М. Д. Лаклън
Фенрир (56)

56.
Върколак

В килията за покаяние гърдите на Жеан бяха мокри от стичащата се слюнка. Усещаше миризмите от битките на брега — желязо във вятъра, солен дъх, но не от морето, а от кръвта. Имаше и коне и наситената миризма на потта им сякаш полепваше по кожата му.

Разкъсваше въжетата с нокти, прехапваше ги и парченца от тях слизаха в гърлото му — не можеше да преодолее инстинкта да преглъща всичко, което е отхапал. Жеан се затъркаля по пода, протягаше се, въртеше глава наляво-надясно, все едно би успял да прочисти ума си. Изправи се, но позата не му допадна. Запълзя на четири крака из килията. Нещо се случваше с краката му, имаше твърде странно усещане в коленете — неестествено гъвкави, като че можеха да се сгъват и обратно. Възприемаше всички пропорции на тялото си като необикновени и непознати. Все си изпъваше гърба и му се струваше, че е прекалено дълъг спрямо тялото. И раменете му бяха някак тесни, но същевременно едри и могъщи.

Опипа гъсто порасналите косми по ръцете си. Зъбите му бяха уголемени, непрекъснато плъзгаше език из устата си по резците. Стори му се, че се сдобил с уста, в която имаше множество големи пирони. Опря длан в челото си и я плъзна назад по косата. И помириса кръв на ръката си. Вторачи се в пръстите си, които бяха станали дълги и силни, с изострени нокти. Поряза се, като просто прокара пръсти по кожата на главата си.

Усещаше необяснима горещина. Задъхваше се, точеше лиги, въргаляше се по каменните плочи, за да се охлади. Кожата мърдаше по черепа му. Членът му беше вдървен, изгаряше от похот, колкото и да гонеше желанието от ума си. Измъчваше го непоносима жажда. Кога ли пи вода за последен път? Не помнеше. Преди дни.

Изповедникът вдиша дълбоко, опитваше да намери себе си в бурята, вилнееща из главата му. У него напираше крясък като на животно в капан, като чегъртане на метал по камък. И непозната досега свирепост. Той се разсмя.

— Аз съм твар, която ще разкъса враговете на Бог.

„Не!“ — възпря се Жеан. Трябваше да проясни мислите си. И когато налучка истината, тя го ужаси. Осъзна, че е прокълнат. Някой езичник, може би онзи, който натъпка насила гнусното месо в устата му, му бе навлякъл проклятие. И изповедникът не можеше да се възпротиви. А Бог бе позволил това да го сполети. Защо? Защото Жеан не беше чак толкова безгрешен, не се стараеше достатъчно, не посвети душата си изцяло на Исус.

Приклекна на пода, усещаше мощта в крайниците си. Знаеше, че може да разбие вратата, да я нацепи на трески, но нямаше да го направи. Откога го държаха затворен в тази килия? Въпросът само се мярна и изчезна, не означаваше нищо за него.

Изпълващата го сила идваше от дявола и той нямаше да я използва. Беше подложен на изпитание. Усещанията кипяха в него. Зъбите му бяха като наточени клинове, ноктите му — като остриета, жадуващи да разкъсват и убиват. Протегна се и сви пръсти, които чак се схващаха от настървението да отнемат живот.

Но той нямаше да се подчини.

— Няма да бъда такава твар — каза с глас, подобен на скърцането на издута от влага врата, задрала по каменен под. Започна да се моли: — Исусе, чуй ме. Исусе, порази ме. Прати ми болестта отново, Господи. Ослепи ме, направи ръцете и краката ми безсилни. Тези ръце вършат само зло, от очите ми няма полза. Върни ме в праведността на мрака.

На брега някой викаше:

— Вали, помогни ми! Фейлег, аз умирам!

Позна гласа на дамата Елис. Спомни си бивака на викингите и как тя го докосна по рамото.

— Помогнете ми сега!

Знаеше, че тя вика него. И нещо разтроши оковите на съзнанието му като черупка на орех. Зверският вой, разпръснал мислите му.

— Вали!

Видя себе си като здрав младеж, вървящ ръка за ръка с момиче по склона на хълм. Тя имаше руса коса, но не виждаше лицето й. Слънцето огряваше ливадите, жужаха пчели. Чуваше гласове.

— Княже, княже! — подвикна едър стар северняк с белези от битки по лицето, когото Жеан не познаваше. — Къде ти е копието? Къде ти е лъкът?

Мъжът се гневеше, но Жеан не се уплаши. Дяволът ли му прати това видение, толкова истинско?

Склонът избледня и той се озова на тесен равен бряг. Три викингски кораба доближаваха бързо сушата. Русото момиче пак стоеше пред него, стискаше ръцете му, взираше се в очите му.

— Убий сто от тях заради мен.

— Познавал съм те преди.

— Аз винаги съм те познавала.

— Ще те намеря.

— Такава е съдбата ти.

Жеан се опомни. Ъгълът на килията вонеше на изпражнения и урина. Целият под беше опръскан с повърната кръв. Откога беше тук? Отдавна… Чу гласа на жената:

— Умирам!

Чувстваше се измъчен и сгорещен, главата му сякаш беше пълна с бръмчащи мухи.

— Умирам!

Време беше да излезе. Вратата се пропука от първия удар. Блъсна я повторно и дървото поддаде още малко. Усилията да разбие вратата му дотегнаха и той се загледа в разнебитения покрив. Чак сега му хрумна да се покатери. Стените бяха гладки и Жеан подскочи, силните му пръсти размятаха сламата. Издърпа се и стъпи на покрива.

Издутата луна висеше над него, небето гъмжеше от звезди, все едно цялото сътворение се бе обърнало да го гледа, все едно нощта беше град, а той негов защитник, излязъл да се бие под тревожните погледи на обсадените. Честото туптене на сърцето отекваше в ушите му, миризмата на кръв проникваше в ноздрите му, сламата под него беше хладна.

Погледна към сребристия пясък. Нещо се случваше там. Имаше фигури на брега. Виждаше добре в нощта със зорките си очи. Мъж се бореше с товар. Чуваше тежкото му дишане, чуваше как кашля и се дави жената в ръцете му. До него имаше още шест изправени силуета, но тяхното присъствие беше съвсем бледо. Споходи го чувството, което се пробуди в манастирския двор — способността да долавя колко изострено е вниманието на околните и накъде е насочено. Жеан беше странно уверен, че мъжете долу се различават от нормалните хора. Затвореше ли очи, долавяше колко се напряга мъжът, който извличаше жената от морето, чувстваше нейните отчаяни усилия да върне ума си към ставащото на брега, да си върне здравия разум. Но чакащите край водата шестима мъже, които наблюдаваха безстрастно измъчените фигури пред себе си, не присъстваха на това място с умовете си. Върколакът знаеше, че те хем са там, хем ги няма.

По пясъка вървеше друг мъж и извитият му меч проблясваше на лунните лъчи. Имаше и друга жена, тялото й вонеше на кръв и мръсотия, тя протягаше ръце към двамата, които излизаха от водата.

Жеан скочи от покрива на дюните и пое към брега под ослепителната луна. Приведен ниско над пясъка, той се носеше напред с бързината на птича сянка в нощта.