М. Д. Лаклън
Фенрир (60)

60.
Мисъл и памет

Хугин гледаше трупа на сестра си на брега. С един-единствен удар й бе отсякъл главата, която сега лежеше в пяната на пет крачки от тялото. Не пристъпи натам.

Мислеше си, че наложената му от нея магия се разпръсна, когато той окачи на шията си Вълчия камък. Но знаеше истината — заклинанията й започнаха да отслабват по-рано, щом видя лицето на жената, замръзваща в реката. Защо не уби Елис тогава? Досега се залъгваше, че е било от любопитство. Чудеше се дали тя може да се удави, като знаеше какво място й е отредено в кроежите на боговете. Те й бяха подготвили по-жестока участ от простото удавяне, но дали биха се смилили, за да я оставят да измръзне до смърт в тази вода? Или трябваше той — слугата на Один — да й отнеме живота?

Но имаше и друга причина да не убие Елис при първия сгоден случай. Сега я виждаше ясно. Търсеше я в сънищата си, макар че вещицата, която бе наричал своя сестра, зае мястото й. Дали усетът му бе подсказал измамата, докато гледаше как Елис се мъчи в реката?

Когато мръзнеше и прежадняваше в онази планинска пещера, сляп в непрогледния мрак, когато се насилваше да съхрани разума си, той имаше такива видения… Носеше се като гарван с вятъра и претърсваше ширналата се под него земя за нещо, което само долавяше, но не можеше да назове. И попадаше на онази странна алея между дърветата край реката и стената с бръшлян, където малкото светилище грейваше нощем с пламъчетата на свещите. Търсеше някого, чието име не знаеше, в застоялия въздух на тесните тунели, над планинските склонове с вятъра и слънцето и под луната, когато водата имаше вид на намачкано олово, а в кората на дърветата сякаш се виждаха кварцови жилки. И винаги там беше сестра му — под бръшляна по камъните, до светилището. Тя го накара да повярва, че е обвързан с нея във вечността. Тя влезе в градината на сънищата му и зае мястото на Елис.

Горчивината го разяждаше. Той убиваше заради сестра си, отказа се от дома си при монасите, заведе я в планината и живя като звяр, трепереше зиме, подгизваше в бурите, стискаше ръката й в мрака, когато я плашеха първите видения, следваше я, когато я обладаваше магията, слушаше чудновати гласове на чужд език, който му стана по-познат от родния. Боговете на северняците им говореха и чрез ритуали, лишения и тъма, и той започна да ги разбира. Но отначало искаше да си тръгне.

— Нека се върнем — казваше й, — да се махнем от тази дива знахарка и нейните заклинания. Да отидем при някой владетел или стопанин, ще предложим да му работим, ще се представим за бежанци. Нека се отървем и от нея, и от магията й.

Но сестра му седеше, разбъркваше камъчетата с пръстите на краката си и оглеждаше долините отвисоко. После ядеше от онези гъби, връщаше се в мрака и принуден от връзката помежду им, той влизаше с нея, споделяше страданията й, отдаваше се на магията, за да я закриля.

И виждаше. Сврян в малката пещера, затворен вътре от камъните, които жената трупаше, той виждаше. Богът дойде при тях, легна до него блед в тъмата — едноокият бог на пищящите руни, с безизразното лице на лудостта, със странния възел на шията си. Луи — тогава още беше Луи — докосна студената му кожа. Въпреки че богът беше мъртъв, умът му беше паяжина, в която Луи можеше да се оплете. Отдръпна се от бога на труповете, опря гръб в стената, но когато отвори очи, камъните бяха махнати от входа, в пещерата проникваше мъждивата светлина на мъгливия планински склон и до него на каменния под лежеше само сестра му.

Излезе от пещерата разплакан, но сестра му дойде при него с думите, че пътят към магията не е лесен.

— Какво беше онова в мрака? — попита той, но тя не каза нищо, само седна до него и хвана ръката му.

А после се върна в тъмата и макар че я обичаше, той не се насили да отиде с нея.

Знахарката седна при него.

— Той идва тук — тупна тя с крак по земята — да умре от зъбите на вълка. Богът, когото срещна в мрака, ще се въплъти на земята, за да се бие срещу вечния си враг и да умре. Тогава и ти ще умреш, сестра ти също ще умре. И още много хора.

Той искаше да попита защо ще стане така, но беше замаян и уморен. Тежеше му чувство, подобно на скръб.

Жената се взираше в очите му.

— Как да не позволя да се случи? — попита той накрая.

— Като му служиш.

— Не разбирам.

— Насред вселената седят онези, които предат нишките на съдбата — Норните, трите жени под световното дърво Игдрасил. Всичките девет свята са им подчинени — и хората, и боговете. Богът е обречен да умре, щом настъпи залезът на боговете. Така повеляват Норните. Затова богът им поднася многократно смърт в различни епохи, разиграва края си неспирно, за да угоди на неумолимите жени и да предотврати унищожението си. Ти си уловен в този нерадостен кръговрат, ти си част от ритуала, който богът посвещава на съдниците. Твоята сестра също. Отредено ви е да умрете.

— Как научи това?

Тя докосна обгореното си лице, посочи кървясалото си око.

— Дадох това и живот, прекаран в мълчание, за да прозра. И аз съм уловена в кроежите на боговете.

— Как да им попреча?

— Защитавай сестра си. Докато тя е жива, за бога ще е по-трудно да дойде на земята.

— Защо?

— В някои неща, Хугин, просто трябва да повярваш.

Името имаше скрито значение за него, съответстваше на самата му същност. Той тръгна на лов в планината. Престоят в подземните проходи бе пробудил някаква част от него. Очите му станаха по-зорки, ръцете — по-точни, стъпките — по-тихи. Опънеше ли тетивата, пуснеше ли стрелата, улучваше винаги. Зайци, овце, дори вълци падаха пронизани. Той беше силен. Хората се научиха, че трябва да идват при него с дарове и молби за изцеление, а не с мечове и брадви.

Сядаше призори да гледа как тъмнината се изцежда от долините, а по здрач виждаше как сенките се разпълзяват пак от реките и потапят възвишенията.

През зимата разпалваха огън при входа на пещерата и се криеха от ветровете, топлеха се под животински кожи.

Планинската знахарка им бе изпяла песен на родния си език за двама братя, на които боговете отредили да се убият взаимно. И той разбра думите. Богът на севера събуди у него и речта на северняците, свърза го с нещо, което е бил в предишен живот, и този език му принадлежеше по право. Братята трябвало да танцуват на мелодията от песен, изпята от божествените уста — песен, предричаща смъртта на боговете. И съдбата на момчетата била да умрат, както боговете щели да умрат в последния си ден, погубени от челюстите на вълка. Майката скрила синовете си — единия при вълците на изток, другия при семейство в Долината на песните. Надявала се да останат разделени. Но у една жена живеела древната руна, от която боговете се страхували. Тя заплашила да събере момчетата и майката изпратила единия си син да я убие. Той изпълнил заръката и макар че това го натъжило, семейството му и владенията им благоденствали.

Мракът в пещерата, гладът и студът сякаш тласкаха ума на Луи в друга посока. За него песента беше истинска почти като планината и мъглата, като влечението на сестра му към тази ужасна пещера. Знаеше, че песента е за него.

— Той се събужда в тебе — каза жената, докосна ръката и очите му. — Той е в това. И в това. Ти си гарван, летящ с вятъра.

— А Изабела? Какво се случва с нея?

— Тя изучава онова, което носи в себе си. Руните.

Той бе виждал необикновените знаци, които светеха и се въртяха в тъмата. Руните, които звъняха и пееха, носеха светлина, дъжд и миризмата на жътва в мъничката пещера.

— Ще отида при нея.

— Не — поклати глава жената. — Богът върви до нея. Не можеш да й помогнеш. Сега тя ще те води. Когато се стопли, аз ще си тръгна. Имам друга работа, трябва да попреча на вашата смърт. Ще ти оставя дар.

— Какъв?

— Нещо, от което се бои дори вълкът. Когато богът умре, това нещо ще убие вълка. Внимавай, защото е отровено с кошмарите на вещици.

Тя млъкна, само рееше поглед в мъглата. Той заспа, а на сутринта жената я нямаше. Остави му меча с тясното извито острие в черната ножница. Той извади меча и се вторачи в блясъка му под утринното слънце. Споходи го отглас от предишен живот. Тогава си помисли, че ако продаде този меч, ще се изхранва години наред с парите, ще живее в охолство, ако си намери градче или село, където да ги харчи, без да привлече вниманието на някой благородник. Дали да не стане търговец? Много пъти бе виждал върволици от натоварени мулета да се катерят през Ломбардия по пътя към франкските кралства. Тези търговци бяха свободни хора, а не крепостни на някой граф или маркграф.

Но тогава сестра му излезе от пещерата и седна до огъня. Той я нахрани с варено месо и корени, които бе събрал и опекъл. Постара се да й бъде удобно, но тя остана с него само колкото да събере сили. И се върна вътре.

Той не понесе мисълта, че тя ще срещне нещото в пещерата сама, затова отиде с нея. Когато излезе от пещерата, беше друг.

Остави Луи да спи в тъмата. Сега беше Хугин, зоркият и силният, посветеният на бога, който дойде при него в гробовния мрак на пещерата. Ритуалите и лишенията бяха неговият живот. Грижеше се за сестра си, намираше гъбите и корените, от които тя се нуждаеше за виденията си, отиваше на лов и ставаше все по-силен. Растенията в планината сякаш му говореха. Знаеше кои да откъсне, за да лекува, и с кои ще се пренесе с мисълта си при боговете и чудовищата. Мунин споделяше с него магията, която изравяше от тъмата, позволяваше на бога да докосва и да благославя нейния брат. В слепотата на влажния въздух и студената скала Хугин усещаше как го прегръща богът на труповете и му шепне името си: Один. И знаеше, че е слуга на смъртта.

Той също имаше видения. Пещерата се уголемяваше и трепкаше от полюшващи се пламъчета на свещи. Стоеше пред огромен вълк и бранеше сестра си от зъбите му. Виждаше воин великан, едноок и свиреп, който пронизваше с копие вълка в последния ден. Знаеше, че вълкът идва да убие бога, привлечен от страховитата руна. Виждаше я да се гърчи във въздуха пред очите му и беше уверен, че тя живее в човек, както и другите руни живееха в сестра му. Руната съскаше заплашително като кобрите, които търговците донасяха в манастира да забавляват монасите.

Преживяха четири лета в планината. Един ден сестра му излезе от пещерата и посочи с поглед долината. Връзката им вече беше толкова силна, че не се нуждаеха от думи. Достатъчно беше да я докосне, за да усети и да види същото като нея.

— Тя се пробужда в нея — каза сестра му. — Руната, която привлича убиеца на бога.

Той знаеше, че говори за вълка и за момичето, което го водеше към съдбата му.

— Значи тя трябва да умре — отвърна Хугин и с гласа, и с ума си.

— Да.

Мунин с хилавото тяло и рошавата коса се изправи и тръгна първа надолу. Хугин вървеше подире й, обзет от опасения. Имаше меч, имаше лък и копие, което бе издялкал и обгорил в огъня, но не бе слизал много отдавна от планината. Прекосиха иглолистните гори и навлязоха между брези и ясени. Останаха там месеци, сестра му призоваваше птиците, за да проправи болката пътя й към прозрението. Хугин се страхуваше от здрача, когато черни криле долитаха от лятното небе, а човките кълвяха и късаха плътта й. В страната вилнееха северняци, убиваха и палеха, но когато откриха Хугин и сестра му в гората, поклониха се и помолиха за благословия. Останаха да ги бранят и да гледат как гарваните се струпват върху тялото на магьосницата.

Хугин направи от дърво и лико предпазител за очите на своята сестра, но тя все не намираше жената с виещата руна, която щеше да привлече вълка. Той я умоляваше да не прави това, което бе намислила. И страдаше вместо нея, пищеше от болка под човките на птиците, но нищо не се случи. Мъртвият бог искаше повече от тях, затова тя даде очите си. И намери жената. Тя щеше да е в Париж, когато в града се разгорят пожари. Двамата отидоха при Зигфрид, за да му кажат, че съдбата го води към малкия град на река Сена. Кралят им повярва.

А после човекът вълк започна да ги преследва. Явно беше недосегаем за магията на Мунин, но нито тя, нито Хугин се сетиха, че може би носи Вълчия камък — парчето от скалата, наречена Писък, срещу която всяка магия беше безсилна. Само че не беше недосегаем за меча на Хугин. Два пъти Гарвана се заблуди, че е убил човека вълк, който обаче все се връщаше да му се опълчи отново.

На речния бряг, където приклещи Елис, той се би с него за последен път. Ако знаеше, че е така, щеше да води още по-трудна битка — със себе си, какъвто е бил някога и какъвто копнееше да бъде. Щом намери Елис, нещо се надигна у него, сякаш Хугин, слугата на смъртта, беше глинена фигурка и зърнатото лице на жената го пропука, за да го разкрие друг, съвсем различен. И когато сложи Вълчия камък на шията си, Гарвана се свлече в прахта и Луи отново се изправи в горската зора до нисичкия търговец, за да проумее, че целият му живот е бил дълга заблуда. Паметта му се проясни. Когато беше малък, никаква треска не бе повалила сестра му в постелята. Тя уби техните родители с магия и го подчини на волята си. Той дори не беше неин брат, а невръстен манастирски прислужник, когото планинската знахарка бе използвала.

Пък и жената изобщо не бе поискала от него да убие игумена, за да довърши изцелението. Малкото момиче проникна в съзнанието му, накара го да я обикне и да изпълнява желанията й. А знахарката също беше нейна слугиня, не учителка. Момичето още тогава знаеше какво е скрито в нея — смърт, мъки, страшни изпитания, — знаеше и как да го пробуди. И го поведе със себе си по този път. Защо?

Изабела… не, Мунин се вмъкна в сънищата му и измести Елис от Париж и жените, които тя беше в предишните си животи. Но заклинанието се разсея и сега Хугин разбираше добре какво видя в блуждаенето си с мъртвия бог. Елис беше жената, за която умираше преди. Съществото, нарекло се негова сестра, открадна любовта му към нея. А той й помагаше, потапяше се охотно в мрака подире й и се пренасяше мислено там, където тя щеше да засили магията си. Всичко това изчезна като дим.

Знаеше, че е живял и преди, че е умирал — за момичето, което преследваше и измъчваше, което едва не уби. Омагьосан от вещицата, той предаде връзка, която беше по-силна от смъртта.

Досещаше се смътно коя е била сестра му, коя е била и знахарката. Струваше му се, че ако умът му се избистри още малко, ще научи и имената им. Но не си ги спомняше. Само знаеше, че щом се отърси от заклинанието на Мунин, омразата помете обичта от сърцето му. Тя се подчиняваше на неразбираеми подбуди. Нима бе искала да умре? Е, това се случи.

Налучкваше истината за случилото се. Мунин си бе наумила да овладее руните, вярвала бе, че чрез страдания и всеотдайност ще ги притежава, без да я унищожат, и че би могла да измисли как да остане жива. Той не се съмняваше, че отначало тя не е искала да умре. Но осемте руни, които взе от мъртвия бог, бяха призовали сестрите си и техният копнеж беше не за живот, а за смърт.

Мунин се бе залутала в ритуалите си, тя бе пробудила още нещо — частицата, която искаше богът да е цял и да умре, да се принесе в жертва сам на себе си, да бъде убит в света на хората, за да живее в света на боговете.

Но защо бе имала нужда от него — Луи? Защо го държеше близо до себе си? Той знаеше, че смъртта му ще е кървава, защото тя го предрече. Но какъв смисъл се криеше в нея? Мунин бе искала богът да дойде на земята в нея и да умре, да опознае смъртта. Каква част от замисъла трябваше да изпълни той? Все едно. Тя бе искала Елис да умре. Това означаваше, че сега той щеше да направи всичко, за да опази Елис жива.

 

 

Коленичил до вълните, Хугин гледаше Офети, който се връщаше от манастира. Викингът водеше два коня, натоварени с оръжия и брони. Носеше дълго норманско наметало, а върху него франкско, по-пищно и късо. И другите му дрехи бяха франкски — синя копринена туника с кожена куртка върху нея. Имаше хубав меч на колана си. Само че Офети не приличаше много на франк. Сред тях нямаше нито толкова огромни мъже, нито толкова червенокоси. Изглеждаше какъвто си беше — пират в открадната премяна. Търговецът вървеше след него, нагизден с подобни дрехи. Той водеше шест коня, вързани един за друг.

Офети помаха на Гарвана и се провикна:

— Готов съм да изпълня клетвата си пред дамата.

Освободено от заклинанието на Мунин, съзнанието на Гарвана се върна към себе си през магическите портали, които се отвориха за него в пещерата при бога на труповете. Видя се как стои на склон, държеше ръката на жена и не смееше да я погледне в очите, за да не издаде любовта си — страхуваше се да не бъде отхвърлен. И чуваше гласа си от минал живот: „Винаги ще те закрилям“.

Кимна на грамадния викинг.

— И аз съм готов да изпълня моята клетва.

— Тогава да отидем да си хванем вълк — каза Офети.

Огледа за последен път извадените на брега кораби, поклати глава и пое по следите на чудовището в мокрия пясък. Гарвана и Леший го последваха.