М. Д. Лаклън
Фенрир (55)

55.
Приливи и отливи

Сега настъпваше времето за отлив, но те не забиха кола близо до вълните. Мозел и Офети го поставиха малко по-нагоре на брега, към края на равната му част, преди ивицата сух пясък. Накараха я да седне до кола и я вързаха. Елис усещаше студената вода да се просмуква в панталона й, огледа локвите наоколо и се увери, че приливът стига до това място. Искаха тя да се удави, но бавно.

Разбира се, опита да се възпротиви, но силата на Офети беше ужасяваща, той и Мозел я вързаха с лекота. Елис виждаше, че са омагьосани. Мъжете не продумваха, нито се съсредоточаваха особено в това, което вършеха. Мозел все си облизваше устните, потракваше със зъби и дори се оригваше, което изобщо не би си позволил, ако се владееше.

Тя си спомни Зигфрид и как руната се разгоря в нея, за да подлуди коня му. Потърси в себе си нещо, с което да разпръсне покорилата ги магия. Ала не намери. Руните не я слушаха, бяха заети с друго — с присъствието на сродните им знаци в съзнанието на Мунин.

— Знам какво се опитваш да направиш — каза й стоящата до нея вещица, — но такава власт се плаща прескъпо. — Тя посочи лицето си. — Те са своенравни, ако не им наложиш волята си чрез мъки и лишения. Сега ще страдаш и ще ми дадеш онова, което имаш.

Елис погледна нагоре към яркия полукръг на луната и попита вещицата защо не накара робите си да я убият веднага, както бе опитвала досега със заклинания. Вещицата не отговори, но Елис се досети, че тя вече смяташе този способ за безполезен. И отново чу думите на човека вълк. Когато му зададе въпроса защо Храфн, мъжът магьосник, иска да я убие, Синдре каза: „Той се страхува от тебе“. Значи Елис и вещицата не можеха да си навредят пряко. Затова я оставиха на морето.

Момчето заведе вещицата да седне на мокрия пясък отпред. За Елис тя вече почти нямаше човешки облик, превърна се в променливо видение — ту се появяваше, ту изчезваше. Присъствието й беше като бурен вятър, обсипващ лицето на Елис с песъчинки и пръст, принуждаваше я да се извърне.

Зачакаха на брега. Утрото беше облачно, слънцето бе само по-светло петно в небето. Елис мръзнеше и тялото й се гърчеше от треперенето. Вещицата подхвана песен как е започнало всичко и как ще настъпи краят. Повтаряше непрекъснато няколко стиха със своя особен, пискливо висок глас. Пееше в лад, какъвто Елис чуваше за пръв път, но го намери за необичайно прекрасен.

„Знам, че висях на дървото, от вятъра брулено,

там висях цели девет нощи.

С копието аз бях ранен и поднесен

на Один, сам на себе си предложен.

На дървото, за което никой не ще узнае

що за корени има под него,

никой не ме облекчи с къшей и глътка вода.

Погледнах надолу

и руните взех. Виещи взех ги.

И оттам паднах отново.“

В този ден приливът не стигна до Елис, но никой не я премести. От студ умът й се избистри. Знаеше какво са намислили. Пак се загледа в луната, която наричаха кралица на приливите, все още видима отчетливо в синьото небе. Участта на Елис беше свързана с нея. Не бе израснала край морето, но знаеше, че водата се надига по-високо в някои сезони, в някои дни. Колко й оставаше? Един ден? Седмица?

Вещицата продължаваше да пее и в главата на Елис се загнездиха думите „цели девет нощи“.

Молеше се на Бог да я избави или да я вземе бързо при себе си. Свечери се, тя припадна от студ и се свести с утрото. Облаците закипяха в огромни небесни стълбове и се разпръснаха с изгрева. Слънцето грееше силно и макар че отначало я стопли, скоро й призля, докато лъчите му пърлеха кожата й. Устните й пресъхнаха, копнееше за вода. Някой й донесе мокър парцал. Искаха да поддържат живота в нея. И Елис засмука водата против волята си. Пак се унесе и се събуди под бездънно звездно поле.

Водата се плискаше в краката й. Огледа се и целият бряг се разклати пред очите й. Песента продължаваше, макар че вещицата не се виждаше. Елис изви глава колкото можа и зърна нечии ботуши. Офети още стоеше наблизо.

Пак се обърна мислено към Бог и когато молитвата не й донесе облекчение, към руните, които подхранваше в себе си. Чуваше знаците, усещаше присъствието им — светлина, вода, земя, копита, но те си оставаха недостъпни за нея. Руните се протягаха към подобията си у вещицата. Водата покри краката на Елис. Тялото й се сгърчи. Молеше се неспирно, но не Бог се яви в душата й. Една руна не търсеше онези у вещицата, изпъкваше отделно от всички — зигзагът, легнал настрани, чертичка го пресичаше като копие, пронизало труп.

Видя вълк и мъж, после мъж, който беше и вълк. Видя буреносни облаци, кълбящи се на хоризонта, и чу страшно, изтерзано скимтене, напомнящо за погребалния плач на хора, загубили близките си твърде рано. Елис вече знаеше имената на руната — буря, вълчи капан. Имаше и друго име, малко й трябваше да го налучка. То се появи с мисълта за мъжа, който беше и вълк — върколак.

И от нея се изтръгна вик, по-скоро вой, а не писък на жена. Самата руна се въплъщаваше в звук чрез нейните дробове, гърло и уста, но достигаше и съзнанието, което нито будува, нито спи, говореше на тъмните кътчета в паметта, изравяше от тях детските страхове. Пробуждаше вълците, които бродят из кошмарите и дебнат будещия се в полунощ, посмял да се размърда на постелята си.

Нещо тупна глухо — Офети се стовари на пясъка. Вещицата млъкна.

Водата заливаше гърдите на Елис, въжетата набъбваха, спираха притока на кръв в китките й и затрудняваха дишането. Напъваше се да ги разкъса, макар да знаеше, че няма надежда.

Друг вой проехтя откъм манастира. Водата стигна до брадичката й. Елис се опита да отметне глава назад, но колът й попречи.

Ужасът помрачи ума й. Но руните бяха в нея, разпръсваха покрилата я тъма, сгряваха я и поддържаха живота й в студената вода. Изведнъж се пренесе другаде.

Високо върху гол планински склон над зелени хълмове и реки. До нея стояха двама мъже — неразличими с тъмните си коси и загоряла от слънцето кожа. Тя знаеше, че единият е вълк. Или и двамата бяха вълци. Не приличаха на зверове, но тя знаеше. Що за смахнато хрумване… Как може двама души да са един?

— Вали, помогни ми! — сами изскочиха думите. — Фейлег, умирам!

— Няма да те изоставя — обещаха двамата в един глас.

— Помогнете ми сега!

— Ще дойда при тебе — пак казаха те заедно. — Но не се доверявай на него, видя какво направи той. Той е убиец до мозъка на костите си.

Елис знаеше и че всеки говори за другия.

— Кои сте вие?

Взря се в единия и като че го позна. Жеан?! Не, този мъж стоеше изправен и силен, не беше сакат.

Пак чу думи, но не ги пееше вещицата, а дете: „Девет дни и нощи висях на дървото, от вятъра брулено“.

Падаше в черна бездна. Водата около шията й се отдръпна, заля я отново, но не толкова високо, оттегли се, за да припълзи пак през следващите дни. Слънцето се гонеше с луната, издигаше се, спускаше се, очертаваше неясни ивици по небето. Стихове нахлуваха в главата й — за вълк на име Омраза, който преследвал луната, за вълк на име Измяна, който излязъл на лов за слънцето.

„Време на брадви, време на мечове,

щитове ще се разцепят,

време на вятър, време на вълци,

преди светът да потъне в разруха.“

Тя пищеше с все сила. Водата се дръпна, върна се, пак се дръпна, надигна се до гърдите й и Елис повярва, че ще се удави. Песента на вещицата пак се вливаше в ушите й. Изви глава наляво и видя вещицата на брега. Стоеше вдървено като в унес. В Елис нещо се разкъсваше и разпаряше. Руните напираха да се освободят, да отидат при вещицата. Песента не секваше: „Девет дни и нощи висях на дървото, от вятъра брулено“.

И пак долетя вой, сякаш глас на нощта. Трясък от нещо разтрошено. Вещицата се запъна, но поднови песента. Сега воят беше силен, а не приглушен. Елис се извиваше цялата, за да види какво става на брега, и чу познат глас:

— Не дамата, не и дамата!

Някой джапаше припряно към нея в плитката вода.

— Идвам, госпожо. Тук съм!

Тя нагълта солена вода. Руните я напускаха, привлечени към вещицата на брега. Виждаше ги и осемте, устремени към другите осем.

— Умирам…

Но острие на нож опря във въжетата и ги сряза. Не знаеше кой я извлече от водата. Зърваше го само откъслечно — заострена брада, тюрбан, мургаво чуждо лице. Издърпа я от морето и я сложи да легне на пясъка.

Елис беше толкова премръзнала, че вече не трепереше. Вдигна глава. След вещицата към нея вървеше онова чудовище Храфн, извадил страшния си извит меч и крачещ с решителна крачка.

Долавяше ликуването на вещицата. На прага на неминуемата смърт виждаше всичко съвсем ясно. Вещицата щеше да вземе нейните руни и да ги обедини със своите, за да се яви богът на земята. Вълкът, чийто неистов вой чуваше, щеше да убие своя брат, за да се сбъдне избраната от бога участ — смъртта. Храфн, Гарвана, беше братът на вълка и идваше да умре.

Нещо сумтящо и ръмжащо тичаше като животно към тях на четири крака.

Елис се напрягаше да стане, но не можеше. Нямаше сили. Приготви се за смъртта, за удара на меча и за онова, което щеше да последва, каквото и да е то. Водената от момчето вещица се наведе над нея, Храфн вдигна меча. Воят ехтеше съвсем наблизо и тя почти разбираше този зов…

„Бягай от мен! Бягай от мен!“

Храфн замахна. За миг всичко си остана същото, после нещо падна на ръката на Елис. Тя отвори очи — отсечената глава на вещицата лежеше пред нея като поднесен от морето дар. Храфн се бе вторачил в Елис, сребристото острие бе почервеняло от кръвта, съсипаното лице потръпваше, докато той казваше:

— Любима, дойдох при тебе.

И тогава руните я връхлетяха с писък, вълкът дотича, а светът обезумя.