М. Д. Лаклън
Фенрир (30)

30.
От страх

Елис се сепна от мушкането в ребрата и видя полуголия мъж надвесен над нея. Той се обливаше в пот, очите му се въртяха лудешки. Тя понечи да стане, но той я изрита в краката и заби ножа между плешките й. Острието пак се натъкна на ризницата под дрехите й и този път се счупи. Ударът обаче беше силен и Елис се просна по лице върху настланата тръстика.

Всички наскачаха, настана шумна бъркотия. Младежът не изглеждаше обезсърчен, че остана без оръжие, и просто си седна на пода.

Елис се изправи и я прониза непоносима болка. Струваше й се, че ребрата са счупени и отпред, и отзад, но ризницата поне я спаси.

Наведе се да вземе меча, само че го стори непохватно. Младият мъж вдигна поглед към нея, все едно я виждаше за пръв път. Скочи, блъсна я и пак я събори. Пръстите му стиснаха гърлото й, но тя вече бе извадила меча на Зигфрид от ножницата. Зрението й се сви като в тунел, главата й туптеше, в ребрата й сякаш се разгаряха пламъци, но тя заби острието в корема на младежа и натисна така, че гардът на дръжката опря в пъпа му.

Причерняваше й пред очите, чуваше гласовете в къщата далечни и кънтящи. Пръстите около шията й не разхлабваха хватката си. Нещо тупна и тя успя да си поеме дъх. Търговецът стоеше над младежа, който се мъчеше да стане, но дръжката на меча опря в пода и той изкрещя страховито. Дърпаше дръжката, опитваше да се изправи, единият му крак обаче потръпваше и не го държеше. Остана прав само за миг, после се свлече на колене, и треперещите му ръце още теглеха дръжката на меча, която не помръдваше.

Елис се преви на пода задъхана, кашляше и се задавяше. Още не знаеше дали не е била прободена, толкова я боляха ребрата.

— Благороднико, ще умреш заради стореното!

Бащата на момчето направи крачка към нея, стиснал брадва, но Леший му се изпречи. Той също бе докопал брадва и беше готов да замахне. Разгневена тълпа от двайсетина души се струпа около тях. Едрата жена на стопанина се наведе с плач над сина си.

— Никой нищо няма да прави — отсече търговецът, — докато не проумеем какво се случи. По-добре се погрижете за момчето, вместо да си търсите белята. Господарят видя сметката на Зигфрид, ще се разправи и с вас.

Селянинът се вторачи в Елис, явно се питаше какъв шанс има срещу младия благородник, и накрая се отказа. Отиде при жена си, която опря главата на момчето в скута си. Синът им още седеше, вперил изцъклените си очи в нищото.

— Какво стана? — попита го кротко майката.

— В главата ми пропълзя нещо като змия. Видях как благородникът дебнеше, за да ни нападне. Гарванът го издаде. Птицата ме клъвна и аз пощурях.

— Това е магия! — натърти Леший. — На момчето е било направено заклинание. Гарвана е прочут некромант, нечестив жрец на викингските нашественици. Ето го пратеника му — онази птица е подтикнала сина ви към зло.

Гарванът още беше пред входа на къщата и сякаш разбра, че говорят за него. Тутакси изпърха в нощта.

— Нападна ме, докато спях. — Елис избутваше насила думите от гърлото си. — Ако наистина съм ви дебнал, щях първо аз да го посека с меча, нямаше да ме намушка. Вижте — счупи си ножа в ризницата ми.

Стопанинът погледна касапския нож, пречупен при дръжката.

— Махайте се. Вървете си оттук. Не сте добре дошли, щом водите и дяволи на прага ми. Махайте се!

Елис се надигна и закуцука към вратата, всички бяха впили погледи в нея. Леший обаче не я последва.

— А ти какво чакаш, чужденецо? Върви си! — сопна се селянинът.

Леший пристъпи напред.

— Опасявам се, че не мога да ви оставя меча на моя господар. Оръжието е прекалено скъпо. Струва колкото три стопанства като твоето.

— Няма да го вземеш, защото ще те убия.

— Нека го вземе, татко — обади се немощно младежът. — Не мога да го търпя повече в себе си.

Леший се вторачи в очите на стопанина, който след миг се взря в сина си. Целуна го по челото, майката стискаше ръката на момчето.

Леший хвана внимателно дръжката, опря крак в гърдите на младежа и дръпна рязко. Раненият изквича и притихна.

Търговецът стоеше пред него с окървавения меч в ръка.

— Съжалявам. Помолете графа да ви обезщети. Кажете му, че онзи, когото смята за изгубен, е направил това. Помолете го заради госпожа Елис.

— Махни се!

Леший излезе от къщата и отиде при Елис. Тя лежеше в калта и мръсотията до един от паянтовите обори.

— Е, госпожо — подхвана търговецът тихо, — сега имаме дрехите на гърбовете си, оръжията, два коня и муле. Преследват ви заклинатели, които вече показаха уменията си. Няма ли най-сетне да ми се доверите?

Тя мълчеше.

— Ще ми повярвате ли най-сетне? — упорстваше той. — Подгониха ви магьосници. Трябва да отидете в Ладога при Хелги. Той е велик магьосник и ще ви отърве от тези зли твари.

Обгърна я с ръце, за да я вдигне, и долови, че наблизо има още някой. Човекът вълк.

— Чахлик?

— Ладога — промърмори Синдре. — Трябва да я заведеш в Ладога. Ще ти помагам, докато тази стрела ме остави да живея.

Елис го гледаше от калта. Струваше й се, че умът й е изтикан от познатите пътеки. Мислеше за конете при реката, за убития от нея Зигфрид. Потрепери. Как да си обясни това? Навсякъде около нея и в самата нея като че имаше свръхестествени сили. Изправи се. Не беше в състояние да язди, но беше видяла изражението на младото селянче, дори бе разпознала какво се бе вселило у него, то имаше дъх на киселина. Нещо различно от човешкото, нещо отровно се бе извивало и съскало в него. Не се съмняваше в правотата на Леший — нападнаха я с магия и нямаше да е за последен път.

Взираше се в двамата мъже. Дали някой от тях щеше да я награби нощем, с обезумели очи и пламнало от похот тяло? Не й се мислеше и за този риск. Искаше да избяга от онова, което я преследваше, и да се отърве от странните преживелици.

Досещаше се, че човекът вълк се стреми да направи добро, бе странен и чудат, но не и враждебен. Погледнеше ли го, виждаше огромен простор, долини, реки и гори, чувстваше копнеж, но и непоколебимост. Знаеше, че той няма да я предаде.

— Да се отдалечим от това място — настоя Леший. — Не се знае какво ще стане, ако селяните изведнъж решат да ни отмъстят за смъртта на сродника си.

Елис го остави да я качи върху седлото на коня, не можеше сама да яхне животното заради болките. Човекът вълк възседна другия кон, търговецът поведе мулето. Излязоха от селото и тръгнаха на север, водени от Полярната звезда. Елис не можеше да реши какво да направи. Опълчилите се срещу нея сили изглеждаха непреодолими. Искаше да отиде в Мелюн, но се питаше дали така не би улеснила враговете си — наоколо ще има предостатъчно хора, които те биха могли да омагьосат.

Напредваха бавно през калните ниви, накрая стигнаха до общите ливади и гората на селото. Тъкмо излязоха на поляна и Елис чу зад себе си далечни писъци на ужас и болка. Озърна се.

— Не мисли за това — каза й Синдре, който доближи коня си до нейния.

Личеше, че не е свикнал да язди, и имаше късмет, че му се падна добре обучен скопен кон. Подрусваше се на седлото. Елис се питаше дали е заради раната, или подобно на повечето северняци тъй и не се е научил да язди правилно.

— Трябва да бързаме — добави той.

— Но какво става?! — избълва Елис.

— Гарвана е труден за убиване, но сега не знае накъде сме тръгнали. И селяните не знаят. Ако се доберем до река Уаз, можем да се качим на кораб или да вземем лодка. Дотогава не бива да спим.

— Всички селяни ли ще убие?

— Ще остави неколцина живи, за да ги разпита, но накрая ще убие и тях. Няма да рискува те да се оплачат на господаря си и цял отряд да препусне да го търси.

— Той май може да се справи с всеки боец…

— Може и така да е. Ами ако твоите сродници ни намерят? Той си е наумил да те убие и не иска нищо да го бави. Ако твоите хора те спасят, ще стане по-трудно за него.

— Значи трябва да отида при своите хора.

— Само ще отсрочиш смъртта си. Когато те нападна първия път, ти беше сред своите, нали? Хелги е единствената ти надежда.

— Но защо тази твар иска да ме убие?

— Не спирай. Нямаме време за приказки.

— Защо иска да ме убие? Имам право да знам.

Човекът вълк преглътна и протегна ръка да докосне нежно косата й, но се поколеба.

— Страхува се от тебе. Да не се помайваме повече тук!

— Никъде няма да отидем, докато не ми кажеш истината. Защо ме преследват? Защо ме измъчват така? Как е възможно същество като него да се страхува от мен?!

Синдре се загледа в нея. Подпираше се прегърбен на рога на седлото.

— Защото още нещо те следва. Винаги е било така и винаги ще бъде.

— Какво ме следва?

— Сънувала ли си вълк?

Елис кимна.

— Как си научил?

— И аз го сънувам.

— А казва ли ти, че те обича?

Той мълчеше, но Елис виждаше страха в очите му. Внезапно й се стори много стар или по-скоро, че е живял твърде дълго. Тя си каза, че е пропътувал дълъг път, за да стигне до нея, и то не само като разстояние. Пак го погледна и почувства как се сменят сезоните — дъжд, слънце и пак дъжд. Долови обаче и още нещо. Краят на живота му наближаваше. Но нямаше да го убие стрелата в тялото му, нито пък Гарвана. Смъртта щеше да го връхлети бързо и изневиделица.

Като дете тя се хранеше в кухнята в Лош. Не я канеха на главната маса, защото беше момиче, но пък и тя не искаше да отива там. В голямата зала имаше желязна поставка, висока колкото човек. На върха й палеха светилник в празничните дни. Елис я мразеше, без да знае защо. Чувстваше я като зло присъствие — голяма неустойчива вещ, таяща опасност. Нейният братовчед Годалберт току-що бе проходил, когато пиян благородник събори поставката и тя уби детето на място. Граф Алберт заповяда да я изнесат навън. Някой напълни с пръст светилника и засади цветя в него. През цялото й детство тази поставка стърчеше в градината и от кошницата горе провисваха цветя, сякаш смъртта се бе окичила победоносно с венец. Сега Елис се взираше в Синдре и долавяше, че нещо като поставката, като злото, на което тя лъхаше, е готово да се стовари върху него.

— Какво ще стане с мен? — попита Елис.

— Ще отидеш при Хелги и ще се спасиш.

Елис усети неувереност в гласа му.

— Ще ме убие ли Гарвана?

— Ще се опита. Не мога да предскажа. Никой не може. Няма полза да знаеш повече, докато не отидеш при Хелги. Обещавам, че той ще ти обясни всичко по-добре от мен.

— И правиш всичко това заради обичта към своя княз, така ли? — Моля?…

— Каза, че го правиш от любов.

Човекът вълк впи поглед в очите й. Пак изглеждаше твърде стар, но този път и Елис почувства същото. Върна се мислено в детството си, а и преди това. Усещаше тежест на ръцете си, усещаше как пада и как някакъв ужас я дебне в гръб, но не можеше да се отърве от него.

Синдре се присви и притисна ръка към хълбока си.

— Трябва да побързаме. Не мога да се бия с Гарвана, ако ни намери.

— Ако той се бои от мен, не е ли по-добре да го почакаме?

— Гарвана проявява страха си, като сече с меча и изтезава — отвърна човекът вълк. — Той не се крие от чудовищата в сънищата си, а ги кълца на парчета.

— Може ли вече да се размърдаме? — прекъсна ги Леший. — Ще намерим реката. Течението е прекалено силно да се качим на лодка, но ако намерим брод, ще продължим направо на север и ще се откъснем от потерята.

Елис гледаше Синдре, но виждаше себе си, застанала високо на ръба в студен простор. Носеше нещо. Тялото на мъж. Не разпознаваше лицето му. Дали беше човекът вълк? Приличаше на него, но не беше сигурна. Не знаеше как да тълкува видението, нито дали мислите й са проникнали в миналото или в бъдещето. Може би виждаше нещо, което нито се е случвало, нито ще се случи. Но то й подсказваше, че някак е свързана с този мъж не само чрез стремежа му да я спаси или чрез този разговор. Само че погледнеше ли го, не изпитваше нищо подобно на обич. Друга дума се натрапваше в ума й — даудти. Нямаше смисъл за нея, не можеше да я преведе, но с нея нахлуваше поток от образи и усещания — воин с бяла коса, мярнал се от мрака и пак потънал в него като риба във вир, скръбни вопли, тялото й наранено и измъчено, миризма… тежък дъх на звяр някъде до нея, който я върна към думата и съвсем ясното й значение. Даудти. Смърт. Тъкмо смърт виждаше в Синдре, а не любов.

И все пак беше по-добре да умре за нея, а не като неин враг. Човекът вълк се опитваше да я закриля и тя се поддаде на инстинктивното си доверие към него.

Отметна глава да погледне Полярната звезда, после отправи взор на изток към съзвездието Касиопея. В мислите й то беше като символа, призоваващ конете, представи си звездите като вдигнал се на задните си крака жребец, сочещ пътя. Вече знаеше, че съдбата я води при Хелги и неговата магия в земите на Рус.

— Заведете ме на изток — каза тя и стисна с колене тялото на коня си, за да го подкара напред.