис.

„Ще бъда какъвто съм наистина.“

„Но аз никога няма да съм същата. Ти си враг на боговете.“

„Ще бъда какъвто съм наистина.“

„Ти си убиец на собствените си сродници.“

Главата му се въртеше. Усещаше я пълна с ледени късчета. Той бе убивал и знаеше, че винаги ще убива. По-добре беше да умре.

„Този път — каза й той — ще умра за тебе.“

„Ти ще бъдеш моята гибел. Последния път животът ми стана невъзможен заради тебе. Този път ще ме убиеш.“

„Не!“

Затвори очи и се помоли студът да го победи. Но го победи гладът.