М. Д. Лаклън
Фенрир (31)

31.
Жертвата на Хелги

Години преди Елис да тръгне на път, за да търси помощта на Хелги, детето бе занесено на върха на товарната кула до реката — най-високата постройка в Ладога, почти колкото пет човешки ръста. Наложи се да махат трупи от покрива, за да я промъкнат през процепа.

Баща й я сложи да легне там.

— Хагане, по-близо до върха.

Докато говореше, лечителят подрънкваше с монетите в кесията си, целият беше накичен с амулети и талисмани. Княз Хелги го погледна и премести детето до най-високата точка от покрива.

— При върха изцелението е най-сигурно — увери го лечителят. — Там се събират охлаждащите потоци на небето.

— Няма да се изцели, ако падне оттук и умре — възрази Хелги.

— Аз ще седя до нея и ще се погрижа да не й се случи нищо лошо.

— Да, ще го направиш — натърти князът.

Докосна челото на момичето. Тя сякаш се вареше в собствената си пот. Хелги се прокле. Няма полза да обичаш прекалено силно децата си, особено момичетата.

Сред многото тревоги, които се струпваха на главата му, момиченцето беше една от малкото му утехи. Тя беше смела и забавна, дори дръзваше да се присмива на строгостта му. Хелги би съсякъл воин за такива постъпки, но на нейните се разсмиваше и забравяше мъчителните сънища, кошмарите, които го събуждаха бълнуващ посред нощ. В страшните си сънища той винаги се връщаше при онзи извор, при виденията за собствената си смърт, при тъпчещите копита, затова се будеше с крясък. А щом се унасяше отново, ставаше още по-зле. Виждаше боец на осмокрак кон — Один идваше на земята, за да води войските на Ингвар. Всеки знаеше, че богът е коварен, и въпреки това Хелги се чувстваше измамен. Принесе толкова жертви, дари му толкова роби и добитък, а и злато. Но знаменията бяха недвусмислени — над него надвисваше божествена заплаха.

Затова разпрати хора из земите си да търсят подивели знахарки и свети мъже, жреци и вещици, за да чуе от тях, че прорицанието не е вярно. Мистиците се събираха в Ладога като тълпа в пазарен ден, хвърляха кости, рисуваха руни, потяха се и гладуваха, за да пророкуват. Дойдоха толкова много, че заслужиха на Хелги прякорите Магьосника и Пророка. Но всички тези трололюбци не му казаха нищо, само го уверяваха, че ще се прослави като велик крал из всички известни владения по земята. Той не им вярваше и разбираше, че просто се опитват да му угодят.

Само една планинка надраска някакви очертания в прахоляка на пода.

— Това е съдбата ти — каза му тя.

Хелги видя силует на кон.

— Ще бъда убит от своя кон ли?

Той се озърна наляво и надясно. Залата беше празна, дружината чакаше отвън, за да не чуят воините нещо, което да ги смути, а чрез тях и всички негови поданици.

— Може ли този кон да е символ? Да означава нещо друго? Възможно ли е единствено някой бог да може да ме убие? Или пък да е знак за голяма сполука?

— Всяко нещо може да означава всичко друго — отвърна му жената от пущинака и протегна ръка да получи златото си.

Тогава се разнесе шумолене изпод скамейка до странична стена и той се обърна да види какво става. Неговото момиченце Свава подаде глава от сенките. И Хелги прихна, щом я зърна.

— Момиче, нали знаеш, че би трябвало да те набия, защото подслушваш?

Тя само се засмя и дойде при него.

— Искам ябълка.

— Тази жена не е селянка, а е вещица. Трололюбка. Да я накарам ли да те изяде?

— Може пък аз да я изям — изрепчи се Свава.

— Моето момиче — подхвърли той на жената от пущинака — е дръзко като момче и десетократно по-нахално.

Но вещицата си бе взела златото и вече вървеше към изхода, като остави Хелги да умува какво ще му отнеме Один, за да го даде на Ингвар.

Хелги се опитваше да направи момчето слабак, но привържениците на Ингвар си оставаха силни, а и в дружината верните му сродници бяха почти колкото и на княза. Чичовците му бяха корави и лукави, бдяха за всякакви признаци на заговор и този път оставаше препречен за Хелги. Трябваше да се придържа към първоначалния си замисъл — да завладее юга и да остави момчето да затъне в грешките си. Още си беше зависим от кроежите на един бог и нищо не можеше да направи.

И тогава през януари пристигна пътникът, който се бе преборил със страшна виелица. Носеше само дрипи и вълча кожа и стражите го помислиха за просяк, но се стъписаха, че някой е дошъл в такава буря.

Пуснаха го в града от изумление и състрадание. Той застана да се сгрее до един от огньовете, които бяха запалили зад караулното. Боец дойде да съобщи на Хелги, защото беше нечувано пътник да върви пеша в този сезон. Никой не би могъл да оцелее в такава стихия. Хелги остави дружината да си пие в залата. Твърде лош ден щеше да е онзи, в който князът на целия изток би имал нужда от телохранители, за да говори с премръзнал бродещ просяк. Бездруго го налегна скуката от самохвалствата на воините и от пиянските игри — всяка грешка в сложния ритъм на пляскането с ръце означаваше, че някой трябва да пие до дъно. Хелги бе играл толкова пъти, че нямаше как да сбърка, и понякога нарочно нарушаваше ритъма, за да си накваси гърлото.

Затова отиде сам. Закриваше лицето си с наметалото и крачеше почти на сляпо в бурята.

Мъжът си стоеше до огъня, гърбът му бе побелял от виелицата, затова приличаше на ледена фигура, увенчана с щръкнала червена коса. Хелги сгълча стража, че гостоприемството му не го бива, и заръча да донесе нещо за хапване. Пътникът се усмихна. При тази усмивка виелицата секна и вятърът притихна.

Хелги вдигна глава. Тъкмо се бе свечерило и тъмното небе моравееше смразено, звездите бяха като ледени късчета, тънката луна бе готова да падне като висулка. Щом спря воят на бурята, върху града се спусна особената тишина на дълбоките преспи и усещането за пълна неподвижност. Хелги се почувства много странно.

— Познавам те — промълви той.

— И аз те познавам, мой пламтящи княже, чиито желания разтопиха бурята.

— Какво знаеш за моите желания?

— Единственото, което си струва да знам за тях.

— И то е?…

— Че никога няма да се сбъднат.

Хелги усети как кръвта сякаш се стече към коленете му, макар че запази самообладание. Хрумна му да посече този мъж за наглостта, но беше необичайно уязвим пред него. Странната промяна на времето го обърка, но имаше и още нещо. Този бродник, по когото светлината на огъня пълзеше подобно на безброй змийчета, бе дошъл полугол през виелица, която можеше да убие и движещ се кон под ездача му.

— Значи трябва да ги направя още по-големи — каза Хелги. — Тогава и да не се сбъднат докрай, пак ще ми е достатъчно.

Пътникът се ухили. „Усмивка на прастар глад. Вълчи глад“ — рече си князът.

— Ти знаеш какво ще те убие.

— Моят кон. Доволен съм, че е така. Това означава, че съм безсмъртен, защото княз Хелги не притежава коне. Вземам назаем, за да яздя.

— Ама че съдба! Да бъдеш господар само на взет назаем кон, а земите ти да бъдат отнети от ръката на мъртъв бог. Искаш ли да го видиш?

— Покажи ми го.

Мъжът махна с ръка и снегът в двора на караулното се надигна в мънички вихрушки, които накрая показаха сцена от сагите. Страховитият едноок повелител Один с разкривено в рев лице бе яхнал огромния осмокрак кон Слепнир и мушкаше с копие ужасяващ вълк, който дереше и хапеше щита му. Сражението отекваше със стържене из града и Хелги се чудеше защо никой от дружината не излезе да провери какъв е този шум.

Копието се заби във вълка и той нададе вцепеняващ жален вой, но продължи да напада неспирно. Щитът на ездача се счупи и предните лапи на звяра раздраха хълбока на коня, а зъбите щракаха пред гърлото на мъжа. Тялото на вълка се мяташе щуро в спирала, докато чудовищният кон цвилеше и подскачаше, за да го отърси от себе си. Ала звярът не го пускаше.

След миг снежните призраци се разсипаха по двора и нощта отново стана тиха. Хелги пристъпи към мястото, където се бяха били. На снега имаше само усукано въже. Той позна тройния възел на Один.

Взе въжето и го занесе на просяка. Стори му се, че така трябва да направи.

— Последния път, когато той умря, се случи ето това — каза пътникът, извади незнайно откъде дълъг нож и чевръсто сряза въжето на три парчета. — Сега той е в света, разделен на части. — Даде парчетата на Хелги. — Ако си върне целостта, и ти, и всички човешки армии ще бъдете пометени както никога досега. Той ще разпали пожар от бреговете на сините хора чак до Туле, от зелените хълмове на Албион чак до пясъците на Серк.

— Не разбирам — промърмори Хелги.

— Той присъства в света като трима наведнъж. Но ако отново стане един, ти и останалите владетели ще бягате от него като мишки от запалена нива. Само любимецът му ще остане. Ингвар ще тържествува. Ингвар ще властва.

Думите на мъжа сякаш съскаха и пращяха в ума на Хелги, досущ като жигосващо желязо по гърба на добиче.

— И как ще стане един?

— Както прави всичко — чрез смъртта. Трима живеят с руните в себе си. Отломки от бога. Накрая ще остане само един и твоята участ ще се стовари върху тебе, за да те помете от света.

— Кои са те? Какво трябва да направя?

— Онези, които пият от Мимир, плащат за това. Один даде око за мъдрост, светлият бог Хеймдал даде ухо. Какво даде ти?

— Своето спокойствие.

— То не стига. Още се иска от тебе.

— Какво?

— Дете.

— Кое дете?

— Онова, което седи до тебе в голямата зала.

— И за какво се иска то?

— За смърт.

Хелги усети приятната тръпка на очакването. Нима богът наистина искаше Ингвар?

— И ако направя това, показаният ми от тебе бог няма да дойде?

— Твоят дълг към извора ще бъде изплатен. Името ти ще отеква през идните епохи като най-могъщия хаган на земята. Ще имаш ясен взор, пътят напред ще се открие пред тебе.

Хелги се усмихна.

— Ти си бог.

Досещаше се. Въздухът около пътника притъпяваше сетивата на княза, все едно се бе потопил във вода. Чувстваше се муден и крехък пред него.

— Бог съм.

— Какво е името ти?

— Имам много имена. Тук съм Велес, в Рим съм Луцифер. За тебе съм Локи.

Страхът спря дъха на Хелги като задушаващи пръсти. Князът с усилие се овладя. Ужасът избледня. Той бе привлякъл вниманието на боговете. Значи беше важен, белязан за величие.

— Наричат те ковач на лъжи — подхвърли той.

Богът се усмихна.

— Онези, които не слушат, ме наричат лъжец. Хората чуват каквото им се иска и когато ме проклинат, не е заради лъжите, а защото съм изрекъл истината. Благодаря ти за топлината на огъня. Ще ти се отплатя, когато дойда да взема обещаното от тебе.

Той се обърна и тръгна по снега. Хелги го гледаше как си отива и си мислеше колко са глупави боговете да поискат като жертва онова, което той се молеше да вземат.

През нощта му се присъни жена от земите на франките, руса и красива. Тя вървеше в градина до река.

— Коя си ти?

— Една от тримата. Ще ме познаеш по тези знаци.

Тя протегна ръка към него. На дланта й лежаха осем дървени плочки, всяка белязана с руна.

— Как се казваш?

— Елис, потомка на Робер Силния.

— Докато ти си жива, аз ще благоденствам.

Хелги изпроводи пратеници при нейния брат в Париж, за да поиска ръката й. Тъй и не получи отговор. Обмисляше набег, но войската му не можеше да мръдне от Киев, отблъскваше неспирните нападения на печенегите. И тогава реши да я отвлече.

 

 

Застанал на покрива до лечителя, Хелги се взираше в Свава. Не се бе досетил, че богът ще поиска нея. „Онова дете, което седи до тебе в голямата зала.“ Ингвар седеше до него на всички събирания, при всяко отсъждане, всеки спор между селяни, който трябваше да реши, всяко искане на кръвнина, дори на всеки пир в чест на гостуващ владетел. Хелги се бе заклел да отгледа момчето, но ако съдбата го погубеше… ако боговете го погубеха, щеше да се отърве от него, без да погази дадената дума. И щеше да назове сам наследника, който си избере.

Князът изобщо не помисли за момичето — та нали беше воин, как да му щукне, че тя е важна или може с нещо да привлече вниманието на някой бог? Дребосъче, което още не бе навършило шест години. Как бе възможно богът да поиска нея, щом можеше да вземе момче на тринайсет години, готово за битки? Само че богът познаваше слабостите му и Хелги прозря най-сетне, че няма как да сключиш сделка с бог, без да платиш с нещо ценно. Не можеш да се подсмиваш самодоволно зад гърба му.

Зарея поглед от кулата. Градът бе разположен на издатина, врязваща се в широката река Волхов. По-нататък виждаше погребалните могили на най-близките му сънародници, а в далечината гората приличаше на зелено море. Сега копаеха, за да издигнат после могилата на Гилингр, негов побратим викинг, който се бе сражавал редом с Хелги чак при Миклагард и на Западните острови. До предишната могила в червеникавата пръст зееше дупка, където щяха да зидат погребалната камера. Хелги чу, че се натъкнали на някакво затруднение, но не разпита, погълнат от тревогата за дъщеря си.

За нея нямаше да издигнат могила. Тя беше толкова жизнена и немирна. Не би понесъл да я заровят под земята. Щеше да си отиде с огън, подхождащ на пламенния й дух. Загледа се над реката и се почувства като птица, полетяла над водата, за да се спусне над Миклагард, да ограби съкровищата на византийския император, да продължи към Халифата и да се върне със скъпоценностите на Серк. Момичето изстена в треската си. Хелги се взря в нея и поклати глава. Позволи си да обича своята дъщеря. А мъжете, особено владетелите, не бива да обичат дъщерите си — те не са нищо повече от разменна монета, с която бащите им си купуват злато, земя или мир. Но той я обичаше заради неукротимото й сърце.

На Свава и нейните сестри бе забранено да отиват при владетеля, без да ги придружава зряла жена, която да следи да се държат прилично. Момиченцето обаче не признаваше забрани. Идваше да го види, промъкваше се на срещите му с търговци, князе и военачалници в голямата зала. Въобразяваше си, че няма да я забележи, както пълзи под скамейките заедно с кучетата. Но Хелги я зърваше всеки път, докато помиряваше свадливи селяни, и това го лишаваше от суровата гримаса, с която би могъл да кресне на досадниците да му се разкарат от главата. Тя го разсмиваше и макар че заслужаваше да я напляска до посиняване, не й посягаше. Той й намигаше и подхвърляше ябълка.

Не можеше да я изгони и накрая тя просто седеше на пода от едната страна, а наследникът Ингвар беше от другата, докато князът си вършеше работата. Съзнаваше какво мислят поданиците му за това и не забравяше да предизвика някого от време на време, за да покаже, че макар да се държи меко с дъщеря си, воините не бива да очакват благодушие от него. „Труповете вдъхват най-силно уважение.“ Неговият баща наби отрано в главата му това правило. И все пак беше доволен, когато някои от предводителите на отряди също започнаха да допускат дъщерите си на скамейките около масите за вечерните пиршества.

— Ейрингунр…

Седна до нея, докосна челото й и повярва, че тя ще умре. Само веднъж преди това я бе назовал с пълното й име. За него тя винаги си беше или Мишката, заради навика й да изскача неочаквано, или Свава. Но Мишката беше твърде кротък прякор, не й подхождаше. Затова започна да я нарича само Свава — името на една от валкириите на Один. Ейрингунр… Нарече я така, когато влезе да я види след раждането й. Знаеше, че сега се сбогува с нея.

Очите му се насълзиха и той се извърна, за да не го вижда лечителят. Заговори на момичето, вперил поглед в хоризонта.

— Виждаш ли какво направи? Не мога да сляза такъв при тях…

Долу се събираха бойци. Едно беше да им показва, че е мекушав, като вземе дете на коленете си, съвсем друго бе да го гледат как се грижи за нея като слуга.

Накрая Хелги се пребори със себе си и пак изви глава към лечителя.

— Ако тя умре, ще умреш и ти. Ще я изгоря в кораб, който ще я отнесе в отвъдното. И ти ще бъдеш на кораба. Това е чест за тебе, радвай се.

— Няма да умре, хагане, не и на покрива с толкова амулети наблизо.

— Добре. Ако оживее, ще те оставя да си търсиш не толкова благородна смърт. Можеш да чукаш курви, докато умреш, за моя сметка.

— Щедър сте, хагане — поклони се лечителят.

Момичето се обърна полека настрана и той я хвана, за да не се хлъзне към ръба.

— Улфр…

— Какво каза тя?

— Не разбрах, хагане.

Хелги се наведе към дъщеря си. Тя изпъшка и повтори думата.

— Сигурно не казва нищо, хагане — обади се лечителят. — Хората бълнуват какво ли не заради треската…

— Улфр.

Хелги изгледа втренчено другия мъж.

— Какви ги дрънкаш? Тя каза съвсем ясно „вълк“. Какво означава това?

— Има какви ли не духове, които могат да се вселят в нея. Нищо чудно да я е споходил вълчи дух и…

Лечителят млъкна под изгарящия, почти убийствено изпитателен поглед на Хелги. Знаеше, че князът е проницателен човек и го е разгадал. Знаеше обаче и че е единствената надежда на Хелги.

Князът редеше думите бавно и лечителят разбираше, че се опитва да обуздае прословутия си сприхав нрав.

— Грижи се да е на хладно тук. Ако завали, прибери я вътре. Иначе внимавай да не падне.

— Да, хагане. Да, господарю.

Хелги се взря още веднъж в дъщеря си. Тя беше мокра от пот, алени петна бяха избили по лицето, влажната й коса лепнеше.

— И се моли на нашите богове — добави князът, — защото си мисля, че утре ще се отправиш към владенията им като придружител на княгиня.